Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  188

гр. С., 19.10.2010 г.

 

              В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тринадесети октомври през двехиляди и десета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                МАРГАРИТА ДРУМЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                           НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                                 МАРТИН САНДУЛОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 343 по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 249/25.05.2010г. по гр.д. № 5477/09г. на СлРС, с което е  допусната съдебна делба между В.И.Т. и Г.И.П. по отношение на недвижими имоти: 1. – ½ ид.ч. от ПИ с идентификатор № 67338.518.148 с площ 461 кв.м., с трайно предназначение – урбанизирана територия, с начин на трайно ползване – ниско застрояване и административен адрес гр. С., ул. “Ч. м.” № *, при граници – ПИ с идентиф. №№ 67338.518.171, 67338.518.147, 67338.518.130 и 67338.518.149 и 2. – първи етаж от двуетажна жилищна сграда, представляващ самостоятелен обект с идентификатор № 67338.518.148.1.1, находящ се в в сграда с идентификатор № 67338.518.148.1, разположена в имот с идентификатор №  67338.518.148, с предназначение – жилище- апартамент, с административен адрес гр. С., ул. “Ч. м.” № *, етаж 1, със застроена площ 108 кв.м., състоящ се от стая, детска стая, хол, дневна, черна кухня, баня, тоалетна, ведно с целия сутерен, състоящ се от пет стаи, баня, тоалетна и коридор, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата, като са определени части от правото на собственост, при които да се извърши делбата на описаните имоти, както следва – по ¼ ид.ч. за всяка от съделителките спрямо първие и по ½ ид.ч. за всяка от тях по отношение на втория имот. Отхвърлен е предявения от В.П.Т. против Г.И.П. иск за делба на същите имоти и са присъдени разноските по делото.

Решението е обжалвано от оответницата в първоинстанционното производство В ЧАСТТА, с която е допусната делбата.

Във въззивната си жалба заявява, че в тази част решението е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено при нарушение на материалните и процесуални норми. Счита, че РС е допуснал процесуално нарушение, като неправилно е обсъдил възражението й за придобивна давност – не е коментирал фактите, които тя е изложила в отговора на исковата молба, и не е надлежно изследвал този въпрос. Не е посочил кои факти и въз основа на кои до казателства, приема за установени, както и защо не възприема тезата й, свързана с придобиване на имота по давност от страна на ответницата. Твърди, че фактическите констатации на съда не кореспондират с доказателствения материал и са довели до неправилни правни изводи. Счита също, че първоинстанционният съд неправилно е приложили правните норми на чл. 79 от ЗС и чл. 69 от ЗС. Заявява, че е категорично доказано, че тя е държала имота като свой и го е придобила  по давност, поради което моли въззивната инстанция да отмени в обжалваната част решението на слРС и вместо това постанови ново и отхвърли иска за делба на двата имота и по отношение на нея. Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба не са направени доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

В с.з. въззиваемите, редовно призовани, се явяват лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  който оспорва въззивната жалба като неоснователна, няма доказателствени или други процесуални искания. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение в обжалваната част, която счита за правилна и законосъобразна. Не е направено искане за присъждане на разноски за тази инстанция.

По реда на чл. 149 ал. 3 ат ГПК няма подадени писмени защити.

След докладване на жалбата, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба и отговора, е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдяното от ищцата накърнено нейно право, квалификация на иска, като такъв по чл. 34 от ЗС.

Въззивната инстанция счита за неоснователни оплакванията на въззивницата относно допуснати процесуални нарушения във връзка със събиране, обсъждане и ценене на събраните доказателства, както и с установяване на правнозначимите факти и разглеждане на всички възражения на ответницата. РС е квалифицирал правилно предмета на спора, определил е подлежащите и неподлежащи на доказване относими факти, разпределил е правилно доказателствената тежест за тях и е дал възможност на страните да ангажират доказателства. Надлежно им е връчил преписи от писмения си доклад и им е осигурил в хода на процеса равна и пълна възможност за участие и защита.

Ищцата сочи като основание за своята претенция  възникването на право на собственост върху ½ ид.ч. от имота /двор и част от постройка/ чрез наследяване от родителите си. Несъмнено е установено, че тя и първата ответница са сестри и единствени наследници по закон на двамата си родители – баща И.Р., починал на 24.08.1991г. и майка Й.Р., починала на 13.12.03г., които са притежавали спорния имот. Съгласно общите правила на наследяването по закон, при това положение, след смъртта и на втория родител, всяко от двете деца придобива по наследство правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от имота и ищцата валидно може да се легитимира като собственик на едната половина.

За да й се отрече това право, е необходимо да са настъпили такива правоизменящи или правопрекратяващи факти, които правна норма да свързва с такава последица – загубване правото на собственост.

В настоящия случай ответната страна противопоставя на ищцата като по-силно основание придобиването от нейна страна на същото вещно право – чрез оригинерния способ на давностното владение, което изключва нейното /на ищцата/ право на собственост.

В тежест на ответницата е било да докаже двата обективни елемента, които следва да притежават и субективния признак, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобиването по давностно владение на недвижим имот. Това е способ за придобиване право на собственост върху чужда вещ чрез фактическо упражняване на съдържанието на това право по определен начин, в продължение на определен от закона срок от време.

Установено е категорично, че към момента на предявяване на иска – 22.12.2009г., не са били налице условията за възникване на правото на собственост в патримониума на ответницата, на основание на изтекла придобивна давност спрямо ищцата, считано от смъртта на теяхната майка на 13.12.2003г., най-малкото поради липсата на изискуемия от закона срок. Това е абсолютна и достатъчна пречка /за претенция върху целия предмет на спора, целяща изваждането му от делба/, която обезсмисля изследването на другите предпоставки, заложени в ЗС.

Тъй като защитната теза на ответната страна се опира на владение, датиращо от по-ранен момент – още приживе на наследодателите, то следва да се установи, от една страна – дали то е било упражнявано в отсъствието на собствениците против тях, или едновремено със собствениците с предадено владение, и от друга – че самата ищца не е упражнявала владение по същото време, или поне не е смущавала нейното.

Несъмнено е доказано, че родителите – собственици на имота, са живели в него до смъртта си, и с тях са живели ответницата и семейството й. При това положение не може да се обсъжда въобще хипотезата на владение против собственика, когато той, по една или друга причина, не държи сам /или чрез другиго/ имота. Щом цялостното му фактическо ползване е било осъществявано едновременно от собствениците-наследодатели и от ответницата, за да се приеме, че в нейна полза тече владелчески срок, тоест - че тя го държи и владее за себе си, следва да се докаже, че владението й е предадено от първите.

Този състав не счита, че такъв акт на предаване е надлежно доказан от страната, имаща интерес да установи този положителен факт, от който черпи изгодни за себе си правни последици. Свидетелските показания в тази насока са изключително ненадеждни. Всички възпроизведени от свидетелите на ответната страна изявления на бащата-наследодател във връзка с разпределението на етажите на къщата и фразата: “първият етаж ще бъде за Г.”, чисто семантично може да се тълкуват по-скоро като намерение за извършване на разпореждане за след смъртта на наследодателя, или дори за извършване на правно действие, но бъдещо, неопределено. В никакъв случай не могат да се възприемата като акт на предаване на владението. Освен това, дори да се възприеме обратното, то едва от този момент нататък би могло да се постави в течение давностното владение на ответницата, но той не е фиксиран точно във времето, а няма и абсолютно никакви индиции, че подобен акт е извършила приживе и майката на спорещите сестри. Така съдът счита, че не е доказано дори намерение на наследодателя да предаде владението на ответницата, като се лиши от него за самия себе си – такова не е обективирано в никакви конкретни, фактически действия, а реално извършени правни действия, които да доведат до такъв резултат, също няма.

Освен това горното важи и по отношение на частта от правото на собственост, наследена от ищцата след смъртта на майката-наследодателка през 2003г.

Що се отнася до останалите задължителни белези на владението като процес на упражняване на фактическа власт върху имота против собствениците, при наличието на които в кумулативна даденост  в продължение на 10 години, може да възникне правото на собственост – явно, несмущавано и непрекъснато – тяхното съществуване също не бе непререкаемо и несъмнено доказано.

Не се установи еднозначно и категорично, че ответницата открито и недвусмислено е афиширала намерение за своене изцяло – до 1991г., против родителите си,  спрямо частите на сестра си и майка си против тях  - след 1991г. и само тези на сестра си против нея - след 2003г., и да го е насочила срещу тях. Съществуването му в интровертна форма не е достатъчно за да се приеме, че е налице предписаната от правната норма “явност”.

Общият принцип при съсобствени имоти е, че съсобственикът владее имота за сметка на всички съсобственици и като такъв той е владелец на своята идеална част и държател на частите на останалите съсобственици. За да е налица изменение на основанието на неговото владение, е необходимо той да е предприел действия, които да отричат правото на другите съсобственици върху техните части, и те да са достигнали до тяхното знание. Тоест – анимусът за своене в подобна хипотеза, налага активни, дори “агресивни” действия, поведение, което доминира, за да наложи ново фактическо положение, различно от правното, и в последствие, евентуално - да ги приведе в съответствие, като стабилизира фактическото положение и го превърне в правно.

 За да демонстрира своето ново, променено субективно отношение към правото на собственост и да превърне владението в самостоятелно, ответницата е следвало да отблъсне правото на ищцата с недвусмислени действия, не е достатъчно да манифестира неопределено самостоятелността на владението, без да има дори ясна отправна начална точка във времето.

В обобщение – не е доказано установяване на владение преди смъртта на някой от наследодателите, с негово съгласие, от откриване на наследството на втората от тях, до предявяване на иска не са изтекли 10 години, едносверемнно с това – през цялия период, ответницата не е заявявала недвусмислено промяната в анимуса си.

 От друга страна е установено, че наследодателите са извършили правни действия за прехвърляне на собствеността само спрямо ищцата, а такива не са предприели спрямо ответницата – живели са заедно със семейството й като в свой имот, след смъртта им ищцата  също е ползвала двора изцяло, като  за себе си, а процесната част от сградата е възприемала като наследство от родителите си. Всичко това не характеризира упражняването на фактическата власт от страна на ответницата  като “явно” или “несмущавано”.

 Въпросите, свързани с изграждането, поддържането, обновяването и подобряването на имота, макар да имат значение, пораждат само облигационни отношения между страните, но не рефлектират пряко върху настоящия спор и не променят горните изводи. Те не могат да се обсъждат или разрешават в това производство, като стоящи извън обсега му.

Поради всичко изложено въззивният съд намира, че след като ответницата не е придобила право на собственост и върху наследствените части на ищцата по твърдения от нея оригинерен начин, нито по някакав друг, ищцата е собственик на ½ ид.ч. от предмета на спора.

По отношение на първия жилищен етаж и сутерена СлОС споделя съображенията на РС относно допускането на делба на целия сутерен, с оглед характера и предназначението му. По отношение на дворното място, обаче, настоящият състав счита, че тъй като то по начало е било съсобствено между ищцата, с ¼ ид.ч., съпруга й, също с ¼ ид.ч. /в резултат на дарението от 1972г./, и родителите на страните с ½ ид.ч., а последната е станала понастоящем съсобствена между ищцата и ответницата в резултат на наследяването, то делбата е следвало да се извърши не спрямо  ½ ид.ч., както е поискано в исковата молба, а спрямо целия ПИ. При това положение искът спрямо В.Т. не би следвало да бъде отхвърлен за дворното място и делбата е следвало да бъде допусната за целия ПИ при квоти ¼ ид.ч. за него, ½ ид.ч. за ищцата и ¼ ид.ч. за ответницата. РС, обаче, е разгледал и уважил претенцията на ищцата само за наследствената ½ ид.ч. от имота, като и неправилно е определил частите, при които да се извърши между двете сестри – “по ¼ ид.ч. от описания в пункт 1. имот”, който от своя страна е описан пък като  “½ ид.ч. от ПИ с идент.№ 67338.518.148”.

Тъй като в тази част НЯМА ЖАЛБА от никоя от страните, въззивният съд, съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, не може да се произнася за правилността на решението по този въпрос, както и по допустимостта му в необжалваната част, тъй като не е надлежно сезиран.

Така, като краен резултат, по отношение на обжалваната част правните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което въззивната жалба е неоснователна. Решението следва да бъде потвърдено в тази му част.

Въззиваемата страна не е претендирала разноски за тази инстанция и такива не следва да й се присъждат, а въззивницата следва да понесе своите както са направени..

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                               

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № № 249/25.05.2010г. по гр.д. № 5477/09г. на СлРС  В ОБЖАЛВАНАТА МУ ЧАСТ.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: