Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 25  

 

гр. С., 21.02.2011г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

С.СКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на шестнадесети февруари през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                         МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                    ПЕТЯ СВЕТИЕВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева  въз.гр.д.  N 383 по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по две въззивни жалби, подадени отвсяка от страните в първоинстанционното производство.

С първоинстанционно решение № 257/05.05.2010г. по гр.д. № 4162/09г. на СлРС е признато за установено между страните, че при одобряване на кадастралната карта на гр. С. от 2006г. е допусната грешка в кадастралната основа при заснемането на ПИ с идентификатори № 67338.504.77 и № 67338.504.78, изразяваща се в това, че баня, със застроена площ от 6,25 кв.м., обозначена като сграда без идентификатор, северно от сграда с идентификатор № 67338.504.77.2, собственост на ищеца И.В.В., е неправилно заснета по кадастралната карта в съседния ПИ с идент.№ 67338.504.77, собственост на ответниците Х.К.Б. и С.П.Б., като искът за разликата до 12 кв.м. е отхвърлен като неоснователен и са присъдени разноски по делото.

С допълнително решение № 503/23.06.2010г. по гр.д. № 4162/09г. на СлРС, първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователен предявения от И.В.В. против Х.К.Б. и С.П.Б. иск по чл. 53 ал. 2 от ЗКИР за признаване за установено, че при одобряване на кадастралната карта на гр. С. от 2006г., е допусната грешка в кадастралната основа при заснемане на ПИ с идентификатори № 67338.504.77 и № 67338.504.78, изразяваща се в това, че земята под баня с площ 12 кв.м., обозначена като сграда без идентификатор, северно от сграда с идентификатор № 67338.504.77.2, е собственост нао И.В.В. и неправилно е заснета по кадастралната карта като част от ПИ с идентификатор № 67338.504.77, собственост на Х. и С. Бъчварови.

Първата въззивна жалба е от ответниците в първоинстанционното производство и е против уважителната част на основното решение. В нея се твърди, че в обжалваната част решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Развиват се съображения, че то е и недопустимо, тъй като съдът е разгледал и решил спор относно съществуване на грешка в кадастралната основа, който следва да се разгледа в административно производство, а не по реда на ГПК, тъй като съгласно разпоредбите на ЗКИР по него може да се разгледа само материалноправния спор за собственост. Твърди се, извън това, че атакуваното решение е неясно, объркано и двусмислено, и не разрешава спора. При обосноваването си съдът се е позовал по недопустим начин на незаконни поправки в официални документи. Също така въззивниците аргументират подробни възражения за неправилността на решението като краен резултат по същество. Твърдят, че фактическите констатации, до които е достигнал РС са погрешни, а причина за това е неправилното възприемане и интерпретация на събраните доказателства. Заявяват, че е неправилно да бъде изграден фактически извод относно правото на собственост само на базата на свидетелски показания, а събраните такива от първоинстанционния съд са ненадлежни, недостоверни и не се подкрепят от останалите доказателства. В жалбата се възпроизвеждат фактическите твърдения, изложени в производството пред РС, и се твърди, че последният е основал фактическите си констатации на съдебнотехническа експертиза, която въззивниците намират за непълна и неточна. Считат, че невярната фактическа обстановка е станала предпоставка за погрешните крайни правни изводи на първоинстанционния съд. Той необосновано е стигнал до извода, че претенцията на ищеца е основателна, въпреки, че според въззивниците, събраните доказателства налагат различна фактическа обстановка, която предполага обратното. Излагат и подробни съображения относно допустимостта и достоверността на доказателствата, изводите, които следват от тях във връзка с владението на спорната постройка и правото на собственост върху нея. Поради всичко това молят въззивния съд да отмени съдебното решение в уважителната част и да постанови ново, с което да признае за безспорно установено по отношение на страните, че и двамата ответници са собственици на ПИ с идентификатор № 67338.504.77, ведно с всички намиращи се в него постройки, включително и спорната незаконна постройка – баня. Претендират разноски за двете инстанции.

С въззивната жалба въззивниците са направили искане по чл. 204 от ГПК за назначаване във въззивната фаза на производството на оглед на процесния имот, за да бъде създадено непосредствено и пряко впечатление на съда от нея. Молят да бъде задължен ищеца да представи намиращите се при него официални документи – копие от скица 4573/22.12.1995г. на община С., копие от скица № 1542/96г. на община С., приложени съответно към нот.дела №№ 84/96г. и 80/97г., които служели за идентифициране и индивидуализиране на имотите, предмет на сделките и биха удостоверили кои недвижими имоти и в какви граници е закупил ищецът, както и пълно копие на архитектурния проект за реставрация на жилищната сграда, намираща се в северната част на имот с идент. № 67338.504.78, заедно със съответната документация за одобрението на проекта от компетентния орган, което би доказало, че при заснемането на сградата са открити останки от срутена постройка към нея – куполна баня. Твърдят, че многократно са искали тези документи в производството пред РС, но исканията им били отхвърлени немотивирано от него.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по тази жалба страна, е подала писмен отговор, с който я оспорва изцяло. Ищецът оспорва всички изложени оплаквания, като твърди, че съдът не е допуснал визираните процесуални нарушения, фактическите му констатации са обосновани и кореспондиращи със събраните доказателства, които е ценил поотделно и в тяхната съвкупност и няма нарушение на материалноправните разпоредби. Предвид това моли въззивния съд да остави без уважение тази въззивна жалба. Претендира разноските за тази инстанция.

С отговора е представил и моли да бъдат приети във въззивната фаза новосъздадени писмени доказателствени средства – писмо изх. № 0262/27.04.2010г. на Министерство на културата.

В същия спорк по чл. 263 ал. 1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна на първоначалната въззивна жалба.

Втората въззивна жалба е от ищеца в първоинстанционното производство и е против решението за допълване на основното решение по гр.д. № 4162/09г. на СлРС. В нея този въззивник твърди, че допълнителното решение е необосновано и неправилно, постановено при съществени процесуални нарушения. Твърди, че съдът не е обсъдил всички факти, отнасящи се до претендираното право на собственост върху земята под процесната куполна баня. Развива съображения н тази насока и твърди, че ако съдът е бил обсъдил правилно фактическите обстоятелства, които е установил в хода на процеса, е следвало да стиге до извода, че банята и земята под нея с площ 6, 25 кв.м., са собственост на ищеца и неправилно е заснета по кадастралната карта като част от съседния имот. Поради това моли въззивния съд да постанови решение, с което да отмени допълнителното решение на СлРС и уважи предявения иск, като приеме за установено, че ищецът е собственик и на земята под банята и, съответон, на основание чл. 53 ал. 2 от ЗКИР, да признае, че е допусната грешка в кадастралната карта. Претендира разноски за двете инстанции в тази част.

Във въззивната жалба е направено доказателствено искане за приемане на представените с нея писмени доказателствени средства – писма №№ 0262/23.04.10г. и 94-00-0350/11.06.10г. на Министерство на културата, които били получени след приключване на устните прения пред РС.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по тази въззивна жалба страна, е подала писмен отговор, с който я оспорва като неоснователна. Твърди, че като цяло въпросът за собствеността не е правилно разгледан и разрешен със сила на пресъдено нещо от РС, но по отношение на тази претенция, като краен резултат, решението е правилно, тъй като се отхвърля иска на ищеца. Противопоставя се на приемането на представените доказателства, тъй като били нищожни и чрез тях ищецът се опитвал чрез погрешна информация да подведе държавен орган. Освен това въззивниците моля основното и допълнителното решение да бъдат разгледани едновременно от въззивния съд, който да ги прогласи за нищожни на изложените във въззивната жалба и отговора основания. При условията на евентуалност молят да бъде постановено ново решение, с което да бъде отхвърлен иска на ищеца.

В същия срок по чл. 263 ал. 1 от ГПК, не е подадена насрещна въззивна на втората въззивна жалба.

В с.з., първият въззивник, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба и отговора и моли съда да ги уважи. Оспорва въззивната жалба на насрещната страна. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. вторите двама въззивници, редовно призовани, се явяват лично, поддържат своята жалба и отговора, оспорват въззивната жалба на другата страна. Молят въззивния съд да уважи тяхната и отхвърли въззивната жалба на ищеца. Претендират разноски.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

С мотивирано определение, държано в о.с.з., СлОС се е произнесъл по направените от всяка страна във въззивната й жалба и отговора, както и в с.з., доказателствени искания, като е събрал, при условията на чл. 266 от ГПК, само новосъздадените писмени доказателствени средства.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК е постъпила писмена защита от втория въззивник. С нея той подробно аргументира тезата си, че е придобил собствеността върху банята и земята под нея, независимо, че не е изрично вписана в нотариалния акт, освен това ги е владял несмущавано повече от десет години. Твърди, че те винаги са били неразделна част от къщата му, а макар по кадастралния план от 1957г. да е било предвидено придаването й по регулация към съседния парцел, тази регулация не е приложена и неправилно в следващите планове регулационната граница е заснета като имотна граница. Моли въззивния съд да отмени допълнителното решение на СлРС и вместо това постанови ново, с което уважи и тази претенция и признае наличието на грешка в кадастралния план. Претендира разноски в пълен размер за двете инстанции.

Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение, ведно с допълнителното, което представлява негова неразделна част, е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от двете въззивни жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС и ОС доказателства, намира, че обжалванотно решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено в атакуваните части.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

На първо място този състав не споделя виждането на въззивниците-ответници за нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Твърдението за нищожност почива на аргументи, които имат касателство с евентуална недопустимост – не е изтъкнато нито едно от основанията, които могат да се свържат с нищожността на един съдебен акт. Що се отнася до становището на въззивниците, че искът не е подсъден на гражданския съд, тъй като спорът касае административна процедура, то е неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 53 ал. 2 от ЗКИР, която е посоченото от ищеца правно основание на претенцията му, непълнотите или грешките на основните данни в кадастралната карта и кадастралните регистри, се допълват или поправят по молба на заинтересуваното лице. Когато тези непълноти или грешки са свързани със спор за материално право, те се отстраняват след решаването му по съдебен ред. Предявен е именно установителният иск за собственост, резултата от който може да даде основание за извършване на поправка на кадастралната карта и кадастралния регистър. Административният орган може да издаде заповед или да откаже да стори това, но заповедта му няма конститутивно действие, тя не  създава право на собственост. Поради това е предвиден и специалния иск по чл. 53 ал. 2 от ЗКИР, разглеждането на който става по общия исков ред, тъй като решението по него има преюдициално значение по отношение на административната процедура по самото евентуално допускане на поправката на някой от посочените в правната норма документи. Ето защо РС е бил компетентен да разгледа и разреши спора и решението му не е недопустимо.

Съдът намира за неоснователни и оплакванията на първите двама въззивници – ответници в първоинстанционното производство, във връзка с нарушенията на процесуалните правила за събиране и ценене на доказателствата, допуснати от РС. За установяване принадлежността на правото на собственост решаващият съд е събрал годни и допустими доказателствени средства – както писмени, така и гласни, и ги е ценил според доказателствената им тежест, придадена от правната норма. Свидетелските показания е ползвал за доказване наличието на този фактически състав, който правната норма свързва с придобиване право на собственост. Несъстоятелни са и твърденията за неправилни фактически констатации, почиващи на непълна и неточна експертиза. Такива възражения не са били направени и експертното заключение не е било надлежно и своевременно оспорено от ответниците, освен това вещото лице, в чиято добросъвестност и компетентност СлОС няма причини да се съмнява, е изготвило ззаключението си въз основа на официални документи и то не противоречи на събраните по делото скици по всички проверени планове и карти от 1925г. насам. Нито формалната, нито материалната доказателствена  сила на документите е била оборена по предвидения ред. Що се отнася до оспорването във въззивното производство на автентичността и истинността на представените от ищеца писма, СлОС счита, че то е неуспешно проведено. Няма допуснати такива процесуални нарушения от СлРС, които да обосноват отмяна на акта му.

От материалноправна гледна точка, атакуваното решение също е постановено в хармония с правните норми, регулиращи този вид правоотношения.

При преценката на основателността на иска е необходимо да се установи наличието или липсата на грешка в кадастралния план, като се изхожда от факта на кого е принадлежало спорното материално право към момента на  одобряването на последната кадастрална карта на гр. С. от 2006г.

В тази карта западната имотна граница между имот с идентификатор № 67338.504.78 на ищеца и имот с идентификатор № 67338.504.77 на ответниците ,минава плътно по западната стена на жилищната сграда на ищеца, като процесната куполна баня, долепена към нея, остава изцяло в имота на ответниците. Така отразената граница съвпада с имотната граница по плановете от 1982г., 1957г. /в които тя представлява регулационната линия по плана от 1925г./ и 1925г. и се различава с отразената в РП от 1995г., в ПУП от 2001г. и ПУП от 2004г., по това, че в последните три имотните и регулационни граници са същите, но е нанесен знак „Z” – за общност на спорната постройка – баня, със съществуващата в северозападния край на имот № 67338.504.78, жилищна сграда на ищеца. Също така е установено, че още в КРП от 1925г., съгласно регулационните предвиждания на плана, дворищно-регулационната линия между двата имота предвижда спорното място като придаваемо към парцела, отреден за имота на ответниците. Тъй като в следващия КРП от 1957г. имотната граница между двата имота е дворищно-регулационната линия от плана от 1925г., тоест – отново мястото е предвидено като придаваемо към съседния парцел, съгласно действащия към него момент ЗПИНМ /отм./, дворищната регулация се счита за приложена с влизането на плана в сила – тоест мястото, предвидено за урегулиране на парцелите е придадено към западния имот. /Въпросът дали и как са уреждани  регулационните сметки не влиза в обсега на настоящия спор./ 

Така предвижданията на този план са меродавни при изготвянето на последващите, доколкото в някой от тях не бъде предприета нова промяна.

Както бе посочено вече, по сега действащия ПУП от 2004г., върху регулационната граница има нанесен знак за общност на банята с постройката в имота на ищеца, но такъв знак липсва в одобрената на 19.04. 2006г. КК. Следва да се отбележи, че самият знак „Z”, за общност, не създава право на собственост – той е маркиращ символ, разчитането на който само технически е свързано с определено значение – бележи общност между сгради. Но това, че символът дава функционално и териториално единство на две постройки, не определя собствеността върху тях самите, нито пък поражда, или дори доказва такова право върху земята. 

Поради това, за да се приеме, че е налице грешка в кадастралната основа при изработването на тази карта, следва да се установи, че неправилно са заснети имотните граници – тези, които отговарят на правото на собственост, отнесено към двата съседни имота, към момента на одобряването на кадастралния план.

Първият спорен между страните въпрос е относно правото на собственост върху постройката „куполна баня”, вторият касае собствеността върху земята, на която е изградена тя.

Само по себе си противоречивото отразяване на сградата като физически компонент в териториалните единици „ПИ” в различните планове на града, е индиция за неизяснено правно положение, което е довело понастоящем до заснемането й като част от имот с идентификатор № 67338.504.77 на ответниците.

Ищецът основава претенцията си за собственост върху куполната баня и земята под нея, на деривативния способ покупко-продажба, евентуално – оригинерно придобиване чрез давностно владение.

Ответниците се стремят да я отблъснат чрез оспорване, без противопоставяне на свое право на собственост върху постройката, изключващо неговото, а само върху земята.

През 1996г. – на 17 Януари, ищецът е придобил в изискуемата за това нотариална форма, правото на собственост върху 321/643 ид.ч. от дворно място цялото от 643 кв.м., образуващо по настоящем имот с идентификатор № 67338.504.78, граничещо от запад с имота, придобит през 2008г. от ответниците – с идентификатор № 67338.504.77, заедно с цялата жилищна сграда, построена в северозападната част на имота, със застроена площ 147 кв.м., състояща се от три стаи и салон на първия етаж и две стаи, салон и мазе на сутеренния етаж, обособени като самостоятелен жилищен обект, заедно с отстъпеното право на строеж върху дворното  място за тази сграда. През януари 1997г. ищецът е придобил и още 8/643 ид.ч. от същото дворно място.

Така цитираните договори, материализирани в нотариални актове, го легитимират като собственик на това, което е посочено като техен предмет. Очевидно е, че описаната сграда не съдържа в себе си процесната куполна баня – тя не е изброена сред индивидуализиращото предмета на покупката негово съдържание. От друга страна е безспорно установено, че тази баня е изградена преди 1925г., отделно от жилищната постройка, основите й не са свързани с нейните и не образуват един общ монолитен конструктивен елемент. Както основите, така и самата баня, са долепени, съответно, до основите и стената на жилищната сграда. Състои се от едно помещение с площ 6,25 кв.м., единственият достъп до нея се осъществява от вътрешността на сградата на ищеца – от помещение в сутерена чрез отвор за врата. Тази пристройка винаги е била функционално свързана и в пряка връзка с жилището на ищеца, ползвана е само от него от 1996г., макар и не по предназначението й на „баня”. Категорично е доказано, че фактическо владение върху постройката е упражнявал само ищецът, лично за себе си, явно, несъмнено, несмущавано, безспорно и непрекъснато, и това състояние е продължило повече от 10г. - до момента на получаване на нотариалната покана през м. 08.2009г. от страна на ответниците за събаряне на банята.

Само това е достатъчно да се приеме, че по силата на разпоредбата на чл. 79 от ЗС, ищецът е бил станал собственик, към момента на одобряването на КК – 19.04.2006г., на процесната пристройка – куполна баня, със застроена площ от 6,25 кв.м., долепена до северозападната стена на жилищната сграда в имот с идентификатор № 67338.504.78, чийто собственик е той. От своя страна това сочи на наличие на грешка в кадастралната основа, изразяваща се в неправилно заснемане на тази постройка като част от имот с идентификатор № 67338.504.77.

Въпросите за законността, и въобще статута й, са ирелевантни за този спор.

С оглед това, в тази част искът се явява основателен и следва да се уважи за съответно доказаната застроена площ на куполната баня.

Не така стоят нещата по отношение на терена, върху който е построена банята. Казаното по-горе относно придобиване правото на собственост чрез договор за покупко-продажба, важи и тук – в нотариалния акт не е включена нито постройката /която, макар свързана, не е част от жилищната сграда/, нито земята под нея – те не са описани като предмет на сделката и не се установи по никакъв начин теренът някога да е принадлежал към площта на имота, собственост на ищеца. Обратното – от записванията в имотния регистър е видно, че площта на имота, за който ищецът разполага с нотариални актове, без площта на банята – 6,25 кв.м., прибавена към площта на другия съсобственик, дава общата площ на целия имот, понастоящем с идентификатор № 67338.504.78643 кв.м. Действително, от представеното заверено копие от н.а. № 415 от 1923г. /касаещ същия имот/, е видно, че лицето С.М. е придобил една къща в гр. С., от пет стаи, килер, хизба, баня и яхър, със застроено и незастроено място 643 кв.м. Посочената „баня”, обаче, не може категорично и еднозначно да се идентифицира с процесната, още повече, че такава липсва сред изброените помещения в нотариалния акт за покупко-продажба на ищеца от 1996г. Тъй като веригата на титулите за собственост на всички праводатели назад от праводателите на ищеца, е прекъсната, не може да се установи по никакъв начин, че тази пристройка някога е била изградена върху земя, част от имот сега с идентификатор № 67338.504.78, и че така тя е била предмет на последователни прехвърлителни сделки  до попадането й в патримониума на ищеца. Тезата на ищеца, че банята и земята под нея винаги са били неразделна част от неговия имот, не може да се сподели. Единственият, безспорно установен факт, е този на съществуването на банята като пристройка към жилищната сграда и непрекъснатото й ползване от съответните /в частност – последните преди ищеца и самия той/ собственици на  тази сграда. Това, обаче, не е достатъчно да се приеме, че той е придобил право на собственост и върху терена, след като банята е била построена върху земя, влизаща в рамките на съседния имот. Щом тази земя не е била придобита чрез покупка, е необходимо да се изследва въпроса дали първичният способ за придобиването й е приложим. По принцип общите предпоставки, заложени в нормата на чл. 79 от ЗС, са изпълнени, както за самата баня, но специалните разпоредби на ЗТСУ /отм./, ППЗТСУ и ЗУТ, които регулират специфичните правоотношения, свързани с части от имоти, когато те са в дворищно-регулационни парцели или в  поземлени имоти в границите на населени места, /какъвто е настоящият случай/, въвеждат допълнителни императивни изисквания. След отпадане на забраната за придобиване по давност на реално определени части от ДРП, законодателят е въвел възможност това да стане, единствено при условие, че тази реално определена част /в случая – терена под процесната баня/, отговаря на изискванията за минимални размери по чл. 19 от ЗУТ, за лице и повърхност. С оглед установената площ на спорната реално обособена част от урегулирания поземлен имот с идентификатор № 67338.504.77 -  6,25 кв.м., е видно, че тя не издържа на тези критерии, следователно не може да бъде обособена като самостоятелен урегулиран имот, поради което не може да бъде придобита по давност, независимо от наличието на елементите на фактическия състав на недобросъвестното давностно владение по ЗС. Ищецът е придобил само правото да държи сградата си в чужд имот. Поради това, към момента на одобряване на КК от 2006г. на гр. С., той не е имал право на собственост върху земята, претендирана от него в размер на 12 кв.м., под процесната пристройка – куполна баня, негова собственост, поради което не е допусната грешка в кадастралната основа при заснемането на двата съседни имот, изразяваща се в това, че тази площ е заснета като част от имот с идентификатор № 67338.504.77 на ответниците.

Предвид изложените съображения, в тази част искът се явява неоснователен и следва да се отхвърли както е предявен.

Горните изводи не се променят от обстоятелството, че цялата къща и банята, считаща се за част от нея /”Табачкината къща”/, е обявена по надлежен рад за възрожденска архитектурно-строителна културна ценност, като банята е  неин характерен елемент, който следва да се запази. Особеният статут и специалните правила за опазване на културното наследство не рефлектират пряко върху настоящото правоотношение – в най-добрия случай, това би могло да представлява допълнително основание за признаване вещното право върху пристройката на ищеца или да подкрепи неговата аргументация при евентуален спор с ответниците, какъвто, обаче, не е имало, но не може да му създаде право на собственост върху чужда земя.

Ето защо, след като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивните жалби са неоснователни и като такава не следва да се уважават.

Атакуваният акт /основното и допълнителното решение в тяхната цялост/, следва да бъде потвърден в частите, засегнати от двете въззивни жалби, включително относно разноските.

В необжалваната част решението е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да остане в тежест на всяка страна и тя следва понесе своите, както ги е направила.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 257/05.05.2010г. по гр.д. № 4162/09г. на СлРС ведно с представляващото неразделна част от него допълнително решение № 503/23.06.2010г. по гр.д. № 4162/09г. на СлРС, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: