Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  211

 

гр. Сливен, 09.11.2010г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на трети ноемвро през двехиляди и десета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                               МАРГАРИТА ДРУМЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                                МАРТИН САНДУЛОВ

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 432 по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 120/15.06.2010г. по гр.д. № 173/10г. на НзРС, с което е признато за установено, че съществува вземането на П.И.П. *** за сумата 19 440 лв., заедно с лихвата от 15.02.2010г. и 1389 лв. разноски по ч.гр.д. № 154/10г. на НЗРС и са присъдени разноски по делото.

Във въззивната жалба ответникът в първоинстанционното производство заявява, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Счита, че при правилно изложена фактическа обстановка, съдът е стигнал до погрешни и необосновани правни изводи, тъй като е възприел и интерпретирал неправилно някои от събраните доказателства.  Развива съображения в тази насока и заявява, че свидетелските показания, част от които намира за недопустими, водят до различен правен извод. Счита, че в нарушение на материалния закон, съдът е приел, че въпреки липсата на първични счетоводни документи и основавайки се само на свидетелски показания, е доказана извършената доставка и е приел за съществуващо вземането. Счита, че събраните доказателства, ако бъдат ценени съгласно императивните норми на ГПК и в съответствие с трайната съдебна практика, следва да мотивира в противоположния извод. Поради изложеното, моли въззивния съд да отмени изцяло решението и да постанови ново, с което да отхвърли като неоснователен и недоказан иска. Претендира разноски за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор. С него заявява, че въззивната жалба е неоснователна и моли тя да бъде оставена без уважение. Заявява, че е налице реална доставка на посочената във фактурата стока и тези заключения на съда се основават на събраните доказателства и не противоречат на законовите разпоредби. Поради това моли решението на НЗРС да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие С писмена молба от представител по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, не прави процесуални искания. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва жалбата, поддържа съображенията, изложени в отговора и моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са напълно неоснователни.

Вземането, чието съществуване ищецът иска да се установи, произтича от търговски договор за продажба на родово определена движима вещ – 90 000 кг. пшеница. Тъй като по начало този договор е неформален и за валидността му не се изисква писмена форма, доказването му може да се осъществи с всякакви годни и допустими доказателствени средства.

В случая са събрани такива, установяващи несъмнено няколко факта, които, в своята съвкупност, доказват както сключването на договора, така и изпълнението на задължението на ищеца - въззиваем в това производство, и неизпълнението на насрещното задължение на ответника-въззивник. Установено е, че пшеницата е доставена в склад, собственост на ответника, макар да е получена от друго лице, което не е било писмено упълномощено, макар и между него и ответника да са съществували неформални отношения. В този смисъл е неоснователно възражението на въззивника, че показанията на свидетеля са недопустими, тъй като с тях не се доказва съществуването на договора, а само реалното изпълнение на едната престация.

Освен това, въпреки, че според въззивника няма легално понятие “фактическо съдружие”, правото познава фигурата на “представител без представителна власт” и урежда последиците от такива действия. При това положение, в случай, че купувачът не е желаел да приеме изпълнението /включително и по причина, че не се счита страна по договора/, е разполагал с възможността  да оттегли съгласието си, да възрази, или да уведоми продавача по някакъв друг начин, но той не е сторил това. Обратното – с факта на приемането и осчетоводяването на фактура №16 от 31.03.2009г., като задължение по сметка 401 “Доставчици”, включването й в дневник “Покупки” и изтеглянето  на заплатения от продавача ДДС, включен от купувача в справката-декларация за ДДС за м. 03. 2009г., сочи, че той е знаел за доставката и я е приел при тези условия, отразени във фактурата. Последното косвено доказва и създаването на двустранната облигационна връзка под формата на договор за търговска продажба. По този начин едната група доказателства установява сключването на договора, а  другата – изпълнението на едната страна – продавача, по него.

Така за купувача-ответник е възникнало задължението да заплати цената или при предаването на вещта /с концентрацията на която преминава и собствеността/, или в тридневен срок от съставянето на фактурата като счетоводен документ. Той не е противопоставил никакви други правоизменящи, правопогасяващи или правопрекратяващи факти, които да променят горните изводи. Установи се безспорно, че плащане не е извършено и паричното задължение на ответника съществува в посочения в исковата молба размер.

Също така, тъй като при паричните задължения не съществува пълно неизпълнение, а само забавено изпълнение, претендираната лихва за забава от продавача-въззиваем, от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, също е дължима и съществува като акцесорно притезание за въззивника.

Така положителният установителен иск се явява основателен и доказан и следва да се уважи, като на ищеца бъдат присъдени в пълен размер разноските както по производството за издаване на заповед за изпълнение, така и по исковото производство.

Като е стигнал до същите правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение. Въззивната жалба против него не следва да се уважава и атакуваният акт следва да бъде потвърден.

С оглед изхода на процеса пред настоящата инстанция, отговорността за разноски следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите както са направени, а тъй като въззиваемият не е доказал разноски във въззивната фаза, такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 120/15.06.2010г. по гр.д. № 173/10г. на НзРС.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: