Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 20.01.2011 г.

 

              В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на деветнадесети януари през двехиляди и евинадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 МАРГАРИТА ДРУМЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                                 МАРТИН САНДУЛОВ

 

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.д.  N 463 по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 499/27.08.2010г. по гр.д. № 4900/09г. на СлРС, с което застрахователят е осъден да заплати на увреденото лице обезщетение за ексцес на претърпени имуществени и неимуществени вреди от ПТП, по задължителната застраховка “гражданска отговорност” на прекия причинител, в резмер на 5000 лв. за неимуществените и 2 175, 95 лв. за имуществените вреди, заедно с обезщетение за забава в размер  на  законовата лихва от предявяването на иска, като претенциите са отхвърлени над присъдените, до пълните им размери като неоснователни, и са присъдени разноските по делото.

Въззивникът  – ответник в първоинстанционното производство, обжалва решението в уважителната част, като  счита, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено при нарушение на материалните норми. Счита, че РС е неправилно е приел, че са налице два валидни договора за застраховка ГО. Твърди, че договорът между него и прекия причинител не е породил правно действие, тъй като е недействителен – сключен при изначална липса на застрахователен интерес, понеже към момента на сключването му вече е имало сключен такъв договор за същия автомобил и за същия риск с друг застраховател. Тези аргументи, макар и изтъкнати от него в първоинстанционното производство, неправилно не били възприети от РС. Последният, също неправилно, е счел, че дори да има недействителност, тя е относителна и не засяга правата на третото, увредено лице. Поради това моли въззивния съд да отмени решението в осъдителните части и вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло претенциите. Претендира разноски.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа жалбата и моли съда да я уважи.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли въззивният съд да потвърди атакуваното решение в обжалваната му част, която счита за правилна и законосъобразна. Няма процесуални или доказателствени искания. Не претендира разноски за тази инстанция.

Няма подадени писмени защити по реда на чл. 149 ал. 3 ат ГПК.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решението е и законосъобразна, поради което следва да бъде потвърдена.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Основният аргумент, изложен във въззивната жалба, касае валидността на зоговора за застраховка “гражданска отговорност” – полица № 061020789/30.06.2005г., от който ищцата черпи основателността на претенциите си за обезвреда.

Решаващият съд правилно и в съответствие с материалноправните норми, е приел, че договорът е валиден, налице са всички изискуеми предпоставки, с които КЗ /чл. 226/ свързва възникването на имуществената отговорност на ответника, и е обосновал вида и размера на обезщетяване на вредите, които са под формата на ексцес, а произходът им, като пряка последица от деликта на застрахованото лице, е несъмнен.

Настоящата инстанция също счита, че не може да сподели виждането на въззивника за недействителност на договора за застраховка, като сключен при липса на застрахователен интерес.

КЗ последователно и ясно определя понятията, свързани със спецификата на този вид правоотношения. Съгласно разпоредбата на пар. 1 т. 2 от КЗ “застрахователен риск” е обективно съществуваща вероятност от увреждане на имуществено или неимуществено благо, осъществяването на което е несигурно, неизвестно и независимо от волята на застрахованото лице.  Съгласно т. 3 на пар. 1 от КЗ, “застрахователно събитие” е настъпването на покрит риск по застраховка в периода на застрахователния договор. Съгласно пар. 1 т. 34 от КЗ, “застрахователен интерес” е правно призната необходимост от защита срещу последиците от застрахователно събитие.

Така единственото относимо обстоятелство, определящо наличието на застрахователен интерес, е рискът, като хипотетична възможност за настъпване на увреждане, да не се е реализирал към момента на сключване на договора, а само да е налице вероятност от настъпването му. В случая това условие е изпълнено.

Липсва каквато и да било законова или логическа пречка, причинителят да обезпечи бъдещата си отговорност с повече от един договор за застраховка “ГО”, включително при различни застрахователи, тъй като, както се посочи вече, евентуалните вреди нито са известни предварително по брой, вид и размер, нито пък настъпването им е сигурно. Именно това е същността на понятието “застрахователен риск” и в единия случай той ляга върху застрахователя, а в другия – остава в тежест на застрахования.

Вярно е, че правната норма прогласява за недействителен договор, сключен при липса на застрахователен интерес, но настоящата хипотеза не се вмества в легалната дефиниция на този термин.

Поради изложеното договорът за застраховка “гражданска отговорност” от 30.06.2005г. е валиден, действащ в момента на деликта, и не следва да се обсъжда дали евентуалната му недействителност би засягала правата на третото спрямо него, увредено лице.

 Така исковете по начало са основателни, с оглед наличието и на останалите предпоставки, и следва да се уважат до размерите, приети и аргументирани от РС, по отношение на които въззивна жалба няма.

Щом правните изводи на двете инстанции в тази част съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в частта, в която е обжалвано. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващите им правни норми, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

В необжалваната част решението на СлРС е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да се възложи на въззивника, който ще понесе своите както са направени, а въззиваемата страна не е претендирала разноски за тази инстанция и такива няма да бъдат присъждани.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                               

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 499/27.08.2010г. по гр.д. № 4900/09г. на СлРС  в обжалваната част, като  ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

         ЧЛЕНОВЕ: