Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  

гр. Сливен, 27.01.2011г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и шести януари през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                               МАРГАРИТА ДРУМЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                                МАРТИН САНДУЛОВ

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.д.  N 475 по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 43/30.07.2010г. по гр.д. № 247/09г. на КРС, с което е признато за установено между страните, че ищците са собственици при равни части на недвижим имот, находящ се в с. Я., община К., ул. “К.Х.В.” № *, представляващ ПИ с идент.№ 87031.502.1021 с площ от 6 567 кв.м., заедно с построените в него жилищна и селскостопански сгради, при граници: ПИ № 87031.502.2254, ПИ № 87031.502.2266, ПИ№ 87031.502.2253, ПИ № 87031.502.2252, ПИ № 87031.502.1022 и ПИ № 87031.502.2042, и ответникът е осъден да предаде на ищците владението върху него. Присъдени са разноски по делото.

Във въззивната жалба ответникът в първоинстанционното производство заявява, че решението е неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Излага подробно фактическата обстановка, която според него е следвало да възприеме съда и извежда от нея правни изводи за неоснователност на исковете. Заявява, че, както е поддържал и пред първата инстанция, са били налице всички признаци на владеене на имота за ответника – първоначално чрез баща му, после и отсамия него, и че 10 годишният давностен срок е изтекъл още преди смъртта на наследодателя на ищците. Поради това моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и вместо това постанови ново, с което отхвърли исковете. Претендира разноски за двете инстанции.  

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемите, редовно призовани, не се явяват, изпращат процесуален представител по  пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата и моли въззивния съд да не я уважава и потвърди отокуваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

Няма подадени писмени защити по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Ищците основават претенцията си за собственост върху процесния имот на наследяване по закон, а ответникът се стреми да я отблъсне чрез противопоставяне на свое право на собственост върху същия имот, изключващо тяхното, чийто произход свързва с оригинерния способ на придобивната давност.

За да се отрече правото на ищците, е необходимо да са настъпили такива правоизменящи или правопрекратяващи факти, които правна норма да свързва с такава последица – загубване правото на собственост.

Доколкото няма спор, че ищците са единствените наследници по закон при равни квоти, на починалия свой брат, то тяхното право на собственост би било несъмнено, ако се установи, че нито наследодателят им, нито те самите, са го изгубили от ответника по правилата на недобросъвестното давностно владение, надлежно осъществено от несобственик.

Тезата си ответникът обосновава с твърденията, че първо баща му за него, а после той сам за себе си, са владели имота още от средата на 80-те години, че наследодателят нееднократно е заявявал, че желае да го даде на ответника, заради грижите на бащата на последния към него, че след смъртта му се е нанесъл в имота и е започнал да го ремонтира, подобрява и обработва, и са изтекли повече от изискуемите от закона 10 години, което го легитимира като собственик и елиминира собственическите претенции на ищците.

Настоящият състав намира тези твърдения за недоказани и неоснователни.

На първо място, за да се приеме, че е налице владение срещу собственика – тоест, преди 18.01.2000г. /когато е починал собственикът И./, е необходимо или то да е предадено доброволно от него, или да му е недвусмислено и явно отнето.

Въззивният съд не счита, че акт на предаване е надлежно доказан от страната, имаща интерес да установи този положителен факт, от който черпи изгодни за себе си правни последици. Свидетелските показания в тази насока са ненадеждни и разнопосочни. Според едни свидетели наследодателят е заявявал, че „ще даде имота” на бащата на ответника, според други – че „го дава” на ответника, показанията се разминават и по отношение на времето на изявлението. Основният свидетел на ответника – бившият кмет, твърди, че ответникът и И. са отишли при него за извършване на сделка, като последният е заявил, че „тази къща я продава на А.”. От чисто семантичния събраните гласни доказателства, може да се направи извод, че наследодателят е имал намерение за в бъдеще, в някакъв неопределен, предстоящ момент, да се разпореди по някакъв начин /чрез сделка приживе, или чрез завещание или завет за след смъртта си/ с имота в полза, евентуално, на ответника. Това намерение, обаче, само по себе си не поражда правни последици, ако не е обективирано в надлежни правни действия, нито пък може да ангажира с изпълнението им наследниците след смъртта на лицето. В никакъв случай тези изявления не могат да се възприемат като акт на предаване на владението. Съдът счита, че не е доказано дори намерение на наследодателя да предаде владението на ответницата, като се лиши от него за самия себе си – такова не е обективирано в никакви конкретни, фактически действия, а реално извършени правни действия, които да доведат до такъв резултат, също няма.

Обратното – собственикът е ползвал единствен имота по време на спорадичните си пребивавания в селото, през останалото време той е бил необитаем, занемарен и рушащ се. Сезонното косене на двора от страна на ответника и баща му, не може да се приравни на владение по смисъла на ЗС, доколкото не са установени изобщо останалите признаци, които да придадат на тези фактически действия точно такова правно значение.

Така липсват доказателства за упражняване на владение от страна на ответника приживе на собственика и едновременно с него, в резултат на предаване на същото.

Не са доказани и твърденията за упражняване на фактическа власт върху имота от страна на ответника /лично и чрез баща му за него/, приживе на собственика, но в негово отсъствие и против него.

В тежест на ответника е било да докаже двата обективни елемента, които следва да притежават и субективния признак, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобиване право на собственост по давностно владение на недвижим имот – най-общо -  фактическо упражняване на съдържанието на това право по определен начин, в продължение на определен от закона срок от време. Правната норма имплицитно съдържа няколко, утвърдени от правната доктрина и практика, задължителни белези на владението като процес на упражняване на фактическа власт върху имота против собственика, при наличието на които в кумулативна даденост  в продължение на 10 години, може да възникне правото на собственост – явно, несъмнено, несмущавано и непрекъснато. Аналогичност между фактическото положение и правопораждащия състав на правната норма, не бе доказана непререкаемо.

Не се установи еднозначно и категорично, че ответникът открито и недвусмислено е афиширал намерение за своене до 2000г., против собственика,  и да го е насочил срещу него. Съществуването му в интровертна форма не е достатъчно за да се приеме, че са налице изискуемите“явност” и “несъмненост”. Всички откъслечни действия на ответника, представляващи събиране на плодове от имота, ползване на двора, въобще – всяко едно въздействие върху него, за да материализират владение по смисъла на ЗС, е необходимо несъмнено да отричат правото на собственика, и да са достигнали до неговото знание. Тоест – анимусът за своене в подобна хипотеза, налага активни, дори “агресивни” действия, поведение, което доминира, за да наложи ново фактическо положение, различно от правното, и в последствие, евентуално - да ги приведе в съответствие, като стабилизира фактическото положение и го превърне в правно.

Такива липсват – може да се пиреме, че ответникът и баща му /като, впрочем, изобщо не е доказано, че бащата е извършвал действията не за себе си, а за сина си/, са правели това със знанието на собственика, но в резултат на предоставяне само на ползване или послужване, от страна на собственика И.. Ако ответникът е виждал по друг начин нещата, е следвало да демонстрира своето ново, променено субективно отношение към чуждото правото на собственост и да превърне ползването във владението за себе си, отблъсвайки правото на собственика чрез категорични действия, неоставящи съмнение у останалите, че той се счита за собственик.

Ответникът заявява, че началният момент на владението му предхожда датата на смъртта на наследодателя на ищците, но от събраните доказателства категорично се установява, че активни фактически действия в имота са обективирани от страна на ответника едва след тази дата.

Така срокът за превръщане на давностното владение в право на собственост е поставен в течение едва през м. Януари 2000г., и то против наследниците по закон на починалия собственик.

Към момента на предявяване на иска – 28.12.2009г., не са били налице условията за възникване на правото на собственост в патримониума на ответника, на основание на изтекла придобивна давност спрямо ищците, най-малкото поради липсата на изискуемия от закона срок. Това е абсолютна и достатъчна пречка, която обезсмисля изследването на другите предпоставки, заложени в ЗС.

Може да се добави само, че  дори да се приеме, че владението датира от по-ранен момент, приживе на наследодателя, следз изявлението му пред тогавашния кмет, /в неконкретизиран точно момент между 1995г. и 2000г./, то отново не приобретава необходимите белези да го направи собственик, тъй като е било нееднократно смущавано от страна на ищците – те са предявявали открито претенции и ответникът е влизал дори и във физически конфликт с втората по този повод. Макар прекъсване на давността по смисъла на закона, да е настъпило едва с предявяването на исковата молба през 2009г., както се посочи вече, несмущаваността на владението на ответника е опровергана.

В обобщение – не е доказано надлежно владение от страна на ответника през някакъв 10 годишен период, годно да го направи собственик.

 Въпросите, свързани с изграждането, поддържането, обновяването и подобряването на имота, макар да имат значение, пораждат само облигационни отношения между страните, но не рефлектират пряко върху настоящия спор и не променят горните изводи.

Поради всичко изложено въззивният съд намира, че след като ответникът не е придобил право на собственост върху имота по твърдения от него оригинерен начин, или по някакав друг, ищците са собственици всеки на по ½ ид.ч. от предмета на спора. Тъй като първият владее имота, следва да бъде осъден да им предаде владението.

Ето защо, след като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да се уважава.

Атакуваният акт следва да бъде потвърден.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, и заплати тези на въззиваемата страна за въззивното производство в размер на 300 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 43/30.07.2010г. по гр.д. № 247/09г. на КРС.

 

ОСЪЖДА А.Х. Рубевда заплати на Ф.Х.Р. и Ф.Х.Ч. направените разноски за тази инстанция в размер на 300 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

 

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: