Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  

 

 

гр. Сливен, 07.02.2011г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на втори февруари през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                       АТАНАС СЛАВОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр. д.  N 483 по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по две въззивни жалби, подадени от всяка от страните в първоинстанционното производство против съдебно решение № 585/20.08.2010г. по гр.д. № 1674/10г. на СлРС.

С това решение е осъдено сдружение с нестопанска цел „Общински футболен клуб Сливен - 2000” да заплати на М.Г.М. сумата 16000 лева, представляваща неплатено допълнително трудово възнаграждение по анекс към трудов договор, за периода м.09.2009г. – м.12.2009г. включително заедно с лихвата за забава от завеждането на исковата молба, до окончателното изплащане, а над тази сума, до пълния размер от 30 000 лева, искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан, и са присъдени съразмерно такси и разноски по делото.

Първата подадена въззивна жалба от 07.09.10г., е от ищеца в първоинстанционното производство. С нея се атакува отхвърлителната част на решението, като въззивникът твърди, че първоинстанционният съд неправилно е анализирал фактическата обстановка. Не е отчел факта, че на ищеца са начислявани трудови възнаграждения за месеците – 01, 02, и 03.2010г. и следователно такива му се дължат. Счита, че е неправилно разсъждението на РС, че неявяването на работа за този период, първо - е доказано, и второ –незаплащането на трудовото възнаграждение, тъй като, ако ищецът не е бил на работа, е имало основание той да бъде уволнен, а това не е било сторено от работодателя. Освен това заявява, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че всички футболисти са започнали подготовка не на 01.01.10г., а по-късно, но им е платено за този период, а на ищеца е платено до 31.12.2009г. Поради изложеното моли въззивния съд да отмените решението в отхвърлителната част за периода след 01.01.10г. и уважи изцяло претенцията, включително и тази за разноските за двете инстанции. Няма направени искания за събиране на нови доказателства пред тази инстанция или други процесуални искания.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК насрещната страна е подала писмен отговор против тази въззивна жалба, с който я оспорва като неоснователна. Развива съображения в подкрепа на мотивите на първоинстанционния съд, че когато не е престиран труд не се дължи трудово възнаграждение. Излага аргументи, че този факт е надлежно и категорично доказан, което прави решението по отношение на този въпрос обосновано. Моли съда да не уважава въззивната жалба на първия въззивник. Няма направени искания за събиране на нови доказателства пред тази инстанция или други процесуални искания.

Няма подадена насрещна въззивна жалба в същия срок.

Втората въззивна жалба е подадена на 08.09.10г. от ответника в първоинстанционното производство и е против уважителната част на решението, цитирано по-горе. В тази жалба въззивникът заявява, че решението е неправилно, необосновано и частично недупосутми, като се аргументира, че има предвидена възможност спорът да бъде разрешени от арбитраж, което е сторено и за част от претенциите на ищеца имало постановено арбитражно решение, поради което в случая РС не е бил компетентен да се произнесе по тях. При условията на евентуалност, заявява че ако не бъде възприет довода за частичната недопустимост на решението, то е неправилно от материално процесуална правна гледна точка, тъй като съдът е направил предположение за характера на сумите по анекса, без да има реално доказателство и при неправилно разпределена доказателствена тежест. Моли въззивния съд да отмени решението в осъдителната част както и по отношение на таксите и разноските и да постанови ново, с което да обезсили първоинстанционния акт в атакуваната част или евентуално да отхвърли претенциите и за този размер. Претендира разноски. Няма направени доказателствени и процесуални искания.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК насрещната страна е подала писмен отговор против въззивната жалба на ответника, с който я оспорва като на първо място я намира за бланкетна. Заявява, че е неоснователно възражението, че решението е недопустимо, понеже спорът е решен с решение на арбитражен съд, тъй като по този въпрос РС е изложил ясни мотиви. Освен това намира, че законосъобразно и правилно съдът е обосновал извода си за дължимостта на трудовото възнаграждение, както и неговия размер. Няма направени искания.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивник с пор. № 1, редовно призован, няма процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Оспорва въззивната жалба на насрещната страна и иска тя да бъде отхвърлена. Претендира разноски.

По реда на  чл. 149 ал. 3 от ГПК въззивник пор. №1  – ответник пред РС, е поискал срок за писмена защита, каквато не е подал в дадения му от съда срок.

В с.з. въззивник пор. № 2, редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален представител по пълномощие, последният е подал писмена молба, с която желае да се даде ход на делото в отсъствието на страната, поддържа своята жалба по изложените съображения и оспорва въззивната жалба на ответника. Заявява, че е налице писмено доказателство, че ищецът е изпълнявал трудовите си задължения от м.01 до м.03. 2010г., тъй като съгласно заключението на в.л., за тези месеци са му начислявани трудови възнаграждения. Моли да се уважи неговата жалба и отхвърли тази на насрещната страна. Претендира и разноските по делото.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

 

Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

След служебната проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването от двете страни  – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

 

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Настоящият състав не намира да са допуснати твърдените от въззивниците процесуални нарушения. Първоинстанционният съд, в съответствие с правилата на ГПК, е изяснил релевантните факти, направил е доклад, с който е изяснил на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения, дал е правната квалификация на иска, разпределил е доказателствената тежест и изрично е посочил на всяка страна кои точно факти с какви доказателствени средства следва да докажат. Допуснал е своевременните доказателствени искания за съсъбиране на относими и необходими доказателства, които впоследствие е ценил поотделно и в тяхната съвкупност.

С първата въззивна жалба – тази на ищеца в първоинстанционното производство, се обжалва отхвърлителната част на решението, а с втората – от ответника пред РС – уважителната му част. Доколкото касаят едно и също цялостно спорно правоотношение, те могат да бъдат обсъдени заедно.

По отношение на възражението на ответника относно подведомствеността на спора на АС на БФС, настоящата инстанция го намира за неоснователно. Вярно е, че съгласно разпоредбите на ЗФВС спортните федерации, при наличието на определени предпоставки, могат да осъществяват спортно правосъдие и спортен арбитраж, и специално създаденият арбитражен орган разполага с правомощия да се произнася по спорни въпроси, но единствено, свързани с възникването, спирането, отнемането и прекратяването на състезателни права и спорове, определени в правилника на съответната федерация. Има постановено арбитражно решение относно прекратяването на състезателните права на ищеца и относно имуществените му претенции за възнаграждение, което, обаче,във втората си част не обвързва гражданския съд. Настоящият спор е по правната си същност трудов  – претенция за заплащане на възнаграждение, произтичащо от сключен трудов договор и анекс към него. Специалният закон, уреждащ тези правоотношения, е КТ и няма по-силна норма, изключваща приложението му в тази хипотеза. Обратното – по силата на изричната разпоредба на чл. 19 ал. 1 от ГПК, трудовите спорове са изведени от кръга на подведомствените на арбитражен съд. Дори уговорана между страните, такава клауза не би породила правно действие.

Поради това не може да се приеме тезата на въззивника-ответник, че обжалваното решение е частично недопустимо заради наличието на арбитражно такова.

Що се отнася до самата претенция за заплащане на възнаграждение по трудов договор, тя е основателна само за периода, през който страната, претендираща да го получи, е изпълнявала своите  насрещни задължения, уговорени между страните. Тъй като трудовият договор също създава облигационна връзка и като двустранен и възмезден, поражда за всяка страна насрещни права и задължения, които са функционално обвързани помежду си, то правото на работника да получи уговореното възнаграждение е обуслвено от изпълнението на неговите задължения по чл. 5. След като е доказано, че от м.01.2010г. до прекратяването на трудовия договор през м. 03.2010г., той не се е явявал на работа – на местата, указвани от страна на работодателя, във връзка с осъществяване на специфичните отделни дейности, включващи се в съдържанието на общата формулировка на предмета на договора – “да се състезава като професионален футболист в ПФК “Сливе-2000” АД”, това лишава от основание заплащането на възнаграждение. Установено е, че  за този период липсва дължимата престация на основните задължения на работника по т.т. 4, 5 и 11 на чл. 5 от трудовия договор, и тъй като не е доказано, че това се дължи на причина, за която той не отговаря,  насрещната страна се освобождава от задължението си за плащане.

Неявяването на работа може да породи субективното право на работодателя да прекрати едностранно трудовото правоотношение, включително и чрез дисциплинарния способ “уволнение”, но това решение е в рамките на неговата дискресионна власт, правната норма не го задължава да предприеме такива действия. От друга страна поведението на работника може да послужи за правопораждащ юридически факт за особождаване на работодателя от насрещното му парично задължение, но тази последица не е императивно и кумулативно обвързана с прекратяването на трудовото правоотношение. Ето защо въпросът дали и в кой момент работодателят е упражнил правомощията си на орган на дисциплинарна власт, е неотносим към това дали дължи и в какъв размер, трудово възнаграждение – ако работникът е изпълнявал своите задължения до прекратяването /по някой от възможните начини/ на трудовото правоотношение, до този момент му се дължат и всички уговорени възнаграждения, премии и т.н. Тъй като в случая се установи, че той е преустановил в по-ранен момент своята договорна престация, то и възнагражденията му се дължат за периода на изпълнение.

Така, след като се доказа, че въззивникът-ищец в първоинстанционното производство, е изпълнявал задълженията си до м.12.2009г., до този момент работодателят-ответник му дължи уговореното възнаграждение, чийто размер страните са установили в трудовия договор и анекса към него.

Настоящият състав счита, че е успешно проведено доказването на факта на неявяване на ищеца на работа след м.12.09г. до м.03.10г. от страна на ответника. Вярно е, че това е отрицателен факт, но тежестта на доказване на положителния факт на явяване и престиране на задълженията, лежи върху ищеца, който черпи изгодните за себе си последици от това – заплащане на възнаграждение, а той не е ангажирал никакви годни, допустими и относими убедителни и категорични доказателства в тази насока. Обратното, ангажираните от ответника доказателствени средства еднозначно сочат на постоянна и продължителна липса на изпълнение на договорните задължения от страна на ищеца. Поради това и паричната му претенция за този период е неоснователна.

Въззивният съд не приема и съображенията на ищеца, че следва да получи възнаграждение до датата, на която е обявен сбора за подготовка на отбора, тъй като до нея дата в началото на м.01.10г., и останалите футболисти на клуба са почивали. От спецификата на дейността, с която се занимава ищеца /и останалите футбулисти в клуба на ответника/, и която е предмет на трудовия договор, произтичат и специфичните права и задължения, които се характеризират с нетрадиционно време и място на изпълнение, които, обаче, са обвързани /и това е заложено в клаузите на договора/, със стриктно изпълнение на инструкциите на треньора и ръководството на клуба, относно провеждане на подготовката, тренировките, курсовете, мачовете и др. Поради това, щом до края на м.01.10г. ищецът не се е явил и по свое решение не е участвал в никоя от работните срещи, тренировките и проявите на клуба, то за целия месец не му се дължи възнаграждение. Останалите футбулисти са се съобразили с разпорежданията на работодателя относно датите, мястото и начините на осъществяване на тези дейности, включващи се в задълженията им.

Що се отнася до размера на дължимата сума за периода м.09.09г. – м.12.09г., въззивният съд счита, че той е доказан – в договора и анекса към него паричното задължение на работодателя е и определено, и определяемо. Неоснователни са възраженията в тази насока на втория въззивник - ответник в първоинстанционното производство. Съдът споделя аргументацията на РС във връзка с тълкуване волята на страните по отношение на трудовото възнаграждение, начина на формирането му и размера, както и характера на анекса като част от трудовия договор, притежаващ същата задължителна сила за сключилите го страни. Независимо какво наименование ще дадат страните на посочените в анекса към трудовия договор суми, те стават дължимо, при определени условия, парично задължение на работодателя, чието основание също се явява същото трудово правоотношение. Ясно са посочени периодите, размера и падежа, поради което липсват причини да се елиминира приложението на това съглашение.

Така за тази част от спорния период, за която съдът приема, че се дължи възнаграждение на ищеца – м.09.09г.-м.12.09г., общата сума възлиза на 24 000 лв. – 8 000 лв. по трудов договор № 888/02.02.2009г. и 16 000 лв. – по анекса към него. Тъй като работодателят е начислил на ищеца трудово възнаграждение по договора за периода от м.09.09г. до м. 03.10г. и му го е превел по банков път – общо 12 000 лв., то дължима остава само сумата по анекса в размер на 16 000 лв.

Тук следва да се отбележи, че самото начисляване на трудовото възнаграждение от страна на работодателя не представлява неопровержимо доказателство за неговата дължимост. Плащаето и добросъвестното получаване на сумите, за които съдът е приел, че са недължими, също са без значение по отношение на настоящия спор – те могат да бъдат предмет на други облигационни отношения, които не попадат в пределите на разрешаване в това производство.

Така, след като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивните жалби се явяват неоснователни и като такива не следва да се уважават.

Атакуваният акт следва да бъде потвърден изцяло, след като в рамките на обжалването с двете въззивни жалби попадат всички негови части.

С оглед изхода на процеса, решението на РС в частта за разноските  не следва да се изменя, а отговорността за разноски за тази инстанция остава в тежест на всяка страна.

 

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 585/20.08.2010г. по гр.д. № 1674/10г. на СлРС.

 

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКС РБ  в едномесечен срок от връчването му на страните.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: