Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N   

 

гр. Сливен, 07.03.2011г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на втори март през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                         МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                    ПЕТЯ СВЕТИЕВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева  въз.гр.д.  N 507 по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищците в първоинстанционното производство.

С първоинстанционно решение № 92/02.07.2010г. по гр.д. № 136/09г. на НзРС е обявено за нищожно, като постановено в противоречие със закона, постановление с изх. № 04586/23.07.2008г. на ЧСИ с рег. № 835, с район на действие района на СлОС по изп.д. № 20078350400122, с който на Д.П.Б. и К.П.Б. е възложен недвижим имот, находящ се в гр. Нова Загора – 3/8 ид.ч. от 478/550 ид.ч. от дворно място, съставляващо УПИ ІХ-2613, 2612 по ПУП на гр. Нова Загора, ведно с жилищните и стопански сгради в него: едноетажна жилищна сграда с площ 145 кв.м., стопанска сграда /санитарен възел/ с площ 960 кв.м., гараж с площ 35,50 кв.м., стопанска сграда /навес/ с площ 29,20 кв.м. и стопанска сграда с площ 18,30 кв.м., при граници на целия имот – от две страни улици, УПИ VІІІ-2611 и УПИ ХХ-2614, и е отхвърлен като неоснователен предявения от  Д.П.Б. и К.П.Б. против И.Г.Д., М.Т.Д. и К.И.Г., иск за делба на следния недвижим имот, находящ се в гр. Нова Загора - 3/8 ид.ч. от 478/550 ид.ч. от дворно място, съставляващо УПИ ІХ-2613, 2612 по ПУП на гр. Нова Загора, ведно с жилищните и стопански сгради в него: едноетажна жилищна сграда с площ 145 кв.м., стопанска сграда /санитарен възел/ с площ 960 кв.м., гараж с площ 35,50 кв.м., стопанска сграда /навес/ с площ 29,20 кв.м. и стопанска сграда с площ 18,30 кв.м., при граници на целия имот – от две страни улици, УПИ VІІІ-2611 и УПИ ХХ-2614,   като е присъдена държавна такса по делото.

С въззивната си жалба ищците в първоинстанционното производство атакуват изцяло това решение, като считат, че то е нищожно, или, евентуално - неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Развиват се съображения, че районният съд напълно в противоречие с материалните и процесуални правила, е приел за нищожно постановлението на ЧСИ, като не е изтъкнал никакви пороци, водещи до такава – извършени действия извън района на СлОС, извън компетентността на ЧСИ, по друго дело и др. подобни, а е обсъждал единствено нарушения на закона – на правилата за извършване на публична продан, което не може да обоснове нищожност. Също така неправилно и незаконосъобразно РС е разгледал въпроса за наличието или липсата на секвестируемост на имота, който, освен това, не е пречка за допускане на делба и би могъл да се обсъжда, евентуално, във фазата по извършването й. Въззивниците твърдят още, че е несъстоятелен и аргументът на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска за делба, поради неучастие на всички съделители, тъй като в доклада си той е очертал и приел за разглеждане параметрите на спора, а ако по-късно е счел, че е налице нередовност във връзка със страните, е следвало да остави без движение исковата молба и да укаже на ищците да насочат иска си и срещу трето лице. Като не е сторил това, и в делбата е следвало да бъде включено и друго лице, РС е постановил нищожно решение. Поради всичко това двамата въззивници молят въззивния съд да обяви за нищожно обжалваното решение и да го върне за разглеждане от друг състав, или, евентуално – да го отмени като незаконосъобразно и постанови ново, с което да допусне делбата на процесния имот както е поискана. Не са претендирани разноски.

С въззивната жалба въззивниците не са направили доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по жалбата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., двамата въззивници, редовно призовани, не се явяват, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържат въззивната жалба и молят съда да я уважи. Разноски не са претендирани.

В с.з. от тримата въззиваеми, редовно призовани, се явява лично пор. № 5, за тях се явява и процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба и моли съда да я остави без уважение, като неоснователна, като потвърди като правилно атакуваното решение.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмена защита.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, но, с оглед пълния обхват на  обжалването –  недопустимо.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав, обаче НЕ СПОДЕЛЯ правните изводи на РС, които са в разрез с материалноправните норми и обективират недопустим краен съдебен акт.

Ищците, въззивници в това производство, са предявили пред НзРС иск против тримата ответници-въззиваеми за делба на недвижим имот, на част от който те заявяват, че са собственици. Те предявяват правото си на собственост върху 3/8 ид.ч. от 478/550 ид.ч. от дворно място, съставляващо УПИ ІХ-2613, 2612 по ПУП на гр. Нова Загора, ведно с жилищните и стопански сгради в него: едноетажна жилищна сграда с площ 145 кв.м., стопанска сграда /санитарен възел/ с площ 960 кв.м., гараж с площ 35,50 кв.м., стопанска сграда /навес/ с площ 29,20 кв.м. и стопанска сграда с площ 18,30 кв.м., при граници на целия имот – от две страни улици, УПИ VІІІ-2611 и УПИ ХХ-2614, което твърдят, че са придобили въз основа на постановление за възлагане № 04586/23.07.2008г. на ЧСИ рег. № 835 и район на действие района на СлОС, издадено по изп.д. № 20078350400122. Тъй като с ответниците не можели да постигнат доброволно споразумение за разделянето на имота, искали от РС да постанови решение, с което да допусне делба между тях при квоти 3/8 ид.ч. за тях и при полагащите се съгласно СК и ЗС квоти за тримата ответници и след влизане в сила на това решение, да извърши делбата или чрез възлагане, или чрез изнасяне на имота на публична продан.

Така формулираната искова молба е била приета за редовна от НзРС, той е провел процедурата по размяна на книжа и с отговора си ответниците са заявили, че намират иска за допустим и основателен, признали са съотношение в правото на собственост 3/8 ид.ч. за двамата ищци, 3/8 ид.ч. за втората ответница и 2/8 ид.ч. за третата ответница спрямо дворното място, и 3/8 ид.ч. за двамата ищци, 1/8 ид.ч. за първия ответник и 4/8 ид.ч. за втората ответница спрямо 3 от постройките, описани в исковата молба.

Съдът е изготвил проекто-доклад, който е изпратил на страните и без възражения от тяхна страна е приел в първото о.с.з., съгласно който е определил като предмет на делото допускане на делба между страните върху съсобствено между тях дворно място от 535 кв.м., находящо се в гр. Нова Загора, съставляващо УПИ ІХ-2613, 2612 в кв. 112 по ПУП на града, ведно с жилищните и стопански сгради в него: едноетажна жилищна сграда с площ 145 кв.м., стопанска сграда /санитарен възел/ с площ 9,6 кв.м., гараж с площ 35,50 кв.м., стопанска сграда /навес/ с площ 29,20 кв.м. и стопанска сграда с площ 18,30 кв.м., при граници на целия имот – от две страни улици, УПИ VІІІ-2611 и УПИ ХХ-2614. Съдът е приел, че спорът е относно дяловете на съсобствениците и е посочил като подлежащ на доказване фактът на придобиване на собствеността върху 3/8 ид.ч. от 478/550 ид.ч. от имота от страна на ищците.

В първото с.з. ответниците са оспорили представеното от ищците постановление за възлагане, като са заявили, че то е нищожно и са поискали съдът да се произнесе по този преюдициален въпрос. Твърдели са, че то е в противоречие с разпоредбата на чл. 444 т. 7 от ГПК, касаеща несеквестируемостта на единственото жилище. Съдът е приел за разглеждане направеното възражение за нищожност и е събирал доказателства единствено в тази насока.

В резултат с атакуваното решение той прогласява за нищожно, като постановено в противоречие с императивни законови норми, постановление за възлагане № 04586/23.07.2008г. на ЧСИ рег. № 835 и район на действие района на СлОС, издадено по изп.д. № 20078350400122, и отхвърля като неоснователен иска за делба.

В мотивите си първоинстанционният съд е посочил, че искът е недопустим, тъй като трето, неучастващо лице, е собственик на ½ ид.ч. от 144/550 ид.ч. от имота, заедно с постройка, представляваща самостоятелен обект.

Не това съображение, обаче, е довело до постановяване на горното решение. Решаващите  мотиви на районния  съд касаят придобиване правото на собственост от страна на ищците. Съдът е направил подробна ревизия на цялото изпълнително производство по изп.д. № 20078350400122 и на действията на ЧСИ рег. № 835 – приел е, че постановлението за възлагане е нищожно и не е породило никакви правни последици, тъй като ЧСИ, в противоречие с ПЗР на ГПК, в сила от 01.03.2008г., според пар. 2 ал. 7 от които, публичните продажби, обявени до влизането в сила на кодекса, се довършват по досегашния ред /т.е. – по реда на ГПК/отм.//, е провел изпълнителното производство по стария ред, въпреки, че публичната продан е обявена за нестанала с протокол от 07.04.2008г.  Постановлението за възлагане било на основание чл. 382 ал.1 от  ГПК /отм./, а аналогичен текст в новия ГПК липсвал. Като втори аргумент за нищожност НзРС излага и неправилното обсъждане на въпроса за секвестируемостта на имота от страна на ЧСИ, който е нарушил законовата норма на чл. 339 б. „ж” от ГПК /отм./, респективно – чл. 444 т. 7 от ГПК, и е приел, че  имотът е секвестируем. РС детайлно анализира характера и принципите за определяне на секвестируемостта, въпросите относно единственото жилище, необходимата за задоволяване потребностите на едно и повече лица жилищна площ и т.н., констатирал е, че към момента на принудителното изпълнение върху процесния имот той е бил единствено жилище на първия ответник и семейството му, и е счел, че това противоречие на закона също е основание за нищожност на постановлението за възлагане. НзРС е отхвърлил възражението на ищците, че са налице две решения на СлОС, с които той се е произнесъл по законосъобразността на действията на ЧСИ, тъй като те нямат сила на пресъдено нещо по отношение на материалното право на собственост.

Така първоинстанционният съд е посочил в мотивите си, че по реда на косвения съдебен контрол има правомощия да съобрази законосъобразността на действията на СИ и в настоящия случай, именно при тези условия, постановява, че двамата ищци не са придобили право на собственост върху описаната от тях част от недвижимия имот.

Единствено това заключение е послужило за основание на НзРС да отхвърли иска за делба, считайки го за неоснователен, щом ищците претендират право на собственост въз основа на нищожно постановление за възлагане.

Въззивният състав намира решението за недопустимо по следните съображения:

НзРС е приел и разгледал възражението за нищожност, което действително не е свързано със срок, като е приложил общите правила на ЗЗД. В тях, обаче, се релевира нищожността на договорите и едностранните сделки, и съдът е третирал постановлението за възлагане именно по този начин. Съображенията му за противоречие на императивни законови правила биха били правилни, ако се касаеше за такъв документ. Постановлението, обаче, излиза извън кръга на сделките, то представлява акт на съдебен орган и като такъв също, несъмнено, може да бъде нищожен, но основанията за това не са тези, изброени в двете алинеи на чл. 26 от ЗЗД. От своя страна нищожността на съдебно решение, съгласно разпоредбата на чл. 270 ал. 2 от ГПК също може да се предяви чрез възражение или с иск безсрочно. Ако се приравни по аналогия постановлението за възлагане на съдебно решение, то основанията за нищожност са: незаконен състав, участие на лице, което няма качество на СИ, липса на предписана форма, липса на подпис, липса на подведомственост, неподчиненост на лицето на властта на българското законодателство, липса на териториална компетентност, абсолютна неразбираемост на волята, образуване от или против неправосубектно лице и други подобни. Видно е, че нито една от тези хипотези не е налице – тоест актът е валиден. Така направеното възражение би могло да доведе до целения резултат – прогласяване нищожността на акта на ЧСИ, ако, обаче, наведените пороци бяха от категорията на тези, с които се свързва нищожността на един съдебен акт.

Всички други, включително инвокираните от страната и обсъдени от съда, обстоятелства, засягат не валидността, дори не и допустимостта, а само законосъобразността на акта – тоест – неговата правилност. За нейната проверка, обаче, законодателят е предвидил определен, самостоятелен ред и това не може да бъде извършено чрез косвен, а само чрез пряк, инстанционен съдебен контрол – чрез обжалване или извънреден способ за отмяна. От своя страна пък тази възможност е свързана със срок и е задължително разписан от процесуалния закон съдът, компетентен да извърши проверката, като РС определено не е властен да стори това.

Постановлението за възлагане е могло да бъде обжалвано точно на посочените от ответниците основания /които са съществували и към момента на издаването му/ по предвидения в ГПК ред, но длъжникът не е сторил своевременно това. В настоящото производство той вече няма никаква процесуална възможност да поправи този свой пропуск. Постановлението за възлагане е влязло в сила и като такова легитимира ищците като собственици на възложения имот, докато те не загубят правото на собственост по някакъв друг начин.

Недопустимостта на произнасянето на съда е била заложена изначално, още в самото изявление на ответната страна, с което е направила възражението за нищожност на изтъкнатите основания – съдът не е следвало да го приеме в този вид, тъй като, независимо от използвания от страната термин „нищожност”,  който по никакъв начин не обвързва съда, фактически тя е поискала разглеждане и пререшаване на въпросите за правилността, което е напълно недопустимо и първоинстанционният съд е следвало да констатира това, както и липсата на правомощия да се произнесе.

Вярно е посоченото от РС, че съдебните решения във връзка със законосъобразността на действията на ЧСИ не пораждат или отнемат право на собственост – тоест не разрешават вещните материалноправни отношения. Именно по тази причина, доколкото постановлението за възлагане създава такова правно положение, последното може да бъде променено или с настъпването на последващ юридически факт, или, ако в нарочен собственически спор /по общия ред или чрез някой от специалните искове по чл. 440 или чл. 496 от ГПК/, на това вещно право бъдат противопоставени някакви други съществуващи, правоизключващи, правопрекратяващи или правопогасяващи факти, които го отричат. В настоящия случай, обаче, нито такива са заявени и доказани по надлежен ред, нито има индиции за излизане на правото на собственост от патримониума на ищците чрез друг способ.

Ето защо, като се е произнесъл по същество по законосъобразността и правилността на постановлението на ЧСИ, първоинстанционният съд е излязъл извън правомощията си, което е недопустимо. Освен това, тъй като изводът за нищожност е обусловил заключението му, че ищците не са собственици на посочения от тях имот, и това е решаващият му мотив, с който отхвърля иска за делба като неоснователен и недоказан, РС фактически не се е произнесъл по предявения иск. Така недопустимостта на едната част на решението влече недопустимостта на целия акт.

Поради това, съгласно разпоредбата на чл. 270 ал.3 от ГПК, обжалваното решение следва да бъде обезсилено и делото – върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. НзРС следва да извърши всички необходими действия във връзка с изследване и обсъждане на относимите към спора, с който е сезиран, въпроси - както във връзка със страните, така и във връзка с предмета на делбата, да събере  релевантни към тях доказателства, и да се произнесе по същество.

С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски следва да се възложи на въззиваемите и те следва да понесат своите, както са направени. Въззивниците не са претендирали разноски и такива не следва да им се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

 

ОБЕЗСИЛВА първоинстанционно решение № 92/02.07.2010г. по гр.д. № 136/09г. на НзРС, като НЕДОПУСТИМО.

 

ВРЪЩА гр.д. № 136/09г. по описа на НзРС на първоинстанционния съд, за произнасяне по предявения иск.

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: