Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  

гр. Сливен, 24.02.2011г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и трети февруари през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                               НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА ЧЛЕНОВЕ:                                                             М.  САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                        АТАНАС СЛАВОВ

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 546 по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 614/06.10.2010г. по гр.д. № 1901/10г. на СлРС, с което е осъдена Община Сливен да заплати на М. Д.У. сумата 298 лв., представляваща обезщетение на основание чл. 49 от ЗЗД, за претърпени имуществени вреди от непозволено увреждане в резултат на ПТП, заедно собезщетение за забава в размер на законовата лихва от 20.04.2010г. и са присъдени и разноски по делото в размер на 180 лв.

Във въззивната жалба ответникът в първоинстанционното производство заявява, че решението е неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Съдът неоснователно отхвърлил искането за назначаване на съдебнотехническа експертиза, освен това не били установени всички елементи от състава на непозволеното увреждане – механизма на настъпване на ПТП и причинната връзка между вредата и попадането на автомобила в процесната неравност.Поради това  моли въззивния съд да  отмени изцяло решението и отхвърли исковете. Претендира разноски.

Прави искане за събиране на нови доказателства чрез допускане извършване на съдебна автотехническа експертиза във въззивното производство.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба и се противопоставя на доказателственото искане, като се аргументира, че събраните пред РС са достатъчни за установяване на правнозначимите фасти. Моли СлОС да потвърди обжалвания акт като правилен и законосъобразен. Претендира разноските за тази инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва жалбата и моли въззивния съд да не я уважава и потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция.

С мотивирано определение в о.с.з. въззивният съд е отхвърлил като неоснователно доказателственото искане на въззивника.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК не са представени писмени защити.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло  неоснователни.

Настоящият състав не намира да са допуснати твърдените от въззивника в с.з. процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд.

СлРС, в съответствие с правилата на ГПК, е изяснил релевантните факти, направил е доклад, с който е изяснил на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения, дал е правната квалификация на иска, разпределил е доказателствената тежест и е посочил на всяка страна кои точно факти с какви доказателствени средства следва да докажат. Допуснал е своевременните доказателствени искания за събиране на относими и необходими доказателства, които впоследствие е ценил поотделно и в тяхната съвкупност.

Неоснователно е оплакването на въззивника, че първоинстанционният съд неправилно не е уважил доказателственото искане във връзка с допускане и изслушване на автотехническа експертиза. В о.с.з. съдът се е мотивирал подробно и изчерпателно защо го отхвърля и настоящата инстанция счита действията му за съответстващи на процесуалните правила. Фактите, за доказването на които е направено искането, са установени несъмнено чрез останалите събрани доказателствени средства, а за правните изводи, следващи от тях не е необходимо вещо лице, достатъчни са специалните знания на съда.

От материалноправна гледна точка първоинстанционният съд правилно е привел фактическата обстановка към съответстващите й правни норми и е достигнал до правилен и законосъобразен правен извод.

Първоинстанционният съд правилно е определил произхода на отговорността на ответника, като надлежно е фиксирал сложното правоотношение, квалифицирал е правопораждащия динамичен фактически състав и го е привел под съответните му правни норми. Констатирал е съществуването на всички обективни и субективни елементи, наличието на които законът свързва с пораждането на деликтната отговорност на ответника по чл. 49 вр. чл. 45 и сл. от ЗЗД за обезщетяване на нанесената имуществена вреда на ищеца.

В мотивите си районният съд е приел липса на съпричиняване на вредата, която е мотивирал с аргументи, намиращи опора в правните принципи и норми.

По начало, за да се ангажира гражданската недоговорна отговорност за непозволено увреждане на ответника, като юридическо лице, следва да се установи едновременното наличие на всички, само обективни елементи на сложния фактически състав на деликта, въведени в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД, а именно –  деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторство на лице, на което е възложена определена работа, като вината на последното се презумира. С оглед правната характеристика на понятието “вина”, което не може да се приложи към други субекти, освен физически лица, от общата хипотеза е изведена специалната норма на чл. 49 от ЗЗД, която урежда отговорността на юридическите лица. Фактическият й състав е идентичен с общия по чл. 45 от ЗЗД, като отклонението е само относно опосредяването на отговорността на носителя й, чрез пораждането й заради действия на други, физически лица, на които е било възложено от отговарящия субект, извършването на определена работа, при и по повод на която са причинени вредите. Така тя има характер на обективна, безвиновна и гаранционно-обезпечителна – субектът й отговаря за виновно поведение на друго лице, без самият той да е носител на вина в юридическия смисъл. Спрямо увредения възложителят и изпълнителят на работата отговарят солидарно, а отношенията между тях се уреждат на полето на друг правен институт.

Така в случая се установи категорично и еднозначно наличието в кумулативна даденост на всички изискуеми от закона обективни признаци на непозволеното увреждане, което активира недоговорната, деликтна отговорност на ответника да обезщети вредите.

С разпоредбата на чл. 2 на ЗИД на ЗС от 1990г., е установено, че собствеността принадлежи на държавата, общините, кооперациите и други ЮЛ и на гражданите, а съгласно чл. 6 от ЗИД на ЗС, освен придобитите от държавата и общините вещи, държавна или общинска собственост са вещите, обявени от Конституцията и законите за изключителна тяхна собственост. Със ЗМСМА от 1991г., се регламентира, че от този момент в собственост на общините преминават конкретно посочени по своите признаци държавни имоти, като съгласно пар. 7 ал. 1 т. 4 от ПЗР на ЗМСМА, това е предвидено и за “общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване”. С влизане в сила през 1996г. на ЗДС и ЗОС окончателно са разграничени държавната и общинската собственост, като съгласно чл.2 т. 5 от ЗОС се прави връзката с разпоредбата на пар. 7 от ПЗР на ЗМСМА.

Несъмнено е, че процесният булевард “Хаджи Димитър” в гр. Сливен се вписва в параметрите, поставени от нормата на т. 4 на пар. 7 ал. 1 на ПЗР на ЗМСМА, респективно попада и в регламентацията на чл. 2 ал. 1 т. 5 от ЗОС и е  собственост на въззивника.

Независимо кой е извършвал твърдения от ответника-въззивник ремонт /подмяна на канализационната мрежа/ – общината или друго лице, отговорността се възлага на него. Ако е възложил на другиго тази дейност, въззивникът отговаря като възложител на работата от една страна, и като собственик на улицата – от друга. Като собственик върху въззивната община лежи грижата да поддържа улицата в  изрядно състояние и годна за обичайно ползване – тоест гражданите /както пешеходците, така и управляващите ПС/, да могат да се придвижват по нея /както по тротоарите, така и по платната/, свободно и безпрепятствено, и след като не извършва това лично, чрез своите собствени служители, а е избрала да натовари с това задължение трето лице, /и спрямо него има качество на възложител/, то отговорността й се транслира и по отношение действията на това лице /което също може да ги извършва чрез свои работници и служители/.

Както се доказа непререкаемо, на процесната дата собствената на въззивника улица е била в обратното на описаното по-горе състояние – разкопана и неравна, с открити дупки. Също така неопровержимо е доказано, че при движението си МПС-то на ищеца е попаднало в дупка, която в момента на произшествието, не е била нито обезопасена, чрез някакво ограждение, нито обозначена със светлинна, или  знакова сигнализация, което положение било утежнено и от неколкодневните валежи, оставили дупката запълнена с вода.

Несъмнено е, че техническите правила и норми за извършването на ремонтите, изисква обезопасяването и сигнализирането им по редица предвидени начини, и задължението за това е вменено на лицето, осъществяващо работата. Неизвършването на такива действия е станало пряка и непосредствена причина за попадането на автомобила на въззиваемия-ищец в дупката и понасянето на описаните вреди, тоест е налице и свързващият елемент от фактическия състав на деликта.

Това активира отговорността  на ответника за действията, извършени или неизвършени, от лица, на които е възложил работата, свързана с подмяната на канализационната система, от започването й, до момента, в който се счита, че ремонтът е приключен. Същото се отнася и за действията на самия ответник по повод реконструкцията и възстановяването на пътното платно, ако работата по канализацията е била вече завършена. Независимо, че не е установено персонално това лице, чието конкретно, физическо бездействие – тоест липсата на телодвижения, насочени към обезопасяването на поправяния участък /в частност – конкретната дупка/ до възстановяване на пътната настилка, отговорността за вредите, последвали от това неизпълнение следва да се постави в тежест на възложителя на работата и собственик на булеварда – общината-ответник.

Въззивникът-ответник оспорва и вида и размера на вредата, както и причинната й връзка с попадането на автомобила в дупката на неговия булевард. Настоящият състав намира и това възражение за неоснователно.

Обстоятелствата за датата, мястото, начина и причината за възникване на произшествието и причинените вреди, са констатирани и отразени надлежно в протокол за ПТП № 1184173/27.02.2010г., изготвен от компетентен орган, в рамките на дискреционната му власт, носещ необходимите реквизити. Същият не е оспорен по предвидения в ГПК ред от страната, отричаща верността на съдържанието му, поради което документът се ползва с формалната и материална доказателствена сила, придадена му от закона и служи за доказване истинността на съдържащите се в него факти. Освен това видът и размерът на претърпяната вреда е доказан от ищеца и чрез фактурите, удостоверяващи възстановяването й от него, чиято истинност също не е оспорена надлежно.

Причинната връзка между описаното по-горе бездействие и причинената вреда също е несъмнена и доказана с годни гласни доказателствени средства – показания на свидетел-очевидец. За установяването на тази връзка не е необходимо свидетелят да е присъствал в момента на произшествието, достатъчно е, че той е възприел лично обстановката непосредствено след инцидента и показанията му се покриват напълно с констатациите, извършени от компетентния орган.

Последното възражение на въззивника се изразява в това, че районният съд е отхвърлил искането му за намаляване на обезщетението поради принос за настъпване на вредата и от страна на пострадалия.

Настоящият състав счита и това възражение за неоснователно и също не приема наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД.

Има само две възможности да се предизвика ефектът на намаляване отговорността на причинителя на вредата поради принос на увредения – ако и увреденият е действал противоправно и е обективирал виновно поведение, или ако без неговото участие /чрез, действие, въздействие или бездействие/, размерът на вредата би бил обективно по-малък. Само при втората хипотеза е неотносима липсата на вината като субективен фактор.

В случая съдът възприема безрезервно становището, че виновно или противоправно поведение въззиваемият не е осъществил.

Въззивникът се стреми да задейства механизма за намаляне на дължимото от него обезщетение, като инвокира напълно голословно твърдение за “неправомерно и неадекватно поведение на водача на МПС и несъобразяването му с пътната обстановка”. Този състав не споделя това виждане.

Както бе посочено по-горе, за да има принос за настъпването или увеличаването на вредата, увреденото лице трябва да е осъществило обективно определено поведение, но то трябва да е в някакво отклонение, извън нормалното и обичайното, лицето трябва да е могло и да не го осъществи, и трябва именно без него, вредата да не би настъпила или да би била в по-малък размер, като тук, фактически, нямат значение вината и противоправността.

Приложени към процесния казус, тези условия не намират проявление в установените факти. На първо място изобщо не е установено поведение на ищеца, което да може да бъде приведено под коя да е от формите на вината, нито пък някое негово действие може да се квалифицира като противоправно.

На второ място по никакъв начин не може да се приеме, че с действията си той обективно е допринесъл за настъпването или увеличаването на вредата.

Вероятно съществуват редица възможни варианти, при които, с определено участие на ищеца, вредите биха могли да бъдат избегнати или редуцирани – например: ако ищецът беше пътувал през друг ден, ако беше избрал друг маршрут, ако беше наел превоз, или просто ако не беше пътувал въобще. Абсурдността на тези хипотези произтича от юридически необоснованото очакване от страна на въззивника въззиваемият да е осъществил поведение, различно от обичайното, ЗА ДА ИЗБЕГНЕ ВРЕДИТЕ, докато правната норма, обратното - изисква неговото правомерно, но излизащо от нормалното за ситуацията, поведение, ДА Е ПРИЧИНА ЗА ТЯХ.

Тоест - здравият разум, обичаят и законът, предполагат при нормално движение на ПС по улично платно, чрез осъществяване на естествени, рутинни действия и при спазване на изискуемите императивни правила за това, автомобилът да премине по избрания от водача маршрут безпрепятствено и безопасно. Нормално е ищецът, при придвижването си от т.А до т.Б,  презумптивно да очаква, при липсата на индиции за обратното, че ще се движи по обичайната за улицата настилка, или поне при обичайната за улиците на Община Сливен пътна обстановка, с която, именно, съобразява и обичайното си, правомерно поведение на водач. При това положение, настъпването на вреди, за които е доказано, че са в непосредствена причинна връзка с разминаващото се с очакваното състояние на пътното платно, не са нито възникнали поради поведението на ищеца, нито размерът им е бил подвластен на добрата му воля. Не нормално е последният, при описаните по-горе обстоятелства - липса на сигнализиращи и предпазващи елементи, очертаващи опасния за останалите субекти район,  да се движи, примерно, със скорост от 10 км./ч., на зиг-заг, или по тротоара, за да избегне, или сведе до минимум, претърпяване на евентуална повреда от необозначен източник. Не нормално е при всяко рутинно действие гражданинът да се държи като в условия на тревога или опасност, да е длъжен да очаква и готов да предотврати последици от немарливост и безотговорност на други лица, особено, ако те са облечени с управленски и властнически правомощия.

С оглед изложеното този състав приема, че няма наличие на съпричиняване, следователно няма условия за намаляване отговорността на прекия причинител.

Така въззивникът-ответник дължи възстановяване на всички причинени вради и искът, като изцяло основателен и доказан, следва да се уважи в предявения размер.

Поради основателността на главния иск за целия претендиран размер, изцяло основателна се явява и обусловената допълнителна претенция за заплащане на лихви, поради което върху присъдената главница длъжникът дължи и обезщетение за забава, както е поискано - от датата на предявяване на исковата молба, до окончателното изплащане.

Така, след като правните изводи на двете инстанции съвпадат, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите и заплати на тези на въззиваемата страна за тази инстанция в размер на 100 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 614/06.10.2010г. по гр.д. № 1901/10г. на СлРС като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА община Сливен да заплати на М.Д.У. направените разноски за тази инстанция в размер на  100 лв.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на обжалваемия интерес под 5 000 лв.

 

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

       

ЧЛЕНОВЕ: