Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  17

гр. Сливен, 14.02.2011 г.

 

              В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на втори февруари през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                           НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                      МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                               АТАНАС СЛАВОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря лена Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 549 по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищцата в първоинстанционното производство против решение № 612/20.10.2010г. по гр.д. № 814/2010г. на СлРС, с което е постановено малолетното дете Б. да живее при своя баща Б.Д.У. и на него е предоставено упражняването на родителските права спрямо детето, а на майката е определен режим на лични контакти всяка първа и трета събота и неделя от месеца и тя е осъдена да заплаща издръжка на детето в размер на 80 лева, като разликата над този размер, до пълния претендиран размер, искът за издръжка е отхвърлен, постановено е малолетното дете М. да живее при своята майка Д.Д.М. и на нея е предоставено упражняването на родителските права спрямо това дете, като на бащата е определен режим на лични контакти всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца и той е осъден да заплаща издръжка в размер на 80 лева за детето. Отхвърлени са съответните претенции на всеки от родителите за определяне местоживеене на другото дете при него като неоснователни и са присъдени разноски и такси по делото. В частта относно издръжките е допуснато предварително изпълнение.

С въззивната жалба се атакува тази част от съдебното решение, с която са предоставени родителските права спрямо детето Б. на неговия баща - ответник по делото и е определено местоживеене на детето при него. Въззивницата твърди, че в тази част решението е незаконосъобразно и неправилно и при разглеждането на делото са допуснати съществени процесуални нарушения. Освен това то противоречи и на материалния закон – на разпоредбата на чл.59, ал.4 от СК, и на трайната практика. Също така въззивницата твърди, че решението е необосновано, тъй като преценката на съда относно интереса на децата е свободна и необвързана с конкретните доказателства. Развива в детайли съображения за наличието на процесуални нарушения, като за най-съществено такова твърди, че е отмяната на определението, с което първоначално е допусната съдебно-психиатрична експертиза. Счита още, че е нарушение недопускането на разпит на свидетелката Н.П. вместо свидетелката В.П.. Твърди се, че тези нарушения накърняват основния принцип в гражданския процес – съдействие на съда относно установяване на истината по делото относно факти, важни за решаването му по същество. Счита, че така съдът не е могъл да направи правилна преценка  кой от двамата родители е по-пригоден за отглеждането и възпитанието на децата. Също така твърди, че противоречието с материалния закон и с трайната практика на Върховния съд се изразява в самия факт на решението децата да бъдат разделени между двамата родители, още повече, че и двете деца са момичета и най-подходящо за отглеждането и възпитанието им е това да бъде извършено от тяхната майка. Отново се излагат съображения по същество относно желанието на ищцата на нея да бъдат предоставени родителските права спрямо двете деца в противовес на мотивацията, която е изложил РС. В резултат на изложеното въззивницата иска въззивният съд да отмени решението в обжалваната част, вместо него постанови ново, с което да уважи иска и да предостави за отглеждане и възпитание детето Б. на нея, като претендира разноски за двете инстанции.

Направено е искане за събиране на нови доказателствени средства във въззивната инстанция.

С мотивирано определение, държано в з.з. на 30.11.10г., въззивният съд се е произнесъл по това искане и на основание чл.266 от ГПК не е допуснал събирането на посочените доказателствени средства.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК насрещната по жалбата страна е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна и заявява, че в обжалваната си част решението е правилно, законосъобразно, постановено в пълно съответствие с материалния закон и съдебната практика, като се развива подробна аргументация в тази насока. Съображенията, които са изложени в отговора са идентични с поддържаната от ответника теза в първоинстанционното производство.

С оглед изложеното въззиваемата страна моли ОС да отхвръли въззивната жалба и потвърди обжалваната част на решението на РС като правилна и законосъобразна. Претендира разноски

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, се явява лично, и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

Прави искане за събиране от въззивния съд на допълнителни писмени доказателствени средства, различни от посочените във въззивната жалба. По тях СлОС се е произнесъл с мотивирано определение в о.с.з., с което ги е оставил без уважение част от тях, поради липсата на условията на чл. 266 от ГПК и е приел новосъздадено писмено доказателствено средство.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с двама процесуални представители по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа отговора на  въззивната жалба и моли съда да отхвърли последната и потвърди решението в обжалваните части, като правилно, законосъобразно и обосновано.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Предвид наличието на правоотношение, засягащо интереси на ненавършило пълнолетие дете, чиито права са обект на закрила от специален закон – ЗЗДт, и с оглед разпоредбата на чл. 15 от него и чл. 138 от СК, във въззивната фаза на производството съдът, взимайки предвид обстоятелството, че детето е навършило 10 години изслуша детето Б. в присъстието на социален работник от Д”СП”-Сливен.

Съгласно изискванията на чл. 59 ал. 2 и ал. 4 от СК, този състав изслуша и двамата родители по отделно, предвид естеството на спора между тях.

Съдът взе становището и на социалния работник, след изслушването на детето и родителите в с.з.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК не са представени писмени защити от страните.

Този съдебен състав намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 262 от ГПК, подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС и ОС доказателствени средства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено в засегнатите от жалбата части.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Тя не се променя от настъпили след приключване на първоинстанционната фаза факти, за които въззивният съд е допуснал и събрал доказателствени средства, тъй като те не касаят относими към спора въпроси.

Към момента на приключване на съдебното дирене във въззивната фаза, промяна в отношението на детето към всеки от родителите му и личното желание относно местоживеенето му няма.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ правните изводи на РС в обалваната част, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Непосредственото изслушване на двамата родители от страна на този състав на СлОС не рефлектира върху правилността на крайните решаващи изводи на първоинстанционния съд.

Всички изложени във въззивната жалба оплаквания, са неоснователни.

Първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения, които да са ограничили правото на защита на въззивницата. В мотивите на определението си от 30.11.2010г. СлОС подробно е аргументирал становището си за липса на твърдените нарушения във връзка със събирането на годни, допустими и относими доказателства.

РС е събрал допуснатите доказателствени средства по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители – писмени и гласни. При преценка на достоверността им се е ръководил от общите правила, касаещи материалната и формалната доказателствена стойност на диспозитивните и свидетелстващите официални и частни документи, и е отчел средствата и начина на придобиване на знанието относно фактите, за които свидетелите са давали показания, вида и характера на техните отношения със страните и степента на родство с тях.

Що се отнася до твърденията за противоречие с материалния закон, този състав не споделя и тях.

Разпоредбата на чл. 59 ал. 4 от СК дава примерните критерии, които следва да се приложат при решаване на въпроса при кого от двамата родители да живее детето и на кого да се предостави упражняването на родителските права. Като такива са посочени: възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към детето, желанието на родителите, привързаността на детето към родителите, пола и възрастта на детето, възможността за помощ от трети лица – близки на родителите, социално обкръжение и материалните възможности.

В случая несъмнено се доказа трайно и продължаващо до момента установяване на детето Б. да живее при баща си. Съдът   разполага със свобода в преценката си, изразяваща се в това, да приложи общо и относително определените критерии към всеки конкретен случай, като ги подреди по степен и тежест индивидуално, без да е обвързан с някакви императивни правила.

В случая се установи, че в общи линии материалните условия за живот при двамата родители са сходни – и двамата живеят в апартамент в града, но само бащата разполага с реална и ежедневна помощ на своята майка - баба на детето, която живее с тях и ги подпомага в грижите за домакинството – пране, готвене, чистене, пазаруване и т.н., освен това осъществява и постоянен контрол над малолетното дете, когато то не е на училищае, а бащата е на работа. И двамата родители работят по трудово правоотношение, майката е на смени, бащата е с постоянно работно време от 08.30ч. до 17.00 ч.  Доходите и на двамата също са съпоставими по размер, макар тези на бащата да са с около 90 лв. повече.

 Така, с оглед относителния паритет между родителите по горните въпроси и изразеното от всеки от тях желание да упражнява родителските права спрямо Б., превес следва да се даде на чисто родителските качества на всеки от двамата и то не по принцип, а проектирани единствено в отношението им към това дете от една страна, и от друга – да се отчете и неговото отношение към тях.

Безспорно  се доказа, че между детето и баща му съществува близост, доверие и привързаност, а такива липсват в отношенията с майката. Установи се и, че това положение се е създало далеч преди предявяването на иска, още по времето, когато родителите и двете деца са живеели заедно, както и, че причината за това е било поведението на майката. Редица нейни постъпки са дали повод у детето да се появят страх, несигурност и разочарование, които са прераснали в нежелание да общува с майка си. Трайното й поведение е формирало у детето убеждението, че майка му е загрижена повече за своите проблеми и комфорт, отколкото за неговите нужди и преживявания, и че то не може да разчита на нейната подкрепа и обич. Обратното – бащата се е проявявал константно през целия период като фактор на стабилност и сигурност, показвал е чрез системното си поведение грижа, отговорност, обич и способност да се справя с житейските, битовите и личните проблеми, тоест – е придобил статута на безусловна опора. Следва да се посочи и, че тъй като образованието на детето е изключително важен фактор за развитието и възпитанието му, бащата полага съществени и ефективни усилия в тази посока, като се старае и лично и с помощта на своята майка, да обезпечи добрата подготовка на дъщеря си.

Без да се отрича или омаловажава любовта, която естествено майката изпитва към детето си, следва да се отчете обективно и пълната й невъзможност да я покаже по адекватен начин, което към момента е резултирало в огорчение и отчуждание, близко до неприязън, от страна на Б.. Това положение не е статично, и с оглед бъдещото поведение на майката то може и трябва да претърпи положителна промяна, но за душевния комфорт, спокойствие и щастие на детето, които несъмнено са приоритет, е важно в настоящия момент то да не бъде насила изваждано от обичайната си жизнена среда, което ще предизвика сериозен физически и емоционален дисбаланс.

 Така, при съпоставяне на двете съвкупности от обстоятелства в полза на всеки родител, се налага изводът, че за момента по-пригодният родител е бащата и интересът на детето ще е по-добре защитен при него. Той притежава и физическа възможност и морални качества да полага грижите по отглеждане и възпитание на детето, като му осигури необходимия дом, средства и отношение, създал е предпоставки за доверие и привързаност от страна на Б. и с отношението си я е накарал да се чувства обичана и спокойна в среда, в която вече се е адаптирала. Контактите на детето с майка му няма да бъдат преустановени и за него ще бъде осигурена възможност да общува с нея и сестра си, и преоткрие връзката “ майка-дъщеря”.

Този състав не намира причини да откаже това право на бащата, каквото е искането на въззивницата, тъй като не са дискредитирани качествата и способностите му на родител и възпитател – липсват както индикативи, така и доказателства, че той се отнася лошо или безразлично към детето, че влияе зле на възпитанието му, че му вреди морално или му създава неподходящи, непристойни, или обществено неприемливи навици.

Сложните отношения с майката и развилите се институционни конфликти между тях, стоят на друго поле и в никакъв случай не служат като препоръка на никой от двамата родители за толерантност, добронамереност и градивност при разрешаване на спорни въпроси, но качествата, на които е проява това поведение не следва нито да се абсолютизират, нито да се вместват изкуствено в анализа на чисто родителската характеристика на всеки от тях. Препоръчително е, именно с оглед интересите на двете им деца, страните да се въздържат от прояви на дребнав реваншизъм и да не превръщат децата в цел или средство за въздействие.

Освен това, от непосредствените и лични впечатления, които този съдебен състав е придобил за всеки родител при изслушването му в о.с.з., може да се направи извод, че бащата има спокойно и ведро поведение, майката реагира емоционално и огорчено. Тези впечатления не следва изцяло да се пренебрегнат, тъй като също номинират бащата като по-подходящ към момента да упражнява еднолично родителските права.

Един от решаващите фактори в случая се явява и изразеното от самото дете желание, което е било последователно и еднозначно по време на целия процес и преди него, споделяно е нееднократно и със социалния работник. Действително, само по себе си, това желание не може да предопредели крайното съдебно решение, но, тъй като в случая, то се подкрепя и от останалите, значими за резултата обстоятелства, съдът го приема като подсилващ ги аргумент. Чрез възприетата пряко от Б. информация – фактология, език, изразни средства, мимика, интонация, жестове и др., съдът счита, че липсват прояви на манипулиране на мнение, настройване на отношение или заплаха при свободно изказване, от страна на трето лице спрямо детето. Поведението му е непринудено, живо и адекватно на възрастта и ситуацията, комуникативността му е естествена, и то не изразява предубеденост. Обяснява логично как е формирало мнението и желанието си, въз основа на случки, в които е участвало или е било наблюдател, възприело е фактите и е извело субективни заключения, намерили израз в обективното му отношение към майката.

Съдът приема, че през изтеклия период от раздялата между родителите, майката е предприела енергични и успешни действия за стабилизиране на поведението си и не подлага на съмнение готовността й да прояви всеотдайност, любов и грижа, както и желанието й да създаде липсващата емоционална и духовна връзка с детето. Всичко това може и следва да стане, независимо от правното положение, което ще създаде съдебният акт – той не контролира чувствата между родителя и детето, и не въз основа на него въззивницата ще формира поведението си. Поради това, ако настъпят обстоятелства, променящи коренно настоящото фактическо положение, няма пречка правното положение също да се промени, като се приведе в съответствие с новосъздадената обстановка – като определящ отново ще е интересът на детето, до навършване на пълнолетието му. Тъй като процесът на възвръщане на доверието, влизането й в ролята на авторитетен и потребен фактор и изграждането на емоционална и духовна връзка, е дълъг и бавен, не е оправдано да се експериментира с възможността да се наруши рязко установения динамичен стереотип. Нито специфичната възраст на детето, нито интензитета на живота, позволяват това - точно обратното – прекият интерес на детето диктува между два, относително равностойни от битова и материална гледна точка, варианта, да се избере този, който гарантира по-малко стрес. Откъсването на детето от сигурната атмосфера, създадена от баща му и баба му, несъмнено ще се отрази негативно на душевното му равновесие и последиците могат да са непредвидимо тежки. Излишно е да се поставя в риск крехката емоционалност на момиче в тази възраст. У него битува представа, че майка му се е дазинтересирала от нея, а дори единична проява на егоцентризъм от страна на родителя, детето приема като знак, че не е обичано, разтърсва дълбоко психиката му и поражда несигурност, и безпокойство от повторение, поради което то търси убежище и стабилност в тази обичайна и позната среда, където се чувства важно и обгрижвано.

На последно място следва да се отбележи, че при горните обстоятелства фактът, че детето е момиче, не е достатъчен да гарантира на майката правото да упражнява родителските права, още повече, че то не е лишено от женско присъствие, разполага със своя стая и съвременните, както правни, така и обществени норми, не налагат догматична и неотменима забрана бащата да полага грижи за дете от женски пол. Такава проява на сексизъм е ирационална и необоснована. Същото важи и по отношение на въпроса за разделянето на двете деца между двамата родители. Действително такова положение не е желателно, но това също не следва да се извежда до крайност - щом водещият мотив винаги и за всеки един случай, е интересът на детето, той може да е различен за всяко от двете деца. В случая се установи, че е именно така и доколкото няма жалба по отношение на местоживеенето и правата относно детето М., съдът може да коментира само положението на детето Б.. Вече бе конкретно посочено защо нейният интерес налага то да остане при своя баща, а РС е изложил мотиви относно интереса на другото дете да живее при майка си. За щастието и душевния интегритет на двете момичета е изключително важно те да не бъдат подлагани на психологичен натиск, каквото би станало при драстична и рязка промяна в начина им на живот. СлОС не счита, че така постановеното правно положение ще окаже фатално и непоправимо въздействие върху връзките между двете деца. Двете живеят в града, на всяко от тях е осигурена правната възможност в несъвпадащи помежду им дни да пренощуват у родителя, при който е другото дете и единствено от добрата воля на мойката и бащата зависи не само стриктното спазване на този режим, но и доброволното му и целенасочено разширяване точно с цел предотвратяване на отчуждението, заздравяване и запазване на връзката им и нейното бъдещо ефективно съществуване, независимо от отношенията между родителите. Тяхното градивно и позитивно отношение по този въпрос следва да надскочи междуличностните им конфликти, а липсата им би препятствала контактуването на децата независимо от формалния съдебен акт.

В обобщение - щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в частите, в които е обжалвано - относно местоживеенето и упражняването на родителските права спрямо детето Б..

Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Тъй като няма жалба, а и статуквото не се променя, по отношение на въпросите за режима на лични контакти и издръжката на детето, съдът не следва да се произнася служебно. В необжалваните части първоинстанционното решение е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивницата и тя следва да понесе своите и заплати тези на въззиваемия в размер на 300 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                               

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 612/20.10.2010г. по гр.д. № 814/2010г. на СлРС в ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ.

 

ОСЪЖДА Д.Д.М. да заплати на Б.Д.У. направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 300 лв.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                             

ПРЕДСЕДАТЕЛ:        

 

ЧЛЕНОВЕ: