Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 17.03.2011 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на шестнадесети март през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                        АТАНАС СЛАВОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 559 по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от двете страни в първоинстанционното производство против решение № 652/12.10.2010 г. по гр.д. № 1899/2010 г. на СлРС, с което е обявен за недействителен сключения между И.Р.И. и СНС ОФК „Сливен 2000” анекс с нотариална заверка на подписите от 20.02.2009 г., признато е за недоказано оспорването на верността на справка изх. № 118/02.09.2010 г., сдружението е осъдено да заплати на И.Р.И. сумата 15 221.83 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение без удръжки за периода от м. август 2009 г. до м. февруари 2010 г. включително, заедно със законната лихва от 20.04.2010 г., като искът над тази сума до пълния размер е отхвърлен, присъдени са между страните разноски по делото съразмерно на уважената и отхвърлената част от иска, както и държавна такса.

Първата въззивна жалба е подадена на 19.10.2010 г., чрез СлРС, от ищеца в първоинстанционното производство и съответно допълнена с молба за отстраняване на нередовности от 01.11.2010 г. Посоченото решение е атакувано в отхвърлителната му част, както и в частта, с която е прогласен за нищожен анекса. Въззивникът счита, че в тези части решението е неправилно и незаконосъобразно, като развива материални съображения в тази насока. Поради изложеното моли въззивният съд да отмени атакуваните части и вместо това постанови решение, с което уважи изцяло иска. Претендира разноски за двете инстанции.

Втората въззива жалба е подадена на 28.10.2010 г. чрез постановилия атакувания акт СлРС от ответника в първоинстанционното производство. С нея решението е атакувано в уважителните части, като въззивникът твърди, че в тях решението е материално и процесуално незаконосъобразно, изводите са неправилни и необосновани, освен това навежда и аргументи за недопустимост. Въззивникът счита най-напред, че решението е недопустимо, с оглед наличието на произнасяне на арбитражен съд, но ако въззивната инстанция не приеме тези съображения, излага и други във връзка с неправилността на обжалваното решение, като противоречащо на материалните разпоредби. Счита и, че съдът, в нарушение на процесуалните правила, не е събрал гласни доказателствени средства, понеже е отменил определението си за допускане на свидетели. Счита, че е незаконосъобразен изводът на СлРС, с който е приел, че актът на начисляването на трудовото възнаграждение във ведомостта е достатъчен да се приеме, че ищецът е изпълнявал добросъвестно трудовите си задължения. Поради изложеното моли въззивния съд да обезсили атакуваното решение в посочените части или евентуално да го отмени и вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло исковете. Изрично заявява, че не обжалва решението в отхвърлителната му част и в частта за обявяване на анекса за недействителен. Претендира разноски. Направил е доказателствено искане за тази инстанция.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК против всяка от жалбите е постъпил писмен отговор от насрещната страна.

В отговора на въззивната жалба, подадена от ищеца, насрещната страна заявява, че я оспорва като неоснователна и препраща към съображенията и доводите си, изложени в своята въззивна жалба.

В отговора на въззивната жалба, подадена от ответника, насрещната страна оспорва тази жалба и счита, че е неоснователна, като се развиват съображения, аналогични с тези във въззивната му жалба. Иска се отхвърляне на жалбата на ответната стана.

В същия срок не са подадени насрещни въззивни жалби.

С определение, държано в закрито заседание на 07.12.2010 г. въззивният съд отхвърля искането на въззивник пор. № 1 за събиране на нови доказателствени средства във въззивното производство..

В с.з., въззивник пор. № 1, редовно призован, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната си жалба и отговора, и моли съда да ги уважи.

В с.з., въззивник пор. № 2, редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален представител. С писмената молба, подадена по факса представителят му по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК заявява, че поддържа изцяло своята жалба и няма други искания, оспорва въззивната жалба на другата страна като неоснователна и моли съда да потвърди обжалваните с нея части от  решението като правилни и законосъобразни.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили нови искания.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК не са представени писмени защити.

Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването чрез двете жалби – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от двете въззивни жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е частично неправилно.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният съд, обаче, НЕ СПОДЕЛЯ изцяло правните изводи, до които е достигнал първоинстанционният съд.

С едната въззивна жалба – тази на ищеца в първоинстанционното производство, се обжалва отхвърлителната част на решението, както и произнасянето по валидността на анекса, а с другата – от ответника пред РС – уважителната му част. Доколкото касаят едно и също, цялостно спорно правоотношение, те могат да бъдат обсъдени заедно.

По отношение на възражението на ответника относно подведомствеността на спора на АС на БФС, настоящата инстанция го намира за неоснователно. Вярно е, че съгласно разпоредбите на ЗФВС спортните федерации, при наличието на определени предпоставки, могат да осъществяват спортно правосъдие и спортен арбитраж, и специално създаденият арбитражен орган разполага с правомощия да се произнася по спорни въпроси, но единствено, свързани с възникването, спирането, отнемането и прекратяването на състезателни права и спорове, определени в правилника на съответната федерация. Има постановено арбитражно решение относно отказване прекратяването на състезателните права на ищеца и относно имуществените му претенции за възнаграждения, което, обаче, във втората си част не обвързва гражданския съд. Настоящият спор е по правната си същност трудов  – претенция за заплащане на възнаграждения, произтичащи от сключен трудов договор и анекс към него. Специалният закон, уреждащ тези правоотношения, е КТ и няма по-силна норма, изключваща приложението му в тази хипотеза. Обратното – по силата на изричната разпоредба на чл. 19 ал. 1 от ГПК, трудовите спорове са изведени от кръга на подведомствените на арбитражен съд. Дори уговорана между страните, такава клауза не би породила правно действие.

Поради това не може да се приеме тезата на въззивника-ответник, че обжалваното решение е частично недопустимо заради наличието на арбитражно такова.

По отношение на претенцията за заплащане на възнаграждение по трудов договор, тя е основателна за периода, през който договорът е действал. Той създава облигационна връзка и като двустранен и възмезден, поражда за всяка страна насрещни права и задължения. Исковият период обхваща месеците 08.2009г. – 02.2010г. включително. Установено е, че за него във ведомостите на ответното дружество е начислено трудово възнаграждение на ищеца /възлизащо общо на 27  221, 83лв. с приспаднати удръжки/, което не му е било изплатено. През м. 01.2010г. са му преведени общо 12 000 лв. Ответникът е твърдял в отговора на исковата молба, че от м.12.2009г. до м. 02.2010г. ищецът не е изпълнявал трудовите си задължения, но не е посчил в какво конкретно се изразява това неизпълнение, поради това и доказателственото му искане е било общо и формално, без да са посочени нито точните имена на свидетелите, нито конкретните факти, които те биха установили, и като такова не е следвало изобщо да бъде уважавано. В този смисъл отмяната на определението на РС за допускане събирането на такива доказателствени средства не е процесуално нарушение, а отправянето на вече надлежно, точно и ясно искане във въззивната фаза /каквото също липсва/ вече би било прекрудирано. След като работодателят е начислявал трудово възнаграждение, то той е приемал че е налице насрещна престация по трудовия договор. За да опровергае това и да се позове на виновно неизпълнение, би следвало да посочи кога и точно кои от трудовите си функции, работникът не е изпълнил, за да може последният да доказва положителния факт на изпълненето, респективно – невиновно неизпълнение. Такива твърдения ответникът не е въвеждал в хода на процеса, поради което следва да се приеме, че за спорния период дължи начисленото тредово възнаграждение в размер общо на 15 221, 83 лв., след приспадане на внесената сума от 12 000 лв. и съответните удръжки. За тази сума искът е основателен и следва да се уважи, а за разликата до пълния размер на тази претенция – от 32 900 лв., да се отхвърли като неоснователен.

В тази част изводите на двете инстанции съвпадат и решението на РС, като  правилно, следва да баде потвърдено.

По отношение на претенцията за заплащане на суми по анекса, съдът  намира, че тя е изцяло основателна.

На първо място въззивният съд не споделя виждането на първоинстанционния съд, че анексът е нищожен /респективно - недействителен/ по смисъла на чл. 26 от ЗЗД и чл. 74 от КТ, тъй като с него се уговаря получаване на суми, чисти от данъци и такси, и това дава основание да се приеме, че чрез него страните са целели да заобиколят данъчното законодателство, като избегнат плащането на данъци върху тях.

Действителното намерение на страните да заобиколят закона не може да се извлече еднозначно и единствено от съдържанието на анекса. Уговорката касае получаването на посочените суми от лицето и в този смисъл представлява само определяне на размера като число – тоест ищецът не може да получи намалена по никаква причина сума. Що се отнася до формулировката “чисти откъм данъци и такси”, тя по никакъв начин не обективира намерението на работодателя да не заплаща такива – тъй като всяко плащане се отразява в счетоводството, а сметките и книгите на клуба се водят по реда на ЗСч,  внасянето на данъци, осигуровки и други подобни, не може да бъде избегнато само с тази фраза. Както се посочи вече, тълкуването й води само до заключението, че работодателят няма да намалява абсолютния размер на всяка уговорена сума с дължими данъци и такси /тоест няма да прави удръжките от така посочените суми/, а как ще ги плаща не е предмет на този анекс. От своя страна с това изявление не може да се обвърже и някакво намерение на получателя на сумите да не ги декларира, да ги укрие, или да не заплати дължим данък. Ако страните не изпълнят някакво свое фискално задължение, то няма да се погаси поради наличието на тази клауза в този анекс – тоест самата тя  изобщо не е в състояние да доведе, като краен резултат, до освобождаването им /по заобиколен и незаконосъобразен начин/, от него. Една уговорка може да се счете за нищожна като заобикаляща закона, ако действително осигурява резултат, който правната норма забранява и само формално не й противоречи директно. В случая цитираната фраза не променя нормативноустановените задължения и в най-лошия случай може единствено да предизвика друг вид отношения с трети лица, органи и институции, или да породи някакъв вид отговорност, без да рефлектира на поетите между страните задължения.

Ето защо в частта, с която е прогласил за недействителен анекса, първоинстанцинното решение е незаконосъобразно и следва да се отмени.

В отношенията между страните анексът към трудовия договор има обвързващо действие, както самия договор, тъй като са ясни и безспорни предметът, страните и волята им, уточнени са и техните права и задължения. Така се установява, че е налице, дължимо при определени условия, парично задължение, на ответника, конкретизирано по размер и падеж, което не е изпълнено, въпреки осъществяването на условията. Съгласно отделните точки в анекса, на ищеца не са заплатени еднократните суми за 2009г., месечните равни вноски за периода м.08.09г. – м. 02.10г., както и сумите за участия в 17 официални срещи. /Последните са доказани с писмено доказателствено средство, чиято истинност не е била опровергана надлежно в откритото производство по оспорването, и съображенията на РС в тази насока се споделят от въззивния съд./ Общо дължимите и неизплатени по анекса суми са в размер на 83 900 лв. След допуснатото изменение на размера на едната от претенциите, искът за всичките, основани на анекса суми, се явява изцяло основателен и следва да бъде уважен.

Като е достигнал до обратните правни изводи СлРС е постановил незаконосъобразно решение, което следва да се отмени в тази част и вместо него бъде постановено ново, с което тези претенции бъдат уважени.

Ищецът претендира и обезщетение за забава на паричното задължение, което търси от завеждането на исковата молба, и такова следва да бъде присъдено върху уважената сума.

Страните са атакували решението и в частта за разноските, и изходът на процеса, частичното уважаване на исковете и на жалбите, и правилата относно д.т. при тези спорове, налагат решението на РС в частта за разноските  да се отмени изцяло и вместо това те да се разпределят между страните общо за двете инстанции. Така ищецът следва да заплати на ответника съразмерно на отхвърлената част от исковете разноски за двете инстанции общо в размер на 545, 54 лв. Ответникът следва да заплати на ищеца съразмерно на уважената част от исковете разноски за двете инстанции общо в размер на 4 285, 66 лв. и д.т. в размер на 3 964, 87 лв., от която 608, 87 лв. – по см. на СлРС, а 3 356 лв. – по см. на СлОС.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

                       

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 652/12.10.2010 г. по гр.д. № 1899/2010 г. на СлРС, В ЧАСТИТЕ, с които

- е обявен за недействителен сключения между И.Р.И. и Сдружение с нестопанска цел “Общински футболен клуб Сливен – 2000”, гр. Сливен анекс с нотариална заверка на подписите от 20.02.2009г. на нотариус с рег. № 747  Р. Стойнева и

-е отхвърлен предявения от И.Р.И. против Сдружение с нестопанска цел “Общински футболен клуб Сливен – 2000”, гр. Сливен, иск за заплащане на неплатени възнаграждения по трудов договор и анекс към него за сумата над 32 900 лв. до 116 800 лв., както и

- изцяло в частта за таксите и разноските,

 като  НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

ПОСТАНОВЯВА:

 

ОСЪЖДА СДРУЖЕНИЕ С НЕСТОПАНСКА ЦЕЛ “ОБЩИНСКИ ФУТБОЛЕН КЛУБ СЛИВЕН – 2000”, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., бул. “Г. Д.” № *, да заплати на И.Р.И. с ЕГН ********** ***, сумата общо 83 900 лв. /осемдесет и три хиляди и деветстотин лева/, представляваща неплатени възнаграждения по сключен на 20.02.2009г. писмен, с нотариална заверка на подписите, анекс към трудовия договор между тях, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба на 19.04.2010г. до окончателното изплащане.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 652/12.10.2010 г. по гр.д. № 1899/2010 г. на СлРС в останалите обжалвани – уважителна и отхвърлителна, части, като ЗАКОНОСАОБРАЗНО.

 

 

ОСЪЖДА И.Р.И. да заплати на  Сдружение с нестопанска цел “Общински футболен клуб Сливен – 2000”, гр. Сливен, направените разноски по делото, съразмерно на отхвърлената част от исковете, за двете инстанции, в размер общо на  545, 54 лв.

ОСЪЖДА Сдружение с нестопанска цел “Общински футболен клуб Сливен – 2000”, гр. Сливен да заплати на  И.Р.И. направените разноски по делото, съразмерно на уважената част от исковете, за двете инстанции, в размер общо на 4 285, 66 лв, по сметка на СлРС д.т. в размер на 608, 87 лв., а по сметка на СлОС д.т. в размер на 3 356 лв., върху присъдените суми.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: