Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 24.02.2011г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и четвърти февруари през двехиляди и единадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                               НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                         ПЕТЯ СВЕТИЕВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 571 по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 179/07.10.2010г. по гр.д. № 362/10г. на НзРС, с което е признато за установено между страните, че ответникът не дължи на ищцовата кооперация сумата 3 549, 48 лв., ведно със законовата лихва от 06.04.2010г. до окончателното изплащане и 563 лв. разноски по ч.гр.д.№ 252/10 на НзРС за издаване на заповед за изпълнение № 293/08.04.2010г. по чл. 410 от ГПК, и са присъдени разноски по делото.

Против това решение са постъпили две въззивни жалби от всяка страна.

Първата въззивна жалба е от ищеца в първоинстанционното производство, подадена на 12.10.10г. чрез НзРС.  С нея се атакува изцяло цитираното решение, като въззивникът твърди, че то е неправилно и незаконосъобразно, противоречащо на процесуалните и материални правни норми. Заявява, че съдът неправилно е коментирал събраните доказателства и изгражда необосновани и неправилни правни изводи. Счита, че в процесните фактури е отразен само начина на плащане, а не получаването на сумите в брой, което следва да се установи само чрез издадена фискална касова бележка.  Поради това твърди, че плащане няма, тъй като такива бележки не са издавани. Така РС, без да има надлежни доказателства и без да се съобрази със заключението на счетоводната експертиза, приема, че ответникът не дължи сумите, понеже ги е платил. С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло решението на първоинстанционния и вместо него постанови ново, с което уважи иска изцяло. Претендира разноски за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по тази жалба страна  е подала писмен отговор, с който я спорва като неоснователна. Заявява, че основният аргумент на въззивника е несастоятелен – от факта на неиздаване на касови бонове не следва еднозначен извод за неплащане и обратното. Развива съображения освен за това, че плащането само по себе си е доказано чрез годни доказателствени средства, и по отношение на въпроса дали въобще сумите се дължат на основанието, заявено от ищеца. В тази насока твърди, че наемен договор не съществува и вместо фактура за наем е следвало да се издават или разписки по чл. 77 ал. 1 от ЗЗД или фактура за получено обезщетение и това е достатъчен довод да се отхвърли иска като неоснователен. Поради това заявява, че крайният извод на съда е правилен, макалр по различни от изложените от него мотиви. Моли въззивния съд да не уважава жалбата на ищеца. Претендира разноски за въззивното производство. Не е направил доказателствени искания.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна на първата въззивна жалба.

Втората въззивна жалба е от ответника в първоинстанционното производство, подадена на 28.10.10г. чрез НзРС.  С нея той заявява, че не е доволен от решението на съда в частта, с която служебно е преквалифицирал иска и е приел, че исковата сума се претендира вместо по т. 1.2, вр. т. 3.1 от договора между страните, по т. 6.1 от него – тоест вместо като неплатен наем – като обезщетение за неоснователно обогатяване. Заявява, че крайният резултат го удовлетворява, тъй като искът е отхвърлен, но оспорва мотивите, които са неправилни и не кореспондират със заявения петитум. Счита, че има интерес от обжалването, тъй като той се свежда до правото му да получе валиден, допустим и стабилен съдебен акт. В случая, заявява, че е допуснато противоречие в диспозитива на акта, в който не е уточнено ва качеството й на каква не се дължи претендираната сума, а преквалификацията на иска от страна на съда е била недопустима и така съдът се е произнесъл по непредявен иск. Въззивникът твърди още, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, в резултат на което е постановил недопустимо решение. Освен това НзРС е не е разграничил претенцията на ищеца, която той изцяло заявява като неплатен наем, а всъщност  част от нея – 723, 96 лв. представляват консумативни разходи за електроенергия и вода. С оглед изложеното моли СлОС да отмени решението и да постанови ново, с което да приеме по отношение на страните, че вземането по заповедта за изпълнение на парично задължение не съществува по изложените от въззивника мотиви – че не е налице валидно наемно правоотношение за претендирания период. Претендира разноски за тази инстанция.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по тази жалба страна  е подала писмен отговор, с който я спорва като недопустима и заявява, че не можа да се обжалват мотивите отделно от диспозитива на позитивното за страната решение и липсва правен интерес.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна на втората въззивна жалба.

В с.з., за въззивник пор.№ 1, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа въззивната си жалба и моли съда да я уважи, оспорва въззивната жалба на другата страна. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззивник пор.№ 2, редовно призован, не се явява, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа своята и оспорва въззивната жалба на насрещната страна. Претендира разноски.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК няма подадени писмени защити.

Въззивният съд намира втората въззивна жалба – на ответника в първоинстанционното производство, за редовна, но недопустима, тъй като решението удовлетворява правния интерес на ответника, който се изразява в отхвърляне на иск срещу него, и за него липсва правен интерес да го обжалва. Не е допустимо да се иска отмяна, като неправилно, на това, което съдът е решил, щом то напълно съответства на максималния положителен резултат, който страната може да постигне, независимо, че не споделя съображенията за това. Следва да се отбележи, че въззивникът, макар да навежда и аргументи за недопустимост на съдебното решение, заявява петитум за отмяна, а не за обезсилване – тоест – се брани от неправилността на акта. В този смисъл, ако решението е допустимо – искът срещу ответника е отхвърлен и интересът му е защитен, ако е недопустимо – срещу него не е уважен предявеният иск, а е отхвърлен непредявен – и в този случай интересът му не е накърнен, след като правната му сфера не е засегната. Но дори във втория случай да би могло да се обоснове правен интерес, както се посочи вече, въззивникът не претендира обезсилване на атакувания акт поради недопустимост, а от установяване на неговата неправилност, той няма интерес. Въззивният съд е обвързан с посоченото във въззивната жалба и се произнася в рамките на поисканото.

Така, за да започне служебната проверка на валидността и допустимостта на обжалваното решение, той следва, най-напред, да е сезиран с допустима жалба, каквато настоящата не е.

С оглед това тази въззивна жалба следва да бъде оставена без разглеждане и производството по нея – прекратено като недопустимо.

Въззивният съд намира първата въззивна жалба – на ищеца в първоинстанционното производство, за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, но -  с оглед пълния обхват на  обжалването  НЕДОПУСТИМО.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е непълна, неправилна и не кореспондира с доказателствения материал, и я коригира по следния начин:

Със заявление от 06.04.2010г. въззивникът-ищец пред РС, е поискал по реда на чл. 410 от ГПК издаване на заповед за изпълнение на парично вземане против ответника /другия въззивник в това производство/, в размер на 3 549, 48 лв., като е посочил, че то представлява наем за времето от 24.11.2008г. до 25.01.2010г. Вписано е също, че този наем е обективиран във фактури, подробно изброени п ономера и дати и се търси с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаване на заявлението. Въз основа на  заявлението било образувано частно гр.д. пред НзРС и по него съдът, като е приел, че са налице законовите предпоставки, е издал исканата заповед на 08.04.2010г. за сумата 3 549, 48 лв., заедно със законовата лихва за забава от 06.04.10г., както и за 563 лв. разноски по делото. В заповедта съдът е отразил, че вземането на длъжника представлява неплатен наем за времето от 24.11.2008г. до 25.01.2010г.

След връчване на препис от заповедта за изпълнение на длъжника, последният е подал в срока по чл. 414 ал. 2 от ГПК писмено възражение за недължимост поради плащане. От своя страна заявителят, в съответствие с разпоредбата на чл. 415 ал. 1 от ГПК, е предявил иск за установяване на вземането си по издадената заповед, който е бил разгледан от НзРС и отхвърлен с атакуваното решение.

В исковата молба ищецът поддържа претенция за посочената в заявлението сума, като твърди, че основанието на вземането му е договор за наем и ответникът му дължи по него неплатената наемна цена за цитирания период. Това правно основание той ясно и еднозначно инвокира както навсякъде в обстоятелствената част на иска, така и в петитума му, и то кореспондира с посоченото в заявлението по чл. 410 от ГПК. Към исковата молба са представени копие от договор за наем от 28.12.2006г. справка за задължения и копия от издадени от ищеца фактури за процесния период, в който са описани отделно дължими суми за наем, ток и вода.

В договора за наем между страните те изрично са посочили, че го сключват за срок от 1 г. и 3 месеца  - за периода 01.01.2007г. до 31.03.2008г. В раздела за прекратяване страните са се съгласили, че това може да стане поради изтичане на срока, по взаимно тяхно съгласие и чрез разваляне – поради съществено неизпълнение на задълженията – неплащане на наем, консумативи и други. Отделно са изведени хипотези в полза на наемодателя – ако наемателят не стопанисва добре имота, повредил го е или го е пренаел, както и ако повече от две месеца не заплаща наемната цена и консумативите. Предвидено било писмено предизвестие от 1 месец за всяка страна., както и санкции при едностранно прекратяване на договора без основание.

В р-л ІV страните изрично са уредили хипотезата на продължаване ползването на имота от страна на наемателя след изтичане на уговорения срок – в този случай договорът не се продължава, но наемателят дължи обезщетение в размер на определената наемна цена, като поема всички задължения по този договор до освобождаване на помещенията.

С решението си НзРС е отхвърлил иска, приемайки, че представените по делото фактури отговарят на изискванията на ЗСч и са осчетоводени, както и, че доказват извършено плащане от страна на ответника. Освен това е приел, че основанието на претендираните суми не е договорът за наем, който бил прекратен с изтичане на срока му, макар ответникът да продължил да ползва помещението, а те представляват обезщетение за позлзване на недвижимия имот, в определения в р-л ІV т. 6 размер. Така НзРС е посочил в мотивите си, че основанието е договорно, но претенцията представлява не наем а обезщетение по силата на договора, което е било изплатено и този факт – доказан с годни и допустими доказателствени средства.

Така постановеното решение е недопустимо и като такова следва да бъде обезсилено.

Ищецът е този, който избира основанието на иска си, правната квалификация се дава от съда. Съдът може да определи правното основание само когато ищецът не го е формулирал изрично, но в обстоятелствената част няма противоречия и от нея може да се извлече същността на спорното материално право. В никакъв случай, обаче, съдът не може своеволно да излезе извън пределите на това правоотношение, което според ищеца е накърнено и чиято защита търси. Само ищецът може да посочи фактите, на които основава претенцията си и когато той недвусмислено иска защита на конкретно свое право, това и само това е предметът на защитата, която съдът може да му даде или откаже.

В настоящия случай ищецът ясно и категорично основава претенцията си на наемно правоотношение и иска да се установи, че ответникът му дължи наемна цена в посочения размер. Той е бил дефинитивно обвързан с това правно основание и поради вида на производството, което е инициирано още със заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение – установителният иск следва основанието на вземането, посочено в заявлението – неплатен наем, и самият ищец не може в това производство да го променя. Всяко друго основание може да заяви в самостоятелно исково производство по общия ред.

Така, щом претенцията му е за изпълнение на задължение за заплащане на наем, в тези рамки следва да се произнесе и сезираният съд.

НзРС правилно е анализирал договорните клаузи, от които са черпели права и престирали задължения страните и точно е привел фактическите си констатации към тези задължителни правила. Правилен е изводът му, че по силата на т.4.1 б. “а” договорът за наем е бил прекратен на 31.03.2008г. поради изтичане на уговорения срок. Като е установил, че ползването на обекта е продължило и след този момент от страна на наемателя, без да е нито твърдяно, нито доказано, че страните са сключили нов договор за наем със същия предмет, съдът е счел, също правилно, че се е активирала хипотезата на т. 6.1 от процесния договор – тоест договор за наем между страните вече не съществува, установява се положение на търпимо от страна на бившия наемодател  ползване от страна на бившия наемател, което се обезщетява със сума, за определянето на чийто размер страните се съгласяват да служи наемната цена по прекратения договор. От формулировката “до окончателното освобождаване на помещенията”, може да се предположи, че страните са очаквали това положение да е временно, в рамките на разумен срок за физическото и техническо освобождаване на помещението, но поради неопределеността й, няма пречка то да съществува и по-дълъг период от време. Поради това то е продължило до м.01.2010г., и няма никаква основателна причина да се приеме, че то се е трансформирало в устен договор за наем /освен това – този договор би бил нов, друг и различен от този, от който ищецът черпи основанието на иска си/ или, че  характерът и видът на задължението на ответника, е претърпяло промяна.

Следователно от м.04.2008г. до м.01.2010г. /в частност – през конкретния исков период 24.11.2008г. – 25.01.2010г./, отношенията между страните са се уреждали по т. 6.1 от договора и паричното задължение на ответника, независимо от начина на формиране на размера му, не е било наемна цена, поради липсата на договор за наем  между тях за този период.

Правилно РС е приел, че произходът на задължението е установен от страните чрез договор, но видът му не представлява парична престация по договор за наем – наемна цена, а е обезщетение за ползване в същия размер /плюс съпътстващите консумативни разходи/.

Така, като е стигнал до извода, че заявеният от ищеца период не попада в обхвата на действие на договора за наем, първоинстанционният съд  е следвало да отхвърли като неоснователна претенцията за признаване за установено, че ответникът дължи заплащане на наемна цена за него.

Вместо това, обаче, той е счел иска за такъв по т. 6.1 от договора, приел е, че ответникът е дължал заплащане на обезщетение по нея, от което се е освободил чрез плащане, и е отхвърлил иска на непредявено от ищеца основание.

Независимо от отхвърлянето на иска, решението е недопустимо, тъй като е недопустимо произнасяне по непредявен иск – фактически липсва произнасяне по предявения иск. Съдът е отказал защита не на това материално право, което е бранел ищецът, а на друго. Фактическо произнасяне по предявения иск на заявеното основание няма.

Поради това решението следва да се обезсили като недопустимо и вместо него въззивният съд следва да постанови ново.

Както бе посочено по-горе, в исковият период между страните не е имало действащ договор за наем. Претендира се установяване на задължение за заплащане на наемна цена, каквато ответникът не дължи, поради което искът се явява неоснователен и като такъв следва да се отхвърли.

По тази причина въпросите, свързани с наличие или липса на валидно плащане на суми, дали са били дължими и на какво основание, не следва да се обсъждат, тъй като излизат извън обсега на доказване.

Акцесорната претенция за признаване дължимост и на обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаване на заявлението, също следва да се отхвърли като неоснователна, с оглед неоснователността на главния иск, както и искането за присъждане на разноските по заповедното производство в размер общо на 563 лв.

Отговорността за разноски за първоинстанционното производство при това положение е правилно разпределена и в тази част то не следва да се отменя. Разноските за тази инстанция следва да бъдат заплатени от всяка страна на противната - с оглед неоснователността на първата и недопустимостта на втората въззивна жалба. Първият въззивник следва да заплати на втория сумата 572 лв., а вторият на първия – 447 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от Д.И.Ц. *** против решение № 179/07.10.2010г. по гр. д. № 362/10г. на НзРС въззивна жалба вх.№ СД-02.08-3231/28.10.2010г., като НЕДОПУСТИМА.

ПРЕКРАТЯВА производството по въз.гр.д. № 571/10 г. на СлРС по отношение на нея, като НЕДОПУСТИМО.

 

ОБЕЗСИЛВА първоинстанционно решение № 179/07.10.2010г. по гр.д. № 362/10г. на НзРС като НЕДОПУСТИМО и

вместо него

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от ОТПК “ВЪЗРАЖДАНЕ” със седалище и адрес на управление на дейността гр. Н. З., ул. “Ал. С.” № * против Д.И.Ц. ***, иск за признаване за установено, че Д.И.Ц. дължи на ОТПК “Възраждане” гр. нова Загора, сумата 3 549, 48 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 06.04.2010г., представляваща неплатена наемна цена за периода 24.11.2008г. – 25.01.2010г., за която е идздадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 293/08.04.2010г. по ч.гр.д. № 252/2010г. на НзРС, както и 563 лв. разноски по заповедното производство, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

ОСЪЖДА ОТПК “Възраждане”, гр. Нова Загора да заплати на Д.И.Ц. направените разноски за тази инстанция в размер на 572 лв.

ОСЪЖДА Д.И.Ц. да заплати на  ОТПК “Възраждане”, гр. Нова Загора направените разноски за тази инстанция в размер на 447 лв.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на обжалваемия интерес под 5 000 лв.

Определението за частично прекратяване на въззивното производство подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС на РБ в едноседмичен срок от връчването.

                                                

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: