Р   Е   Ш  Е  Н   И   Е- №  14

 

Гр. Сливен 31.01.2011 г.

 

В     ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 

                Сливенският окръжен съд, гражданско отделение първи състав, в заседание на двадесет и шести януари, през две хиляди и единадесета година, в състав:

     ПРЕДСЕДАТЕЛ:      МАРГАРИТА ДРУМЕВА

     ЧЛЕНОВЕ:                  НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

      МАРТИН САНДУЛОВ

При секретаря М.Т. и в присъствието на Прокурора……………, като разгледа докладваното от М. ДРУМЕВА

в.гр.д.№ 583 по описа за 2010 година, за да се произнесе съобрази:

          Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, във връзка с чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК, чл. 415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 410 от ГПК и чл. 232, ал.2 от ЗЗД.

          Обжалвано е решение № 661/13.10.2010 г. по гр.д. № 2697/2010 г. на СлРС, с което е признато за установено по отношение на Д.С.Б., че дължи на Я.Г.Д. и А.Д.Д. сумата 1500 лв., представляваща наемна цена за месеците от м. април до м. септември 2010 г. включително, съгласно договор за наем от 26.08.2009 г., ведно със законната лихва, считано от 06.04.2010 г.- датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане и са присъдени разноските по делото.

          С въззивната си жалба въззивникът твърди, че последното е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон. Налице било допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счита, че неправилно е осъден да заплати сумата 1500 лв. за месеците от април до септември 2010 г., тъй като договора за наем е прекратен по взаимно съгласие и след като поискал ключа отново да се върне в апартамента, такъв не му е бил даден от ищцата, а му е заявено, че апартамента не е свободен. Излизало в такъв случай, че тя веднъж си е взела наема за процесния период от другите наематели и втори път го иска от него. Настоява, че не е платил наем за период, в който не е ползвал апартамента. Позовава се на съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не са били дадени указания в доклада и не станало ясно какво следвало да доказва. По този начин му било нарушено правото на защита. Намира за неправилно съдът да се позовава на разпоредбата на чл. 164, ал.1, т. 5 от ГПК, като не следвало да се доказва със свидетели устното прекратяване на договорните отношения. Налице били две съвпадащи насрещни волеизявления за прекратяване на договора, поради което нямало пречка той да бъде прекратен, като това не е изразено в писмена форма. Фактическата обстановка не била изяснена напълно от първоинстанционния съд. Във въззивната жалба въззивникът твърди, че исковата молба е подписана от пълномощник, а вторият ищец г-н Д. не се явил в съдебно заседание и при последващ разговор по телефона той потвърдил пред него и пред свидетелите, че няма финансови претенции към него. Поради това е направил доказателствено искане да се призове въззиваемия Д. и му се поставят конкретно посочени въпроси.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК въззиваемите Я. и А. Д., чрез адв. Д. П. ***, оспорват въззивната жалба. Посочват, че клаузите в наемния договор дали основание на СлРС да приеме, че той не е прекратен и наемната цена по него е дължима и не е платена от наемателя. Посочват, че моментът на напускане на наетото жилище бил ирелевантен за спора. Водените разговори между страните по договора за евентуалното му прекратяване не означавали, че наемното отношение е прекратено. Твърдят, че съдът указал на ответника, че следва да ангажира доказателства за плащането на наемна цена или за прекратяване на договора, и в същият изрично е посочено от съда, че ответникът не е ангажирал доказателства в тази насока. Намира за правилни мотивите и изводите на СлРС относно приложението на чл. 164, ал.1, т. 5 от ГПК, че прекратяването на договора и плащането на наемната цена не могат да се установяват със свидетелски показания. Настояват, че фактическата обстановка е изцяло установена. Начинът на подписване на исковата молба и личното явяване на ищеца Д. не било процесуално нарушение, тъй като закона не изисква задължителното му явяване. Молят въззивната жалба да бъде оставена без уважение, обжалваното решение потвърдено и да се присъдят разноските пред настоящата инстанция.

В срока по чл. 263, ал.2 от ГПК няма постъпила насрещна въззивна жалба.

С определение от 17.12.2010 г. съдът не допуснал събиране във въззивното производство на посочените от въззивника нови доказателствени средства, поради несвоевременно направеното доказателствено искане.

В с.з. въззивникът Б. поддържа въззивната жалба и доводите, описани в нея. Иска делото да се отложи, тъй като на първото дело се явил без адвокат. Юридически не бил запознат, затова не направил своевременно исканията си, а сега имал адвокат, който бил зает по друго дело. Не представя доказателства да има пълномощник- пълномощно. Като намерил, че не са налице условията на чл. 142, ал. 2 от ГПК, съдът дал ход на делото.

В писмената си защита моли съдът да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което да отхвърли иска, като неоснователен и недоказан. Намира решението за неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Посочва, че поради възникнали спорове и непоносимост между момичетата, съжителстващи в апартамента предмет на наемния договор още преди да е изтекъл срока, за който вече наема е платен, страните са се договорили, че го прекратяват, без да е необходимо това да се изразява писмено. Двете момичета се изнесли от апартамента след проведените разговори и ясно изразеното съгласие на ищците по договора, което се доказало по категоричен начин от разпита на разпитаните свидетели  П. и Б..  Ищците са били предупредени за напускането на жилището месец преди това и ключовете са предадени на лице, посочено от ищците.

В с.з. въззиваемите страни не се явиха. В изпратената от пълномощника им молба е изразено становище, че оспорват въззивната жалба и подържат подадения отговор, като нямат искане за доказателства. Пълномощникът моли съдът да постанови решение, с което обжалваното решение да бъде оставено в сила, като правилно и законосъобразно и претендира присъждане на заплатения адвокатски хонорар в размер на 250 лв. Към молбата е приложено пълномощно и договор за правна защита, с отразено договорено и изплатено възнаграждение от 250 лв.

Съдът на основание чл. 267, ал.1 от ГПК извърши проверка на допустимостта на жалбата. Констатира, че въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал.1- две седмичен от надлежен субект, поради което е процесуално допустима. Въззивникът е надлежна страна и има правен интерес да  обжалва решението с което е уважен предявения против него установителен иск. Жалбата отговаря на изискванията на чл. 260 и 261 от ГПК.

При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, постановено от компетентен орган- районен съд, в законова писмена форма и със съдебния акт е отговорено на предявените искови претенции. 

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките поставени от въззивната жалба настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да го потвърди.

Съдът, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК ПРЕПРАЩА своята фактическа обстановка към формираната от първоинстанционния съд, както е изложена в мотивите на решението, тъй като я намира за точна, пълна и кореспондираща със събраните доказателства.

Настоящата въззивна инстанция напълно споделя и правните изводи, формирани от РС въз основа на изложената фактическа обстановка, при правилно приложение на относимите материалноправни разпоредби.

След снабдяване на въззиваемите със заповед за изпълнение, длъжникът е подал възражение и в срока по чл. 415, ал.1 от ГПК кредиторите предявили установителен иск за дължимост на сумата 1500 лв., представляваща незаплатен наем, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда, за което е образувано ч.гр.д. № 1644/2010 г. на СлРС до окончателното изплащане на сумата и направените по делото разноски.

Няма изискване към кредиторите техните вземания по чл. 410 от ГПК да са безспорни. Безспорността се проверява едва след издаване заповедта за изпълнение. Ищците са използвали възможността да подадат заявление за издаване на заповед за изпълнение на претендираната сума, без да се позовават на договора за наем от 26.08.2009 г. между страните по делото /тъй като не е нотариално заверен/, в който са отразени правата и задълженията на наемодателите и наемателите, като дали и те са изпълнени /дали са спорни/ се преценява от това ще бъде ли подадено възражение, което предоставя възможност за завеждане на иск по чл. 422 от ГПК.

В исковото производство безспорно е установено, че между страните по делото е имало сключен наемен договор за срок от 12 месеца, считано от 01.10.2009 г. до 30.09.2010 г. Уговорени са предмета на договора- ползване на конкретен апартамент и наемна цена 500 лв. на месец и начин на плащане- сумите се изплатят на две вноски- първа вноска от 3000 лв. до 01.10.2009 г. – с предплата от 500 лв. и остатък от 2500 лв. и втора вноска от 3000 лв. до 01.04.2010 г. В чл. 18.2 е предвидено изменението и прекратяването на договора да стане по взаимно съгласие на страните, изразено в писмена форма. Договорът за наем е сключен в писмена форма и страните по него са се подписали.   

Настоящата инстанция намира за неоснователно възражението за дадени от съда неясни указания какво точно да доказва. В с.з. на 28.09.2010 г. докладчикът по гр.д. № 2697/2010 г. на Сливенския районен съд указал на ответника, “че към момента не е доказано, че договорът за наем, сключен на 26.08.2009 г. е прекратен, поради което не се дължи сумата 1500 лв., представляваща наемна цена, като този факт подлежи на доказване.” Следва, че въззивникът- ответник следва да докаже, че договорът за наем е прекратен. След разпита на свидетелите се установи, че между съквартирантките имало недоразумения по повод начина на живот на една от тях и гледа в апартамента куче, без съгласието на останалите, с което пречила на нормалния живот на останалите. За това хазяите били уведомени. Говорено е и за прекратяване на наемния договор и доброволно уреждане на отношенията им.  Няма спор и това, че дъщерята на ответника напуснала квартирата към средата на м. март 2010 г.

Неоснователно е възражението за неправилното приложение на разпоредбата на чл. 164, ал.1, т.5 от ГПК.  Съдът споделя правните изводи на СлРС за това, че не може със свидетелски показания да се доказва от страна, която е участвала в сключването на договора изменяването или прекратяването му по взаимно съгласие. Няма писмени доказателства, потвърждаващи тезата на ответника- сега въззивник и това прави предявения иск основателен и доказан. Наличие на измамни действия на страна по договора не могат да се решават в настоящото производство, а няма насрещен иск за установяване нарушаване на договора от страна на наемодателите на т. 10- да са сключили договор с трети лица за ползването на имота, нито възражението е установено с доказателства.   

Не са налице отменителни основания, сочени във въззивната жалба  и след като правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд ще потвърди атакуваното решение, като правилно и законосъобразно.

Двете страни са направили претенции за присъждане на разноски. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78 от ГПК, такива се дължат на въззиваемата страна, която направила разноски- за платено адвокатско възнаграждение в размер на 250 лв., видно от приложения договор за правна защита.   

По тези съображения, съдът

 

Р     Е    Ш    И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № 661/13.10.2010 г. по гр.д. № 2697/2010 г. на Сливенски районен съд, като правилно и законосъобразно.

ОСЪЖДА Д.С.Б., ЕГН ********** *** да заплати на  Я.Г.Д., ЕГН- ********** и А.Д.Д., ЕГН- **********, двамата с постоянен адрес ***, със съдебен адрес гр. Б., ул. “С.” № *, ет. *, адвокатска кантора, чрез процесуален представител адв. Д.П. разноски по делото, направени пред въззивната инстанция в размер на 250 /двеста и петдесет/  лв.   

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване /чл.280, ал.2 от ГПК, изм. с ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г./ .

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             

 

 

ЧЛЕНОВЕ: