Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 17.03.2011 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на шестнадесети март през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                        АТАНАС СЛАВОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 584 по описа за 2010  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 626/26.10.2010г. по гр.д. № 1693/10г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от “Ромикс” ЕООД, гр. Сливен против Й.В.В. иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД, за заплащане на сумата 1 030, 34 лв., представляваща имуществена вреда от противоправно поведение на ответницата, досежно влязъл в сила ревизионен акт за начет на “РУСО” Сливен, както и за начислената лихва в размер на 693, 19 лв., с който ищцовото дружество е върнало неправилно изплатените парични обезщетения, произтичащи от предоставен платен отпуск по чл. 164 ал. 1 от КТ за отглеждане на дете до 2 г. възраст, и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът обжалва решението, като счита същото за неправилно, материално незаконосъобразно и необосновано. Сочи редица вътрешни противоречия в мотивировката на РС между фактическите и правните констатации. Твърди, че основният неправилен извод на съда е, че ответницата е действала добросъвестно, при липса на вина, което пък обосновава с виждането, че тя не е била длъжна да знае законодателните промени, работодателят не я е уведомил за тях, а самата тя не е обещавала да не настанява детето в детско заведение. Въззивникът опровергава всяко едно от тези твърдения и извежда заключение за наличие на виновно поведение, което, в съвкупност с доказаните в наличност останали условия на правната норма на чл. 45 от ЗЗД,  прави претенцията му основателна. Поради това  моли въззивния съд да отмени решението на СлРС и вместо него постанови ново, с което осъди ответницата да му заплати на основание чл. 45 от ЗЗД сумата 1 739, 89 лв., представляващи претърпени от него имуществени вреди от непозволено увреждане, ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяване на исковата молба. Претендира разноските по делото.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  е подала писмен отговор, с който заявява, че желая потвърждаване на обжалваното решение, което намира за правилно като краен резултат, макар и по други съображения. Счита, че искът по начало е недопустим, тъй като евентуалната отговорност на ответницата би могла да се търси по реда на КТ, тъй като вредите били на практика породени от неизпълнение на трудовите задължения. Извън това развива съображения, че и по така предявения иск не се дължи сумата, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 114 ал. 2 от КТ добросъвестно  получените суми по осигурителни плащания не подлежат на връщане от осигурените лица. Заявява, че ответницата е била добросъвестна при получаването на обезщетенията, тъй като работодателят не е изискал от нея нова декларация с оглед законодателните промени. Моли въззивния съд да не уважава жалбата на ответника, и, или обезсили решението като недопустимо, или го потвърди като правилно. Претендира разноски за тази инстанция.

В отговора не са направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В същия срок по чл. 263 ал. 1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да потвърди обжалваното решение като правилно, обосновано и законосъобразно.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили нови искания.

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК не са представени писмени защити.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е неправилно, поради което следва да бъде отменено.

Този състав счита, че изложената формирална фактология в мотивите на решението, е точна и отразява събраните доказателства, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

 

Въззивният съд, обаче, НЕ СПОДЕЛЯ правните изводи, до които е достигнал първоинстанционният съд.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са основателни.

На първо място следва да се посочи, че е неправилно виждането на ответницата-въззиваема, че искът, така, както е предявен, е недопустим, тъй като евентуалната й отговорност следва да се търси по реда на КТ.

В КТ от чл. 203 до чл. 212 е регламентиран специалният режим на имуществената отговорност на работника или служителя за причинени вреди на работодателя, като общото правило, заложено в ал. 1 на чл. 203 предвижда той да носи ограничена имуществена отговорност за причинени вреди на работодателя си при или по повод изпълнение на трудовите си задължения, а реализирането й е уредено в разпоредбата на чл. 210 от КТ, чрез рекламационно производство. От този общ принцип има изведени няколко изключения – чл. 203 ал. 2 КТ и чл. 207 ал. 1 т. 2 КТ, при които отговорността се реализира по съдебен ред, съгласно чл. 211 от КТ, и в тези две хипотези работниците и служителите носят пълна имуществена отговорност.

В настоящия случай е несъмнено, че отговорността, която се търси от ответницата, не е за вреди, причинени при или по повод изпълнение на трудовите й задължения.

Наличието на трудовоправни отношения представляват единствено правопораждащ факт, една от предпоставките, от които произтича задължението на работодателя да й заплаща обезщетение за отглеждане на малко дете. Основанието за това, обаче, не е самият трудов договор, а правната норма на чл. 53 ал. 3 от КСО. Визираната по-горе имуществена отговорност на работника касае вреди, чийто пряк произход е свързан с осъществяването на трудовите задължения на работника или служителя. Също така не може да се приеме, че е налице друго неизпълнение на конкретните задължения, обхванати от предмета на трудовия договор, което да породи чисто облигационни отношения, свързани с предмета на иска.

На последно място може да се отбележи, че дори и при налична възможност за ангажиране на отговорността на ответницата по реда на КТ, на ищеца не може да се откаже правото да я реализира чрез алтернативен иск по общия ред.

По начало, за да се ангажира гражданската недоговорна отговорност за непозволено увреждане на ответницата, следва да се установи едновременното наличие на всички, обективни и субективни елементи, на сложния фактически състав на деликта, въведени в хипотезата на чл. 45 от ЗЗД, а именно –  деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието, авторството на лицето и вината му, която се презумира.

Безспорно е установено, от една страна, че ответницата е получила от ищеца сумата 1030, 34 лв. като парични обезщетения за отглеждане на малко дете, както и, от друга страна, че от ответника е събрана, въз основа на запорно съобщение на РУСО – Сливен, тази сума – 1030, 34лв., законова лихва от 16, 36 лв. и мораторната лихва от 693, 19 лв. – общо 1739, 89лв. Това дефинира несъмнено деянието и неговото авторство, както и определя имуществената вреда и нейния размер. Няма спор и по въпроса, че между двата факта е налице и функцинална и причинна връзка – излизането от патримониума на ищеца на сумата е следствие от извършваното по-рано плащане на обезщетения за отглеждане на малко дете на ответницата. Непререкаемо е доказано и, че е налице противоправност – получаването на сумите от страна на ответницата е в нарушение на императивна законова разпоредбата на чл. 53 ал. 4 от КСО, с която е въведена забрана за получаване на обезщетение за отглеждане на дете, при настаняване на същото в детско заведение. За периода 18.09.2006г. – 31.03.2007г. детето на ответницата е било настанено в детска ясла, като за същия период въззивникът-осигурител, неправомерно е изтеглил и й е изплатил парично обезщетение по чл. 53 ал. 3 от КСО. Тези констатации са надлежно закрепени в Ревизионен акт за начет № 1/13.01.2010г., възражението против който не е уважено. Въз основа на влязлото в сила Разпореждане № 52/22.01.2020г. на н-к отдел КПК РУ”СО”-Сливен, от сметката на ищцовото дружество е преведена на РУ”СО” процесната сума от 1739, 89лв.

Спорният между страните въпрос е относно вината на ответницата. Тя се опитва да обори презумпцията, като твърди, че е получила сумите добросъвестно и те не подлежат на връщане. Заявява, че подадената заедно с молбата за ползване на отпуск за отглеждане на малко дете до навършване на 2 г. възраст, декларация, че сама ще отглежда детето си и то не е настанено в детско заведение на държавна издръжка, е станало при действието на КСО в редакцията му преди 22.08.2006г., а за промяната на тази разпоредба след тази дата – че “обезщетение не се изплаща при настаняване на детето в детско заведение” /отпадане на условието то да е на пълна държавна издръжка/, тя не била уведомена от работодателя, който бил длъжен да изиска нова, актуална декларация от нея. Освен това тя била придобила правото на обезщетение преди изменението на ал. 4 на чл. 53 от КСО, и тъй като не е предвидено обратно действие, новите условия не са приложими към нея. Декларираното от нея не било претърпяло промяна, тъй като твърди, че заведението, в което настанила детето си, не е на пълна държавна издръжка.

Въззивният съд не може да приеме тези аргументи за състоятелни.

Извън съмнение, за да се задейства механизмът на изплащане на обезщетението по чл. 53 ал. 3 от КСО /в коя да е негова редакция/, е необходимо да са налице условията за това – служителката да е майка на малко дете, да ползва разрешен отпуск за отглеждането му и то да не е настанено в детско заведение. Също е явно, че доказването на последното обстоятелство, което представлява отрицателен факт, следва да стане на базата на изявление на правоимащото лице, което се ангажира с верността му. Действително, към датата на подаване на декларацията в правната норма е посочено “детско заведение на пълна държавна издръжка”, а с изменението от бр. 68/06г. е останало условие за всякакво детско заведение. С него, обаче, не се създава ново субективно право, а само се изменят някои условия за съществуването му, поради което те са приложими както за бъдещите, така и за заварените случаи. В действителност, както бе посочено по-горе, за да възникне правото на осигуреното лице /ответницата/  на обезщетението по чл. 53 ал. 3 от КСО, тя следва лично да отглежда детето си, а за да започне работодателят да го изплаща, следва да бъде уведомен за намерението й. Единственият начин за това, е предвиденият от правната норма -  съгласно разпоредбата  на чл. 46 ал. 2 от НРВПО /в редакцията към подаване на молбата от ответницата/, към заявлението за разрешаване на отпуск по чл. 164 ал. 1 от КТ, се прилага декларация, че детето не е настанено в детско заведение, без да има някакво уточнение за вида му. Разпоредбата на чл. 47 от наредбата постановява прекратяване на отпуска при настаняванена детето в детско заведение. Съвсем идентичо е и условието в чл. 164 ал. 1 от КТ /към същия момент/ - детето да не е настанено в детско заведение и с изменението на редакцията на чл. 53 ал. 3 от КСО от м.08.2006г. се уеднаквява терминологията на правните норми.

Нещо повече – дори да се възприеме тезата на ответницата-въззиваема, че тя е придобила правото на обезщетение при действието на редакцията “детско заведение на пълна бюджетна издръжка”, а редакцията, в сила от 22.08.06г. “детско заведение” да няма обратна сила, и към момента на подаване на декларацията – 10.06.05г. тя е отговаряла на условията, наложени от действащата правната норма, то към момента на  приемане на детето в детската ясла – 18.09.06г., действащата вече норма е била тази от  22.08.06г., и ответницата не е отговаряла на нейните условия. В случая, след като изискването на закона е постоянната липса на даден факт, неговото осъществяване в даден момент не може да приеме правното значение, каквото би имал, ако се бе осъществил в по-ранен от този момент. Тоест преценката дали един новонастъпил факт се отразява или не на правното положение, се извършва към момента на настъпването му и меродавна, при всички положения, е правната норма, действаща към същия момент. Поради това обсъждане на приложимата норма и значението на издръжката на детското заведение, съответно – дължимостта на обезщетението, би моголо евентуално да се извърши само при условие, че настаняването е било извършено преди промяната на текста. Впрочем, фактът, от който въззиваемата черпи аргументи за защитата си - че детската ясла, в която е настанила детето си не е била на пълна бюджетна издръжка /и ако се сподели тезата й, че е приложима правната норма в редакцията й при подаване на декларацията – то обезщетението й е дължимо платено/, не е доказан по никакъв начин.

Така, в светлината на всички цитирани норми, е видно, че в настоящия случай ответницата е поискала отпуск за отглеждане на малко дете до навършване на 2 г. възраст и такъв й е бил разрешен, декларирала е и, че то не е настанено в детско заведение на държавна издръжка, което пък й е дало правото да получава обезщетение по чл. 53 ал. 3 от КСО. Това право, обаче, може да съществува само и единствено докато съществуват условията за възникването му – при липсата на някое от тях, правото на обезщетение се прекратява. Следователно, тъй като само момента на навършване на двегодишната възраст на детето е предварително известен на осигурителя, промяната на всяко друго обстоятелство трябва да бъде доведена до знанието му по същия начин, както първоначалното му уведомяване за наличието на изискуемите предпоставки. Тоест осигуреното лице-декларатор, щом чрез своите действия, предизвиква промяна във фактическото положение, която рефлектира и върху правното, е длъжно да приведе в съответствие с него декларативното си изявление.

Без съмнение ответницата не е сторила това – тя е поискала приемане на детето й в детско заведение, то е било настанено там за целия процесен период, а ищецът не е бил уведомен за това, поради което не е привел поведението си към изискванията на закона и е продължил да изплаща обезщетенията. Всички изброени действия и бездействия са били пряк израз на волята на ответницата. Липсва задължение на работодателя да уведомява служителите си за настъпили законодателни промени, нито пък може да се приеме, че е негово задължение да изисква нова декларация, след като първоначалното задължение за подаването й лежи върху работника.

Така, обективно, още с факта на настаняване на детето в детското заведение, правото на ответницата да получава обезщетение за отглеждане на малко дете по чл. 53 ал. 3 от КСО, се прекратява и получаването му през исковия период е било противоправно. Знанието на настъпването на факт, обратен на декларирания от нея, от който е черпила права, и бездействието й да уведоми работодателя за него, обективират деянието и вината на ответницата. Констатацията на ревизионния орган, че за процесния период сумите са били неправомерно изплащани, по причина именно настаняването на детето в детска ясла и удържането на сумата общо 1739, 89 лв., включваща обезщетенията и лихвите върху тях, обосновават вида и размера на вредата и обуславят причинната й връзка с поведението на ответницата.

Ето защо са налице всички елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане и поражда правото на ищеца да иска осъществяване на деликтната отговорност на ответницата. Тя дължи  възмездяване на причинената имуществена вреда, възлизаща на 1739, 89 лв. Искът се явява изцяло основателен и доказан и следва да бъде уважен в предявения размер. Върху главницата се дължи обезщетение за забава в размер на законовата лихва, която ищецът претендира от завеждането на исковата молба на 09.04.10г.

След като правните изводи на двете инстанции се разминават напълно, обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него – постановено ново, с което искът бъде уважен.

С оглед изхода на процеса на въззиваемата следва да се възложи тежестта за разноските за двете инстанции, като тя понесе своите както са направени и заплати тези на ищеца в размер на 370 лв. за първата и 40 лв. за тази инстанция.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                                                

 

 

ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно решение № 626/26.10.2010г. по гр.д. № 1693/10г. на СлРС  като  НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

ПОСТАНОВЯВА:

 

ОСЪЖДА Й.В.В. ***, да заплати на “РОМИКС” ЕООД, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., ул. “И. Д.” № *, на основание чл. 45 от ЗЗД, сумата 1 739, 89 лв., представляваща причинени имуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващи се в заплащане от страна на дружеството на сумата 1739, 89 лв. по разпореждане № 52/22.01.2010г. на н-к отдел КПК РУ”СО”-Сливен, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 09.04.2010г. до окончателното изплащане.

 

ОСЪЖДА Й.В.В. да заплати на  РОМИКС” ЕООД, гр. Сливен, направените разноски по делото в размер общо на  410 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: