Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. С., 31.03.2011 г.

 

              В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тридесети март през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                               НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА ЧЛЕНОВЕ:                                                                  МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                            АТАНАС СЛАВОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Л., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 8 по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 802/30.11.2010г. по гр.д. № 2511/09г. на СлРС, с което е  допусната съдебна делба между М.А.Т. и А.А.Х., при квоти от правото на собственост – по ½ ид.ч. за всяка от съделителките, по отношение на недвижими имоти: ПИ с идентификатор № 67338.528.309 с площ 339 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, с начин на трайно ползване – ниско застрояване и административен адрес гр. С., ул. “Р.С.” № *, при граници – ПИ с идентиф. №№ 67338.528.313, 67338.528.312, 67338.528.310, 67338.528.302 и 67338.528.308, с данъчна оценка 8 215, 70 лв., ведно с построените в него: 1. еднофамилна жилищна сграда с площ 28 кв.м. и идентификатор № 67338.528.309.1, с данъчна оценка 4 941,80лв, 2. еднофамилна жилищна сграда със застроена площ 52 кв.м. и идентификатор № 67338.528.309.5, с данъчна оценка 7 532, 10лв,  3. селскостопанска сграда с площ от 14 кв.м. с идентификатор № 67338.528.309.2 и данъчна оценка 714, 20 лв., 4. еднофамилна жилищна сграда с площ 4 кв.м. и идентификатор № 67338.528.309.2, с данъчна оценка 656, 10лв, 5. еднофамилна жилищна сграда със застроена площ 57 кв.м. и идентификатор № 67338.528.309.3, с данъчна оценка 9 348, 80лв, 6. друг вид сграда за обитаване с площ 13 кв.м. с идентификатор № 67338.528.309.4 с данъчна оценка 1 376, 60 лв. и 7. селскостопанска сграда със застроена площ от 9 кв.м. с идентификатор № 67338.528.309.7 с данъчна оценка 981, 90 лв.

Решението е обжалвано от ответницата в първоинстанционното производство САМО В ЧАСТТА, с която е допусната делба по отношение на три постройки с идентификатори №№ 67338.528.309.2, 67338.528.309.3 и 67338.528.309.7.

Във въззивната си жалба въззивницата-ответница заявява, че в тази част решението е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено при нарушение на материалните и процесуални норми. Твърди, че РС неоснователно не е кредитирал показанията на посочени от нея свидетели, а неправилно е дал вяра на тези на насрещната страна, въпреки, че тези свидетели се намират в еднаква степен на родство със страните. Заявява, че тя и съпругът й са изградили спорните постройки, а родителите й са признавали и заявявали, че те са индивидуална собственост на семейството й. От построяването им до сега то е живяло в тях и ги е владяло, поради което са ги придобили по давност. Счита, че от всички събрани по делото гласни и писмени доказателства се налага този извод, развива подробни съображения в тази насока и моли въззивния съд да отмени в обжалваната част решението на слРС и вместо това постанови ново и отхвърли иска за делба по отношение на трите постройки с идентификатори №№ 67338.528.309.2, 67338.528.309.3 и 67338.528.309.7.. Не са претендирани разноски.

Във въззивната жалба не са направени доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който изцяло оспорва въззивната жалба като неоснователна. Въззиваемата-ищца пред РС счита решението в атакуваната му част за правилно и законосъобразно, развива аргументация, с който оборва наведените в жалбата оплаквания, като заявява, че първоинстанционният съд е формирал вярна фактическа обстановка, ценил е обективно свидетелските показания и писмените доказателства и е приложил правилно материалноправните норми, и по този начин е постановил законосъобразен съдебен акт. Посочва, че процесните постройки не са придобити от въззивницата по давност, тъй като наследодателите никога не са преставали да упражняват фактическата власт върху имота си, а въззивницата и семейството й са имали само вещно право на ползване за лични нужди. Поради това моли въззивната инстанция да потвърди решението в обжалваната част. Няма претенция за разноски.

С отговора няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  който оспорва въззивната жалба като неоснователна, няма доказателствени или други процесуални искания. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение в обжалваната част, която счита за правилна и законосъобразна. Претендира разноски за тази инстанция.

По реда на чл. 149 ал. 3 ат ГПК няма подадени писмени защити.

След докладване на жалбата, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложеното в обстоятелствената част на исковата молба и отговора, е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата квалификация на иска, като такъв по  чл. 34 от ЗС, във вр. с чл. 341 и сл. от ГПК, вр. с чл. 69 ал. 1 от ЗН.

Неоснователни са оплакванията на въззивницата относно допуснати процесуални нарушения във връзка със събиране, обсъждане и ценене на събраните доказателства, както и с установяване на правнозначимите факти и следващите от тях правни изводи. РС е квалифицирал правилно предмета на спора, определил е подлежащите и неподлежащи на доказване относими факти, разпределил е правилно доказателствената тежест за тях и е дал възможност на страните да ангажират доказателства, като им е осигурил в хода на процеса равна и пълна възможност за участие и защита. Направил е подробен анализ на събраните доказателствени средства, като е мотивирал убедително кои от гласните такива кредитира и защо. Аргументацията му напълно се споделя от настоящия състав.

Ищцата основава претенцията си за собственост върху половината от  процесния имот и всички постройки върху него на наследяване по закон, а ответницата се стреми да я отблъсне по отношение на три от сградите чрез противопоставяне на свое изключително право на собственост върху тях, елиминиращо съсобствеността и изваждащо ги от предмета на делбата, чийто произход свързва с факта, че са построени от нея и съпруга й, или, евентулално –с оригинерния способ на придобивната давност.

Няма спор, че двете страни са единствените наследници по закон при равни квоти, на починалите свои родители, а последните са били собственици на недвижимия имот и на част от сградите, и тъй като в тази част няма жалба, по отношение на тях решението е влязло в сила и е формирало сила на пресъдено нещо.

За да се изключат от делбата спорните три постройки, ответницата следва да докаже безспорно и категорично, че наследодателите приживе въобще не са били техни собственици, или са се разпоредили с правото си в полза наответницата, или са го изгубили от нея по правилата на недобросъвестното давностно владение /респективно - и след смъртта им такова е било надлежно и успешно осъществявано от несобственика/.

Първото твърдение на ответницата, че е придобила собствеността върху трите сгради чрез построяването им от нея и съпруга й, е неоснователно. Не е доказано нито на тях да им е било учредявано вещно право на строеж, което да са осъществили, нито дори, че те единствено, със свои средства или труд, са изградили постройките. Обратното, установи се, че това са сторили наследодателите, с помощта и на дъщеря си и зет си, което може евентуално да породи облигационни отношения между страните, но не влияе само по себе си върху правото на собственост. Не е оборена презумпцията по чл. 92 от ЗС, че собственикът на земята е собственик и на постройките върху нея. Няма и надлежно последващо прехвърляне на собствеността върху ответницата спрямо сградите. Само вербализирането на такова намерение, без обективирането му по предвидения от закона начин, не може нито да предизвика транслативен ефект, нито да послужи за друго, освен за индиция, че наследодателите се възприемат като собственици и като такива биха се и разпоредили с имотите, независимо по какви съображения.

Другото, по-съществено твърдение, на което се позовава ответницата, касае придобиването на трите постройки чрез способа на давностното владение.

То, обаче, също остава недоказано, а от там – и неоснователно.

На първо място, за да се приеме, че е налице владение срещу собствениците – тоест, преди смъртта на всеки от тях – 13.05.2000г. и 05.08.2005г., е необходимо или то да е предадено доброволно от тях, или да им е недвусмислено и явно отнето.

Въззивният съд не счита, че акт на предаване е надлежно доказан от страната, имаща интерес да установи този положителен факт, от който черпи изгодни за себе си правни последици. Свидетелските показания в тази насока се свеждат главно до това, че наследодателите, които са живяли в същия имот до смъртта си, не са оспорвали ползването на никоя от постройките от страна на дъщерите си и техните съпрузи, тъй като са ги построили именно, за да могат да живеят там семействата. В никакъв случай това поведение не може да се възприеме като акт на предаване на владението. Съдът счита, че не е доказано дори намерение на наследодателите да предадат владението на ответницата, като се лишат от него за самите себе си – такова не е обективирано в никакви конкретни, фактически действия, а реално извършени правни действия, които да доведат до такъв резултат, също няма. Това важи и за двамата до 2000 г., както и само по отношение на по-късно починалият наследодател – майката на страните, до 2005г., и спрямо частта от правото на собственост, наследена от нея.

Така липсват доказателства за упражняване на владение от страна на ответницата приживе на собствениците и едновременно с тях, в резултат на предаване на същото.

Другата възможност за осъществяване на давностно владение, приживе на собствениците, е или в тяхно отсъствие против тях – каквато хипотеза в настоящия случай не може да се обсъжда, или пред тях, но по начин недвусмислено блокиращ и изключващ тяхното владение /с оглед обособеността на отделните постройка в имота/.

 По този въпрос правната норма въвежда императивни изисквания. В тежест на ответницата е било да докаже двата обективни елемента, които следва да притежават и субективния признак, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобиване право на собственост по давностно владение на недвижим имот – най-общо -  фактическо упражняване на съдържанието на това право по определен начин, в продължение на определен от закона срок от време. Правната норма имплицитно съдържа няколко, утвърдени от правната доктрина и практика, задължителни белези на владението като процес на упражняване на фактическа власт върху имота против собственика, при наличието на които в кумулативна даденост  в продължение на 10 години, може да възникне правото на собственост – явно, несъмнено, несмущавано и непрекъснато.

Аналогичност между фактическото положение и правопораждащия състав на правната норма, не бе доказана непререкаемо.

След като се установи, че изграждането на спорните три постройки е било извършено от наследодателите, с техни средства и усилия /независимо дали такива са влагани и от ответницата и съпруга й/, понеже са желаели да предоставят на семейството на дъщеря си място за живеене, но са показвали съзнание, че имотът с постройките в цялост е техен, то за да се приложи институтът на придобивната давност, е необходимо съвършено недвусмислено да бъде демонстрирано от лицето, позоваващо се на него, новото му, променено субективно отношение към чуждото правото на собственост. Категоричната промяна в намерението следва да бъде доведена до знанието на собствениците, за да могат и действията на владелеца да им бъдат противопоставени като такива, обективиращи желание за своене.

Така не е доказано непререкаемо ответницата открито и еднозначно да е афиширала против собствениците намерение за своене - до 2000г. - против родителите си, съответно – до 2005г. - против майка си и сестра си, и да го е насочила срещу тях. Съществуването му в интровертна форма не е достатъчно за да се приеме, че са налице изискуемите“явност” и “несъмненост”. В случая е установено, че към 1995г. родителите на страните са имали намерение да се разпоредят като собственици с имота като го прехвърлят чрез някакъв вид договор на двете си дъщери, тоест - към този момент, дори въззивницата да е имала съзнанието, че е собственик на процесните постройки, такова убеждение са имали и наследодателите, а това не може да определи владението като “несмущавано”.

Обикновеното ползване, управление и поддържане на имотите, въобще - всяко едно въздействие върху тях, за да материализират владение по смисъла на ЗС, е необходимо несъмнено да отричат правото на собственика, и да са достигнали до неговото знание. Тоест – анимусът за своене в подобна хипотеза, налага активни, дори “агресивни” действия, поведение, което доминира, за да наложи ново фактическо положение, различно от правното, и в последствие, евентуално - да ги приведе в съответствие, като стабилизира фактическото положение и го превърне в правно. Такива липсват, не се доказа, че при съвместното обитаване на целия недвижим имот, с поведението си, ответницата не е оставила съмнение у наследодателите, че владее постройките срещу тях, в противовес на установената съществувала у тях представа, че те са собственици, а на дъщеря си и семейството й са предоставили правомощието “ползване”, като част от обема на своето право.

Ответницата твърди, че началото на давностния срок е поставено още с построяването на сградите, но ако се приеме, предвид изложеното до тук, че до смъртта на наследодателите владение против тях не е осъществявано, то и след смъртта /на всеки от двамата/, също не е изтекъл необходимият 10 годишен срок на евентуално недобросъвестно владение против другия наследник – сестрата на ответницата.

Ето защо към момента на предявяване на иска – 03.06.2009г., не са били налице условията за възникване на правото на собственост в патримониума на ответницата, на основание на изтекла придобивна давност спрямо трите посочени постройки, нито наличието на такова право е доказано на друго основание, поради което няма причина те да бъдат изключени от наследството, предмет на иска за делба. Такава следва да се допусне върху тях между ищцата и ответницата при законовите квоти от правото на собственост – по ½ ид.ч. за всяка.

След като крайните правни изводи на двете инстанции по отношение на обжалваната част от решението съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да се уважава.

Решението следва да бъде потвърдено в атакуваната част.

Въззиваемата страна не е доказала направени разноски за тази инстанция и такива не следва да й се присъждат, а въззивницата следва да понесе своите както са направени.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

 

 

                                     

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 802/30.11.2010г. по гр.д. № 2511/09г. на СлРС  В ОБЖАЛВАНАТА МУ ЧАСТ.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: