Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 01.04.2011 г.

 

              В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тридесети март през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                               НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА ЧЛЕНОВЕ:                                                                  МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                            АТАНАС С.

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Л., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 13 по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 196 и сл. от ГПК /отм./.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 738/11.11.2010г. по гр.д. № 1514/1999г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от ищцата против всички ответници, искове с правно основание чл. 108 от ЗС, да бъде признато за установено между страните, че първата е собственик на 105, 64 т. пшеница, 1.5 т. ечемик, реколта 1999г., и да бъдат осъдени да й предадат владението върху 97, 14 т. пшеница, намираща се в склада на ответника Н.Ц.П., преобразуван във “Витамел хляб” ЕООД, 4,5 т. пшеница, намиращи се в стопанска постройка на ответника Слав С. /починал, конституирани наследници/, 1 т. пшаница, намираща се в стопанска постройка на ответницата Р.А., 3 т. пшеница и 1, 5 т. ечемик, намиращи се в стопанска постройка на ответника П.Ч., и  са присъдени разноските по делото.

Първата въззивница  – ищца в първоинстанционното производство, твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила. Заявява, че е нарушен основен принцип в гражданския процес – принципа за непосредственост, тъй като по делото не са назначени съдебно-графични експертизи, а като такива саползвани назначените по следственото дело. Освен това договорите за аренда не са били надлежно и своевременно оспорени в заседанието, в което е приложено следственото дело и не е откривано производство по оспорване по чл. 154 от ГПК /отм./, а срокът е преклузивен, поради коетое недопустимо да се извършва проверка на истинността на тези документи. Въззивницата счита, че нарушавайки тези правила, първоинстанционният съд е достигнал до неправилни и незаконосъобразни изводи относно основателността на исковете. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и вместо него постанови ново, с което уважи изцяло исковете, като й присъди разноските за двете инстанции.

В срока по чл. 201 ал. 1 от ГПК /отм./ е постъпило писмено възражение от един от въззиваемите – Н.Д., който изцяло оспорва въззивната жалба, като оборва изложените в нея аргументи и моли тя да не бъде уважавана.

Втората въззивна жалба е от единия от ответниците в първоинстанционното производство – Н.Д. и атакува решението само в частта относно разноските. Обжалва се отхвърлянето на претендираните от него разноски по делото, което той счита, че е неправилно, тъй като е представил автобусни билети и не е негова вината, че върху тях намя отразени дати и посочени маршрути на движение. Моли в тази част решението да бъде отменено, като му бъдат присъдени разноски в размер на 100 лв.

По тази жалба не са постъпили писмени възражения.

Първата въззивница не е направила нови доказателствени или други процесуални искание.

Вторият въззивник е направил доказателствени искания, които въззивният съд не е уважил, поради тяхната неотносимост.

В с.з., въззивницата, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 20 ал. 1 б. “а” от ГПК/отм./, поддържа жалбата, моли тя да бъде уважена, претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. за въззиваем пор. № 2, редовно призован, се явява процесуален представител по закон, който оспорва двете жалби и иска те да бъдат отхвърлени.

В с.з. въззиваем пор. № 4, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по чл. 20 ал. 1 б. “а” от ГПК /отм./, оспорва двете жалби и моли съда да ги отхвърли, като му присъди разноските.

В с.з. въззиваем пор. № 11, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по чл. 20 ал. 1 б. “б” от ГПК /отм./, оспорва първата жалба и моли съда да я отхвърли, поддържа своята жалба и иска тя да бъде уважена,  като му бъдат присъдени разноските

В с.з. въззиваеми пор. №№ 6 и 7, редовно призовани, се явяват лично, оспорват жалбите и молят съда да ги отхвърли.

В с.з. въззиваеми пор. №№ 5, 16, 17, 18 и 19, редовно призовани, не се явяват и не изпращат процесуален представител, за да изрази становище..

В с.з. въззиваеми пор. №№ 3, 9, 10, 12 и 20, редовно призовани по реда на чл. 47 ал. 1 от ГПК /отм./, не се явяват и не изпращат процесуален представител, който да изрази становище.

В с.з. въззиваем пор. № 14, редовно призован по реда на чл. 51 ал. 2 от ГПК /отм./, не се явява и не изпраща процесуален представител, за да изрази становище.

В с.з. въззиваем пор. № 15, редовно призован по реда на чл. 51 ал. 4 от ГПК /отм./, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие, за да изрази становище.

Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 198 и чл. 199 от ГПК /отм./, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

По същество, обаче, и двете жалби са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, обективна и правилна, поради което изцяло се придължа към нея, без да я допълва или изменя.

Също така въззивният състав  СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Атакуваното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.

По жалбата на първата въззивница – ищца в първоинстанционното производство:

Тази въззивна жалба е неоснователна и не следва да бъде уважавана.

Предявеният иск е ревандикационен – на невладеещ собственик против владеещи несобственици. За успешното му провеждане ищцата следва да докаже наличието в кумулативна даденост на трите елемента на фактическия състав на правната норма на чл. 108 от ЗС – че тя е собственик на вещите, че те се владеят/държат от други лица и те нямат правно основание за това. Липсата на някое от условията блокира осъществяването на петиторната защита. В случая първата предпоставка, тежестта на доказване на която лежи върху ищцата -  че тя е собственик на виндицираните родово определени движими вещи, не е безспорно, категорично и непререкаемо доказана. Правото си на собственост върху вещите ищцата обосновава в исковата молба и по време на процеса с факта на получаване на добиви от земя, на която не е собственик, и за да елиминира действието на правилото на чл. 93 от ЗС, заявява като правно основание да ползва /обработва и събира плодове/ описаната земеделска земя, наличието на арендни правоотношения с ответниците, които са възникнали на базата на сключени с тях, в задължителната писмена форма, договори за аренда. Следователно, ако договорите са нищожни и не са породили действие, ищцата няма правно основание да обработва земята и получените добиви не стават нейна собственост. Поради това тя не би могла да претендира връщане на вещи, на които не е собственик, чрез иска по чл. 108 от ЗС. Установено е несъмнено, че всички договори за аренда на земеделската земя, сключени между ищцата, като арендатор и ответниците, като арендодатели, са неавтентични – тоест, подписите за “арендодател”-и не са положени от лицата, посочени в тях, и собственици на земята. Това прави договорите нищожни, като сключени при липса на съгласие, и те изначално не са породили целения с тях ефект, тоест не са осигурили на ищцата годно и валидно правно основание да ползва земята и придобие за себе си плодовете от нея. Така не е налице първото и най-съществено условие за уважаване на ревандикационните претенции – ищцата да е собственик на конкретно описаните вещи, чийто произход тя свързва именно с посочените правоотношения. В такъв случай е безпредметно изследването на останалите предпоставки от хипотезата на правната норма.

Фактите на влагане на средства за обработка от ищцата, на получаване на някакви количества зърно от нея, на разпореждането с тях, на даването на ответниците на рента и т.н. не рефлектират върху горните изводи. Те могат да породят други, вещни или облигационни, отношения между страните, но те стоят извън пределите на настоящия спор и не променят заключението, че ищцата не е собственик на претендираните количества и вид зърно, за които иска да й бъде признато по отношение на ответниците това право. Пасивно субективно и обективно съединените искове са неоснователни.

Районният съд е достигнал до идентичен извод и е отхвърлил пренециите по чл. 108 от ЗС.

Основните възражения, инвокирани с въззивната жалба, в чиито рамки настоящият съд е длъжен да съсредоточи съдебния си контрол върху обжалвания акт, са само във връзка с допуснати съществени процесуални нарушения, които са довели до ненадлежно формирани фактически констатации, а от там - и до неправилни крайни прави изводи.

Въззивницата сочи като първи порок нарушаване на принципа за непосредственост в гражданския процес при събиране на доказателствата, изразяващо се в ползване като доказателствени средства на заключенията на графични експертизи, назначени по следствено дело. На второ място твърди, че е налице противоречие с разпоредбата на чл. 154 от ГПК /отм./, тъй като договорите за аренда не са били оспорени в заседанието, в което е приложено следственото дело и не е било открито производство по оспорване на автентичността им, поради което проверката й, с оглед преклузивния законов срок, е била недопустима.

Първото оплакване не се споделя от настоящия въззивен състав. По начало експертизата, като доказателствено средство, и експертното заключение, като носител на доказателства, които съдът е допуснал да бъдат събрани, изключва непосредственото им възприемане от страна на съда – той не разполага със специални знания, за да възприеме, изследва и анализира определена информация или информационен носител, поради което прибягва до лица, приобретаващи такива познания – въз основа на констатирани от тях факти, ценени според правилата на ГПК, съдът изгражда правните си изводи. Тоест  по принцип възприятеието на съда при установяването на правно значимия факт чрез експертиза, е опосредено. Дали едно експертно заключение е годно да послужи за това в няколко производства, зависи от естеството на факта и доколко течението на времето може да му се отрази. Тъй като не се касае за определяне на променливи величини, зависещи от странични фактори – размер на сума, лихва, възраст, цена, състояние на вещ или имот и т.н., а за констатиране на едно статично, непроменяемо с хода на времето обстоятелство – принадлежност на положен подпис, то по принцип времето на извършване на експертизата е без значение, както и в какъв вид произвдство е извършена тя, щом назначаването й е станало по реда на някой от процесуалните закони, с които правораздавателната система на РБ борави. Така в случая, извършването на графичните експертизи, точно върху тези документи, от които ищцата извлича основанието на иска си, е станало в хода на следствено дело, образувано и проведено по реда на НПК и с предмет точно проверка автентичността на същите документи. Поради това няма причина заключенията да не бъдат възприети и преценени от гражданския съд, разглеждащ правоотношения, свързани с този въпрос, след като цялото следствено дело, ведно с всички материали, съдържащи се в него, е било събрано и приложено като доказателство от СлРС с нарочно определение от о.с.з. на 25.02.2010г. След приемането му, всяка страна вече е разполагала с процесуалните възможности, които би имала, ако експертизите бяха назначени в това производство – да оспори заключенията, да поиска нови експертизи, да ангажира други доказателства.

Второто, въведено от въззивницата оплакване, СлОС намира също за неоснователно. Още в първото по делото о.с.з. на 10.05.2000г., ответната страна е оспорила автентичността на всички договори за аренда /арендуване/, заявявайки, че те са “фалшифицирани” и не носят подписите на лицата, посочени като арендодатели. Документите не са били представени в оригинал, тъй като са се намирали в сл.д. № 430/99г., но изискването и прилагането им е било постановено от съда. Страната е поискала именно на това основание – наличие на престъпни обстоятелства /подправка на частен документ/, от значение за изхода на гражданския спор, спиране на производството, и с определение от з.з. на 10.07.2000г. СлРС е спрял на основание чл. 182 б. “д” от ГПК /отм./ производството по гр.д. № 1514/99 на СлРС до приключването на изброени наказателни производства. Възобновявайки производството по гражданското дело, първоинстанционният съд отново е изискал и приложил делата, ведно с всички намиращи се в тях доказателства и доказателствени средства. Така, от една страна, е налице оспорване истинността на документи /при това преди още да са били физически представени по делото, макар ищцата да се позовава в исковата си молба на тях/, а липсата на изрично определение за откриване на производство по чл. 154 от ГПК /отм./ не може да отнеме нито процесуалната възможност на страната да опровергава авторство, нито на съда – да проверява и съобразява автентичността на документите с всички допустими доказателствени средства. От друга страна, независимо дали са били оспорени, или не – тъй като са били констатирани престъпни обстоятелства, свързани именно с тези документи, в частност – с тяхната автентичност, то по този въпрос констатациите в наказателното производство имат обвързващ характер за гражданския съд и той е длъжен да ги вземе предвид в мотивите си, без да е необходимо някоя отстраните да инициира това.

Ето защо въззивната инстанция счита, че СлРС не е допуснал твърдените в жалбата процесуални нарушения, провел е надлежно изясняване на релевантните факти, събрал е годни и допустими доказателства, формирал е вярна и обективна фактическа обстановка въз основа на тях и е извел  правилни, кореспондиращи на правните норми, крайни правни изводи.

Обжалваното решение е законосъобразно и като такова следва да се остави в сила.

По жалбата на втория въззивник – ответник пор. № 11 в първоинстанционното производство

Тази въззивна жалба също е неоснователна и не следва да се уважава.

С нея се атакува първоинстанционното решение само в частта, относно разноските – въззивникът е недоволен, че не са му присъдени такива в размер на 100 лв., представляващи пътни разходи, направени от него в хода на делото.

СлОС счита, че правилно районният съд не уважил искането на този ответник – присъждат се само действително направени и доказани разноски по делото. Въззивникът е представил няколко броя автобусни билети, на които не е отразена нито датата, нито дестинацията – тоест – не може да се направи извода, че това са пътни разходи, свързани именно с настоящото дело, след като не може да се проследи връзката с датите на провеждане на с.з. или с посоката на движение. Ако тези билети са били представяни от страната в момента на всяко нейно лично явяване в с.з., биха могли да бъдат възприети като доказателства, но не и при представянето им наведнъж, след приключване на производството, без никакъв белег, който да предизвика удостоверителен ефект относно посоченото. Ето защо искането за присъждане на тези разноски, като недоказано, следва да се отхвърли. Така и тази жалба е неоснователна, и не следва да се уважава. Атакуваната част от решението, касаеща разноските, също следва да се остави в сила, като законосъобразна.

Може да се отбележи само, че с ревандикационните исковете са предявени в условията на евентуалност и искове със същата цена за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване, по които РС не се е произнесъл, но това може да бъде само основание на искане за допълване на решението, не и предмет на въззивен контрол.

С оглед изхода на процеса на въззивниците разноски не се дължат, въззиваемите не са претендирали разноски, с изключение на пор.№ 4, и такива не следва да им се присъждат. За тази инстанция въззиваем пор. № 4 е направил и доказал разноски в размер на 740 лв. и двамата въззивници следва да бъдат осъдени да му ги заплатят.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

 

                       

ОСТАВЯ В СИЛА първоинстанционно решение № 738/11.11.2010г. по гр.д. № 1514/1999г. на СлРС, като  ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Д.Й.В. и Н.Т.Д. да заплатят на Л.И.С. направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 740 лв.

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: