Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 42

 

гр. Сливен, 07.03.2011 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на втори март през две хиляди и единадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

ПЕТЯ СВЕТИЕВА

                   

                    

                                                                                       

при участието на прокурора ………и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  32  по описа за 2011   год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба  от ответника в първоинстанционното производство против решение № 789/26.11.2010 г. по гр. д. № 4088/2010 г. на Сливенски районен съд, с което е признато за установено  по отношение на „В и К” ООД – Сливен, че Н.П.О. не дължи на дружеството сумата от 181.01 лв., представляваща главница и мораторна лихва, както и част от разноските. Със същото решение е отхвърлен предявеният отрицателен установителен иск до пълния му размер от 508.79 лв., като неоснователен.

Във въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно в частта, с която е уважен предявеният отрицателен установителен иск. Съдът е приел, че вземането е било погасено по давност. Тези изводи на съда са неправилни и незаконосъобразни. Погасяването по давност следва да има предвид като начален момент изтичането на 2 г. от последното изпълнително действие, а не датата на последното извършено действие по изпълнението.  На следващо място по време на висящност на изпълнителния процес давността не тече. Поради това въззивникът не споделя становището, че прекратяването на изпълнителното дело настъпва по закон, а това трябва да ставе винаги с постановление на съдебния изпълнител. Сочи се решение на ВКС в този смисъл. Поради това се иска отмяна на решението в тази му част и постановяване на ново, с  което искът да бъде отхвърлен.

 

 

 

 

В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил писмен отговор,

 

В с.з.  за дружеството-въззивник не се явява представител.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява и не е изпратил представител.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  уважаване на исковете.

        Жалбата е неоснователна.

Правилно и законосъобразно районният съд е приел, че се касае за периодични платежи, поради което вземането се погасява с изтичане на кратката тригодишна давност. В случая  тази давност е изтекла преди предприемане на принудителното изпълнение по второто изпълнително дело. Съдът правилно се е позовал на практиката на ВКС, че от прекратяване на изпълнителното производство започва да тече нова давност и че прекратяването настъпва по силата на закона, а не с постановление на съдебния изпълнител, което има само декларативно действие.  В настоящия случай прекратяването на първото изпълнително дело е настъпило на 31.07.2002 г. , това е моментът от който започва да тече нова погасителна давност, изтекла на 31.07.2005 г. В този смисъл и като е приел това съдът не е допуснал нарушение на закона. Основното възражение, съдържащо се в жалбата е, че приетото от съда прекратяване на изпълнителното дело е настъпило по силата на закона. Безспорно е, че в тази насока е налице практика на ВКС  в решение, постановено по реда на   чл.280 от ГПК.  Обратното становище, което се поддържа от въззивника е застъпено в едно решение на ВКС. Настоящият състав обаче споделя разбирането, на което се е позовал първоинстанционния съд.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 789/26.11.2010 г. по гр. д. № 4088/2010 г. на СлРС.

 

Решението не подлежи на обжалване.

                                       

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: