Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 46

                                               гр. Сливен, 31.03.2011г.

                                        В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично съдебно заседание на втори март през две хиляди и единадесета година в състав:

                                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                    ЧЛЕНОВЕ: АТАНАС СЛАВОВ

                                                                                                       ПЕТЯ СВЕТИЕВА

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Светиева въззивно гражданско дело № 41 по описа за 2011 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно Решение № 673 от 29.10.2010 година, постановено по гр. дело №130/2010 година по описа на РС – Сливен в частта, с която ответницата е осъдена да заплати на ищцовото дружества на основание чл. 92 от ЗЗД, неустойка по чл. 6 от споразумение, подписано от страните на 29.08.2006 година, вeдно със законната лихва от подаване на исковата молба на 15.01.2010 година до окончателното изплащане на сумата.

Въззивницата – ответник в първоинстанционното производство, обжалва решението в осъдителната му част, като го намира за неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон.  Счита извода на решаващия съд, приел, че ответницата дължи неустойка по чл. 92 от ЗЗД за неправилен, поради необосновано тълкуване съдържанието и характера на сключеното между страните споразумение, следствие на  което е мотивирал извод, че това споразумение в основната си част урежда отношения извън - трудово правните такива между страните. Намира, че този извод противоречи на характера на поетите от ответницата задължения, описани в чл. 4 от споразумението. Аргументира оплакването си като посочва, че всички те са свързани с изпълнението на трудовите й задължения като служител на банката, както и с прекратяване на трудовото й правоотношение и насрещу тези допълнителни и подробно описани задължения, работодателят й заплаща допълнително възнаграждение, което макар изрично да е отразено, че не представлява трудово възнаграждение, по своя смисъл е един вид допълнително възнаграждение за стимулиране на работника да изпълнява прецизното и съвестно трудовите си задължения, да не прекратява трудовия си договор при определени обстоятелства и да не работи в подобна институция за срок от 2 години, след напускане на ищцовата банка. Счита, че при тези обстоятелства не може да се приеме, че това е един облигационен договор, подчиняващ се на общите разпоредби на ЗЗД. За да обоснове  оплакването си за извършеното от първоинстанционния съд неправилно тълкуване на съдържанието и характера на споразумението, довело  да  нарушаване  на  материалния закон, се позовава на разпоредбата на чл. 66, ал.2 от КТ, според който с трудовия договор, респективно със споразумение към него могат да се уреждат и други условия, свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с повелителни норми на закона и  акцентира, че споразумението  от 29.08.2006 година има именно такъв характер. Счита още, че като резултат на неправилното тълкуване на съдържанието и характера на споразумението, решаващия състав на СлРС, необосновано и неправилно е приел, че при неизпълнението му, ответницата носи отговорност за неизпълнение и следва да заплати уговорената неустойка, тъй като поради трудовия характер на споразумението, отношенията между страните по него следва да се уреждат от правилата на КТ. В този  смисъл намира,че обжалваното решение противоречи и на материалния закон и на практиката на ВКС по подобни случаи. Подкрепя оплакването  си  като се  позовава и прилага конкретни съдебни решения на  ВКС на РБ, даващи задължително тълкуване, относно недействителността на уговорката, с която се ограничава извършването на конкурентна дейност от служители за определен срок след прекратяване на трудовия им договор и приемащи на първо място, че недействителността на такава клауза произтичат от факта, че са в нарушение на конституционно признатото право на труд, а освен това предвид факта, че работодателят няма право да налага забрана на служителите си, които са се специализирали в определена област, да не упражняват своята професия след прекратяване на трудовите си правоотношения. Това би означавало да ограничи правото им на бъдещо престиране на труд, а подобна клауза по своята същност е недействителна. Същата, макар да не е свързана със съдържанието на трудовия договор, вменява задължение на работника или служителя в определен период от време да не встъпва в трудови или граждански отношения с конкурентна фирма, която уговорка противоречи на норми и принципи на трудовото право - чл. 8, ал. 4 от КТ. По логиката  на  аргументираните  по този  начин  оплаквания се излага съждение, че поради нищожността на  клаузата „служителят да не упражнява дейност в конкурентна фирма в определен срок след прекратяване на трудовия си договор”, следва извода, че ответницата не дължи обезщетението, което СлРС неправилно е присъдил на ищеца .

От въззивният съд се иска да постанови решение, с което да отмени като незаконосъобразно и неправилно решението на РС – Сливен в обжалваната част, и вместо него да бъде постановено ново решение, отхвърлящо като неоснователен иска за сумата 7 500 лева.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК, от пълномощника на въззиваемата страна, е депозиран писмен отговор, съгласно който въззивната жалба се оспорва изцяло, като се твърди, че е неоснователна, а атакуваното решение не страда от посочените в нея пороци и като такова е правилно и законосъобразно. Аргументацията  на  така  изразеното становище се  припокрива с изложените от първоинстанционния съд като мотиви на обжалваното решение правни изводи. Наред с така изложеното си водещо становище, в подкрепа  на  защитната си  позиция въззиваемата  страна подчертава, че  дори  и от  въззивния съд  да  се приеме за основателна тезата на жалбоподателката, а именно, че процесното  споразумение е нищожно, поради  противоречието му с Конституцията и КТ, ще  следва  да  се  съобрази  факта, че  по  същото от ищеца – възиваема  страна по настоящото дело на  ответницата – въззивник е приведена в изпълнение на поетото с договора задължение като  възнаграждение  сумата 2500 лева, която ще е платена без основание и ще подлежи на  връщане  от получилата го страна, ведно с мораторна  лихва, считано  от 11.09.2009 година до 15.01.2010 година и законно лихва, считано от подаване на исковата молба на 15.01.20010 година до  окончателното й изплащане.

От СлОС се иска постановяване на решение, потвърждаващо атакувания първоинстанционен съдебен акт. Алтернативно, в случай, че въззивния съд приеме сключеното  споразумение за  недействително и обжалваното съдебно решение бъде  отменено като  неправилно се иска от СлОС да бъде постановено съдебно решение по силата на което Ю.Л. К. да бъде осъдена да възстанови на „УниКредит Булбанк”, получената от нея без основание сума в размер на 2 500 лева, ведно  с мораторна лихва, считано от 11.09.2009 година до 15.09.2010 година и законна  лихва от подаване  на  исковата молба на 15.01.2010 година  до  окончателното изплащане.

Няма направени с отговора доказателствени и процесуални искания.

В съдебно заседание, редовно призована въззивницата не се явява и не се представлява. От процесуалния и представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 от ГПК е депозирано  писмено  становище, с  което е заявено, че въззивната жалба се подържа и се моли за уважаването. Претендира се за присъждане на направените пред двете  инстанции разноски. Списък по чл. 80 от ГПК не се представя. Подробни съображения се излагат  в  представена  по  делото  писмена  защита.

 В съдебно заседание въззиваемата страна, редовно призована, не  се  представлява. От представителя й по пълномощие по чл. 32, т. 1 от ГПК, е депозирано  писмено становище  с което се  заявява, че  въззивната жалба се оспорва като неоснователна по поддържаните  и изложени в отговора съображения. От въззивния съд се иска да потвърди атакуваното решение, което се счита за правилно и законосъобразно. Претендира  се  за  присъждане  на разноски направени пред въззивната инстанция. Списък по чл. 80 от ГПК  не  се представя.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, тъй като същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззиваният контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящия съдебен състав, след преценка на събраните от първоинстанционния съд доказателства, намира, че решението в обжалваната му част е неправилно и като такова следва да бъде отменено.

Настоящият съдебен състав на СлОС счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна от гледна точка на фактическата хронология и кореспондира с доказателствения материал, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав НЕ СПОДЕЛЯ  правните изводи на РС, които са необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са напълно основателни.

 Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по предявени при условията на евентуалност обективно съединени искове, който са квалифицирани  от  решаващия съдебен състав като такива с правно основание чл.92, чл.79, чл.55, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

           Като главен иск от СлРС е прието, че е предявен иска за заплащане на договорна неустойка по чл. 7 от сключеното между страните споразумение от 29.08.2006 година в размер на 10000 лева, който е квалифициран като иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД. Разглеждайки го по същество решаващия съдебен състав  на  СлРС е достигнал до  извода,  че същия е неоснователен и като такъв го е отхвърлил по съображения изложени в мотивите на  съдебното решение, което в тази му част е влязло в законна сила, тъй като не  е обжалвано. Поради отхвърлянето на този иск като неоснователен, съдът е  пристъпил към разглеждане на втория по ред посочен от ищеца евентуален иск, квалифицирайки го като иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД, за заплащане на неустойка по чл. 6 от споразумение от 29.08.2006 година в размер на 7 500 лева.

Преди да се произнесе по него и да го приеме за основателен, първоинстанционния  съд е подложил на обсъждане основния спорен въпрос между  страните, касаещ характера  на сключеното между тях споразумение, т. е дали то има гражданско правен характер или трудово правен такъв.  Въпреки, че правилно е  констатирал факта, че на 29.08.2006 година страните са сключили помежду си споразумение за конфиденциалност, недопускане на конфликт на интереси и на нелоялна конкуренция, както и факта, че към момента на сключване на споразумението страните са били в трудовоправни отношения помежду си, като ищцовото дружество е било работодател на ответницата, поради неправилно приложение на материалния закон, подлагайки го на тълкуване по чл. 20 от ЗЗД необосновано приема, че от изложеното в споразумението не може да се изведе воля на страните да уредят, респ. преуредят въпроси от трудовото правоотношение между тях, тъй като не е насочено към уреждане на въпроси свързани с престирането на трудовата сила и игнорира, като неоснователно становището на ответницата, че споразумението всъщност е допълнително споразумение към сключения между страните трудов договор, по смисъла на чл.66, ал.2 от КТ с мотив, ” че в основната си част споразумението урежда отношения между страните, различни от тези, предмет на трудовия договор, свързани със специфичните цели на ищеца в качеството му на банкова институция /чл.1 и чл. 4, ал.2 от споразумението/. По това споразумение ищецът е поел задължение да заплаща на ответницата уговорено възнаграждение, срещу поети от нея насрещни задължения, като страните изрично са посочили, че възнаграждението не е трудово възнаграждение и не е обусловено от него”.

Настоящия съдебен  състав  не  споделя така  изложените от първоинстанционния съд съображения. Намира ги за неправилни и необосновани, а направеното  от  ответницата  пред първоинстанционния съд възражение за основателно предвид следните съображения:

Въззивния съд е на мнение, че независимо от наименованието на споразумението от 29.08.2006 година, при тълкуване на волята на страните, се стига до извода, че то всъщност не представлява споразумения с гражданскоправен характер. Няма спор, а и по делото на СлРС безспорно е установено, че то е възникнало по повод и по време на действащото към момента на подписването му валидно трудово правоотношение със страни работодател – праводателят на ищцовата банка и ответницата в качеството й на служител. Целта му /извличана чрез тълкуване/, е била да се гарантира лоялното поведение на служителя към работодателя при съществуването на трудови отношения помежду им и след тяхното прекратяване. Категоричното становище на  настоящия съдебен състав е, че формулирани  по изложения в коментираното споразумение начин, създаващите задължения за ответницата клаузи противоречат на императивно определените по кодекса на труда задължения, тъй като със споразумението се разширява не само кръга на хипотезите, при които би могло да се търси някаква дисциплинарна или имуществена отговорност за поставената в икономическа зависимост страна, но и под страх от търсена на материална отговорност, работодателят е ограничил свободата на труд на служителката си , изключвайки от обхвата на визираните в чл. 325, т.1, чл. 326 и чл. 327, т.4 и т. 9 от КТ възможности за едностранно прекратяване на трудовия договор между страните.Наред с това и чрез разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от споразумението, работодателят въвежда за служителя още едно времево ограничение, противоречащо на принципа за свободното упражняване правото на труд - създават се пречки за напусналия банката служител да престира работната си сила по трудови правоотношения с конкурентни финансови или банкови структури. Санкцията за нарушаване на тези условия е именно заплащането на суми -  наречени в процесното споразумение неустойки, но имащи характер на  наказателна санкция за недобросъвестно поведение на работника, при и след прекратяване  действието на трудовия договор. В кодекса на труда изчерпателно и императивно са изброени хипотезите, при които би могло да се търси някаква отговорност от работника. Имайки  предвид това, съдът приема, че с така нареченото споразумение за конфиденциалност, недопускане на конфликт на интереси и на нелоялна конкуренция не би могло да се въвеждат други основания за реализиране на такава от служителя и да се ограничава възможността за свободно сключване на трудови договори с бъдещи работодатели. По идентичен въпрос, касаещ действителността на клаузата за неустойка, уговорена в сключен трудов договор,и отнасящи се до правоотношения, възникващи след неговото прекратяване, към настоящия момент има дадено задължително тълкуване отразено във влезли в сила решения от 21.05.2010 година по гр.д.№1228/2009 година на ВКС и решение от 30.06.2010 година по гр. д. № 309/2009 година на ВКС, в които е прието, че уговорката, ограничаваща извършването на конкурентна дейност от страна на служители за определен срок след прекратяване на трудовият им договор е сключена в нарушение на конституционно признатото право на труд, залегнало в чл. 48, ал. З КРБ, където се прогласява свободата на избор на професия и място на работа на всеки гражданин. За това работодателят няма право да налага забрана на служителите си, които са се специализирали в дадена област, да не упражняват своята професия, след прекратяването на трудовите си отношения, тъй като това би означавало да се ограничи правото им на бъдещото престиране на труд, а подобна клауза по своята същност е нищожна. Същата, макар и да не е свързана със съдържание на трудовия договор, вменява задължения на служителя в определен период от време / в конкретния казус - до 2 години след изтичане действието на  споразумението/  да не встъпва в трудови или граждански отношения с конкурентна фирма, която уговорка няма правна стойност, защото противоречи на норми и принципи на трудовото право - чл.8, ал.4 КТ, а и предвид недопустимостта на отказ от лично право на труд, утвърдено и в конституцията. Поради  изложеното  се  приема, че ответницата не дължи на ищцовото дружество, обезщетение по чл. 6 от споразумение от 29.08.2006 година, обещано в случай, че след прекратяване на трудовия договор в продължение на определения срок постъпи на работа при друг работодател, чиято дейност е сходна /конкурентна/ с дейността на работодателя. Налага се извода, че претенцията на ищеца – въззиваема страна е  неправилно уважена с обжалвания съдебен акт, тъй като същата противно на приетото от първоинстанционния съд се  явява  неоснователна.

Щом правните изводи на двете инстанции се разминават, въззивният съд счита, че въззивната жалба следва да бъде уважена и обжалваното решение - отменено. Вместо него следва да се постанови друго, с което осъдителния иск бъде отхвърлен като  неоснователен.

Този  изход на процеса налага, настоящата инстанция да се произнесе по третата  група евентуални искове, предявени от ищеца и приети от съда, а именно исковете квалифицирани от СлРС, като такива с правно  основание чл. 55 ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за осъждането на Ю.Л. К. да възстанови на „УниКредит Булбанк”, получената от нея без основание сума в размер на 2 500 лева, ведно  с мораторна лихва, считано от 11. 09. 2009 година до 15.09.2010 година и законна лихва от подаване  на  исковата молба на 15.01.2010 година  до  окончателното изплащане. Приети  за  допустими и разгледани по същество и тези искови претенции се считат за неоснователни и  като  такива се отхвърлят, като съображенията на настоящия съдебен състав се свеждат до  следното:

От изложеното до тук несъмнено е установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение към момента на подписване на процесното споразумение, последното се е намирало във връзка с първото, защото е подписано при или по повод изпълнението на трудовите функции на ответницата спрямо ищцовата банка – работодател и чрез споразумението, конкретния работодател е вменил допълнителни задължения, определяйки  и съответното за тях  възнаграждение. Безспорен е й факта, че ответницата е получила плащане на договорено възнаграждение, чрез банков превод на сумата 2201,04 лева, чрез извършен  на 03.10.2006 година и нареден от “Ейч Ви Би Банк Биохим” АД.  С оглед  на  тези  фактически  данни  отговорността на ответницата спрямо ищцовата банка следва да бъде реализирана  не по общия исков ред - ЗЗД, а по реда на КТ, както правилно се подчертава в отговора на  исковата молба.

 Съгласно чл. 271 ал.1 от КТ - работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото правоотношение, които е получил добросъвестно. Понятието за добросъвестност е изяснено с актуалното и към момента Тълкувателно решение № 79 от 1965 година на ОСГК. Съгласно същото – относно  преценката за това дали работникът или служителя следва да върне сумите или не, определящо е субективното отношение на получателя към основанието за получаване на сумите. За да отпадне задължението му за връщане на сумите – достатъчно е той да е имал съзнанието, че за него е съществува правото да ги получи. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответните суми. Изхожда се от принципа, че добросъвестността е правно начало, което изисква точно и честно отношение, взаимно уважение и изпълнение на правата и задълженията, в съответствие със законовите разпоредби. Относно разпределението на доказателствената тежест  - важи общия принцип, че всеки доказва твърденията си. Съгласно Тълкувателно решение № 135 от 1.12.1965г.на ОСГК- плащането на недължимо възнаграждение е плащане на нещо при начална липса на основание. Искането за връщане на така платеното обаче не се основава само на чл. 55 ЗЗД, но и на ограничението по чл.271 ал.1 от КТ . Платеното подлежи на връщане дотолкова, доколкото чл.271 ал.1 от КТ позволява това. По логиката  на  изложеното до  тук, при съобразяване  на  фактическите  данни, а  и като  се  има предвид, че съгласно чл. 8, ал. 2 от КТ, добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното се  налага извода, че получилия възнаграждението служител, като плащане във връзка с трудовото си правоотношение, не дължи връщането му, тъй като е добросъвестен към момента на получаването, понеже добросъвестността му се предполага до доказване на обратното от този, който твърди, че не е бил добросъвестен. Следователно  и  тези искови  претенции / за главница  и лихви/, поради  липса на  пълно  и пряко  доказване  се явяват  неоснователни  и  като  такива подлежат на отхвърляне.

За пълнота на изложението, във връзка с направено възражение от ответницата пред първоинстанционния съд за погасяване на вземането на банката – ищец по давност,   настоящия съдебен състав, подчертава становището за приложимост  на  давностните срокове по КТ.   

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да се възложи на въззиваемата страна и тя следва да понесе своите и заплати тези на въззивника за двете инстанции изчислени като възлизащи на обща сума 353.40 лева.

Ръководен от гореизложеното съдът

  

                                            Р     Е     Ш     И  :

              

  

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 673/29.10.2010г. по гражданско дело № 130 по описа на СлРС за 2010 година В ЧАСТТА с която  Ю.К.Л.  с ЕГН**********о*** *-*-*, с настоящ адрес, гр С., ул.”Х.” №*, ет.*, ап.* е осъдена  да заплати на “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, ЕИК 831919536, със седалище и адрес на управление: гр.С., пл.”С. Н.” №*, представлявано от изпълнителните директори Л. Х. и А. К., на основание чл. 92 от ЗЗД сумата от 7500 лв. /седем хиляди и петстотин лева/, представляваща неустойка по чл. 6 от споразумение, сключено между страните на 29.08.2006г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба на 15.01.2010г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 550лв. /петстотин и петдесет лева/, представляваща направени по делото разноски, съразмерно с уважената част от исковите претенции като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 673/29.10.2010г. по гражданско дело № 130 по описа на СлРС за 2010 година В ЧАСТТА с която“УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, ЕИК 831919536, със седалище и адрес на управление: гр.С., пл.”С. Н.” №*, представлявано от изпълнителните директори Л.Х. и А.К. е осъдено  да  заплати на  Ю.К.Л.  с ЕГН **********о*** *-*-*, с настоящ адрес, гр С., ул.”Х.” № *, ет. *, ап. * сумата от 100лв. /сто лева/, представляваща направени по делото разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковете претенции е осъдена  като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО  НЕГО.

 

                                              П О С Т А Н О В Я В А:

 

ОТХВЪРЛЯ предявеният от “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, ЕИК 831919536, със седалище и адрес на управление: гр.С., пл.”С. Н.” №*, представлявано от изпълнителните директори Л.Х. и А.К., против Ю.К.Л.  с ЕГН**********о*** *-*-*, с настоящ адрес, гр С., ул.”Х.” № * ет. *, ап.*, евентуален иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД за осъждането и да заплати сумата от 7500 лв. /седем хиляди и петстотин лева/, представляваща неустойка по чл. 6 от споразумение, сключено между страните на 29.08.2006г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба на 15.01.2010г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 550лв. /петстотин и петдесет лева/, представляваща направени по делото разноски, съразмерно с уважената част от исковите претенции  като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, ЕИК 831919536, със седалище и адрес на управление: гр.С., пл.”С. Н.” № *, представлявано от изпълнителните директори Л.Х. и А. К., против Ю.К.Л.  с ЕГН **********о*** *-*, с настоящ адрес, гр С., ул.”Х.” № ., ет. *, ап. * при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД  за осъждането й да заплати, получена без основание сума в размер на 2 500 лева, ведно  с мораторна лихва, считано от 11. 09. 2009 година до 15.09.2010 година и законна лихва от подаване  на  исковата молба на 15.01.2010 година  до  окончателното изплащане като НЕОСНОВАТЕЛНИ.

 

ОСЪЖДА “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, ЕИК 831919536, със седалище и адрес на управление: гр.С., пл.”С. Н.” №*, представлявано от изпълнителните директори Л.Х. и А. К. да заплати Ю.К.Л.  с ЕГН **********о*** *-*-*, с настоящ адрес, гр С., ул.”Х.” №*, ет.*, ап.* сумата от 353.40 лева  /триста петдесет и три лева и четиридесет стотинки/, представляваща направени пред инстанциите разноски.

 

Решение № 673/29.10.2010 година,постановено по гражданско дело № 130 по описа на СлРС за 2010 година не е обжалвано в останалата му част и е влязло в сила.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                           ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                                  2.