Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 17.03.2011 г.

 

              В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на шестнадесети март през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                           АТАНАС СЛАВОВ

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 48 по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 939/23.12.2010г. по гр.д. № 5740/10г. на СлРС, с което е изменен размера на присъдена месечна издръжка на малолетно дете /чрез законния му представител/ от родител, като е увеличен от 50 лв. на 80 лв., до настъпване на правопрекратяващи или правоизменящи факти, заедно с лихвата за забава от предявяване на иска, и са присъдени  д.т. и разноски по делото.

Въззивницата – ответница в първоинстанционното производство, обжалва решението в уважителната част за сумата над 65 лв. до 80 лв., като  счита, че в нея то е незаконосъобразно, тъй като съдът не е преценил правилно събраните доказателства, кредитирал е преимуществено тези на насрещната страна и не е съобразил законовите изисквания при определяне размера на издръжката за детето. Заявява, че е неоправдано увеличаването й от 50 на 80 лв. и може да заплаща такава в размер на 65 лв. Поради това моли въззивния съд да отмени в тази част решението на СлРС и постанови ново, с което да го отмени за сумата над 65 лв. до присъдения размер от 80 лв. като отхвърли иска за нея. Не е претендирала разноски.

Във въззивната жалба няма направени  доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява, чрез процесуален представител по  чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа жалбата и моли съда да я уважи.

В с.з. въззиваемата – чрез своя баща и законен представител, редовно призована, се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, надлежно упълномощен от законния предтавител на малолетното дете, и оспорва въззивната жалба, поддържа изложените съображения в отговора и иска обжалваната част на решението да бъде потвърдена. Не претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата и отговора, не са направени възражения, няма подадени по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК писмени защити.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решенито е и правилна, поради което следва да бъде потвърдена.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Съдът правилно е преценил, че за уважаване по принцип на иска, следва да са едновременно налице няколко предпоставки. От една страна – увеличени нужди на искащия издръжка и от друга – възможност на задълженото да я дава лице. Тъй като задължението за издражка на непълнолетно дете е безусловно от гледна точка на възможността на детето да се издържа с имуществото си, съдът правилно е констатирал и преценил само правоизменящите факти във връзка с чисто обективното увеличаване на нуждите на едно дете, настъпили в рамките на тригодишния период от предходното присъждане на издръжка. Самите нужди, според своето естество, са сведени само до най-необходимото за живот в границите на човешкото достойнство – храна, облекло, елементарно домакинство, учебници и пособия, евентуално – разходи за културни и спортни развлечения.

Също правилно и в съответствие с материалноправните разпоредби, съдът се е съобразил с възможностите на всеки от родителите, като е взел предвид и факта, че родителят, при когото детето живее – неговият баща, освен в пари, участва в неговата издръжка и в натура и като полага лични и непосредствени, ежедневни физически грижи за неговото отглеждане и възпитание.

Съдът е разпределил и доказателствената тежест относно подлежащите на доказване положителни факти, като ответницата не е доказала надлежно размера на своите доходи или наличието на други, утежняващи материалното й състояние факти – задължения към други низходящи, заболяване, неработоспособност или намалена такава. Твърдяла е, че настоящите й доходи не й позволяват да дава повече от 65 лв., а е плащала редовно до момента присъдената издръжка, освен това е давала и много допълнителни средства. При това положение съдът законосъобразно е приел за  база минималната за страната работна заплата. Още повече, че въззивницата не отрича факта, че работи, а положението й на млад, здрав и работоспособен индивид, съчетано с качеството й на майка на малолетно дете, е достатъчна предпоставка и мотивация тя да положи необходимите и ефективни усилия да осигури елементарни средства за съществуване за детето си и себе си.

При определяне размера на дължимата издръжка СлРС е останал изключително близо до приетия от правната норма минимум, но тъй като основното, непререкаемо по важност и приоритетност задължение на съда, е да защити максимално интереса на малолетното дете, в духа на съвременните изисквания на нашето и европейското гражданско общество, към което се стремим да се приобщим, е преценил, че не може реалната и действителна, житейски обоснована необходимост, да бъде превърната в механично съответствие между две числа.

В този смисъл настоящият състав счита за неоснователно възражението на въззивницата, че 80 лв. е непосилен и висок за нея размер на издръжката.

РС е взел предвид, че към настоящия момент, с оглед обективните икономически условия във всяка значима сфера на живота, приложени към нуждите на 9 годишното дете и възможностите на родителите, минимално достатъчният размер за месечната издръжка, с оглед пола и възрастта му, е общо 140 лв., от които е възложил 80 лв. на майката, която не полага лични грижи.

Що се отнася до възраженвията на въззивницата, свързани с досегашната й изрядност и даването на допълнителни средства за нуждите на детето, те, освен че  излизат извън обсега на настоящия спор, могат само да послужат като добра препоръка за качествата й като майка, но по същество обективират нейни естествени и морални задължения, произтичащи от естеството на връзката й с лицето, на което дава издръжката.

Ето защо този състав също намира, че искът е основателен за посочената месечна разлика, за която следва да се уважи. Увеличената издръжка следва да се присъди от момента на поискването й чрез предявяване на исковата молба и се дължи до навършване на пълнолетие на детето, или до настъпването на правоизменящи или други правопрекратяващи я факти. От датата на поканата – за каквато се счита предявяването на иска, следва да се присъди и обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивницата, която следва да понесе своите както са направени. Въззиваемата страна няма направени и не е претендирала разноски за тази инстанция, и такива не следва да се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                     

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 939/23.12.2010г. по гр.д. № 5740/10г. на СлРС в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ, с оглед цената на обжалваемия интерес под 5 000 лв.

                   

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: