Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  

 

гр. С., 25.05.2011г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на осемнадесети май през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                               НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                     ПЕТЯ СВЕТИЕВА

                                                                  мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.д.  N 96 по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 72/18.12.2010г. по гр.д. № 203/09г. на КРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените при условията на активно и пасивно субективно съединяване, от Х.А.П., А.Х.П., Х.Х.О. и Ф.Х.В., против А.Р.П. и Д.Х.П., искове с правно основание чл. 124 от ГПК, за признаване за установено между страните, че ищците са собственици на основание изтекла придобивна давност и наследство на 1 700 кв.м., находящи се в източната част на ПИ с идентификационен № 87031.501.515 по кадастралната карта на с. Ябланово, община Котел, област Сливен, целият с площ 2 678 кв.м. и граници: ПИ №№ 87031.501.2104, 87031.501.872, 87031.501.512, 87031.501.513, 87031.501.514, 87031.501.531, 87031.501.2212 и 87031.501.2211, и са присъдени разноски по делото.

Във въззивната жалба ищците в първоинстанционното производство заявяват, че решението е материално незаконосъобразно и необосновано, постановено в противоречие с доказателствения материал, като съдът е приел за установена фактическа обстановка, която не кореспондира с действителните факти, а това е довело до противоречие на решението с материалния закон.

Въззивниците твърдят, че при формирането на фактическата обстановка съдът не е обсъдил правилно доказателствения материал, което обуславя от своя страна непълнота и необективност на фактическата обстановка и води до материална незаконосъобразност на съдебния акт. Въззивниците твърдят още, че до 2008г. процесният имот не е бил нито в регулационните, нито в строителните граници на с.Ябланово, поради което към него не са били приложими забраните, наведени с разпоредбата на чл.200, ал.1 и чл.19 от ЗУТ. Считат че дори да се приеме, че придобивната давност е изтекла до 21.11.1997г. не следва да се зачита, с оглед забранителната норма на чл.5 ал.2  ЗВСВОНИ, то от този момент и към 22.11.2007г. тя е изтекла и ищците са станали собственици на процесните 1700 кв.м. Въззивниците заявяват също, че неправилно РС е приел, че ищецът е установил фактическа власт върху неустановената площ реална част от източната част на имота, което не отговаря на събраните доказателства, от които е видно, че на място владяната от ищците реална част от ПИ е била една и съща и непроменена, а впоследствие била и оградена. Счита че съдът е подвел фактическата обстановка към неотносими материално правни норми, но въпреки това дори и да се приеме, че е приложима разпоредба на чл.200 от ЗУТ това отново не прави исковете неоснователни, тъй като тази норма има възможност реално определени части от ПИ в границите на населените места да се придобиват по давност, и ако не са спазени изискванията за минимални размери при положение, че частта от ПИ се присъедини към съседен имот, при условията на чл.17 от ЗУТ, какъвто е и настоящия случай, тъй като владяната от ищците чат от имота е съседна на собствения им по титул за собственост ПИ. С всички тия твърдения, които въззивниците считат, че са безспорно и категорично доказани в първоинстанционното производство, те заявяват, че исковете им са основателни и следва да бъдат уважени. Като е приел за установено обратното и като е стигнало до противоположния извод РС е постановил незаконосъобразно решение, поради което молят въззивния съд да го отмени изцяло и да постанови ново решение, с което да уважи установителните им искове и съответно да отмени частично нот.акт по отношение на собствената им реална част от описания в него имот. Претендират и разноски по делото за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който я оспорва като неоснователна. Въззивема пор.№ 5 чрез процесуалния си пълномощник моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение, като правилно и законосъобразно. Развива съображения, че то е постановено при правилна обективна и пълна фактическа обстановка, която не противоречи на събраните доказателства, изведените от нея правни изводи са в съответствие с приложимите материални норми, поради което няма основание за отмяна на атакувания акт. Претендират се разноски за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивниците, редовно призовани, не се явяват, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК поддържат въззивната жалба и молят съда да я уважи. Претендират разноски за двете инстанции.

В с.з. от въззиваемите, редовно призовани, лично се явява пор. № 5, за двамата се явява процесуален представител по  пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора и моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

Няма подадени писмени защити по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е неправилно, поради което следва да бъде отменено.

Въззивният съд, въз основа на събраните в първоинстанционното производство гласни и писмени доказателствени средства, прие за установена следната фактическа обстановка:

С писмен договор с нотариална заверка на подписите от 13.05.1951 г. М.А.П. е продал на Х. Х.Б. недвижим имот – къща с двор в с. Ябланово, със застроена площ 45 кв.м. и незастроено място от около 2000 кв.м., като било посочено, че продавачът “продава и прехвърля правото на собственост и фактическото владение на имота” срещу получените изцяло и в брой 46 000 лв.

През 1957 г. същият имот бил предаден, без съставяне на писмен договор, на ищеца Х.А.П. и съпругата му А.В. П. /след смъртта й нейни наследници, наред с преживелия съпруг, останали трите им деца, конституирани като ищци/, и те придобили фактическата власт върху него и почнали да го владеят за себе си. Понастоящем имотът се идентифицира като ПИ иднт.№ 87031.501.512., и е с площ 914 кв.м.

През 1957 г. било създадено ТКЗС в с. Ябланово и този имот бил завзет от стопанството и му била отнета фактическата власт. Отнетите в района земи не били включени в кооперативни блокова, а били раздавани за лично ползване. До 1990 г. на ищеца и семейството му бил даден за лично ползване съседният на описания по-горе имот - УПИ ХХХVІІ-872, а на бащата на ответника А.П. – Р.П., бил даден за ползване имот УПИ ХХХVІІ-515, граничещ с УПИ ХХХVІІ-512.

През 1989г. ответникът и съпругата му се изселили в РТурция, където се установили да живеят постоянно.

След ликвидиране на кооперативната собственост, от 1990г., при започване на процесите по реституиране на отнетите имоти, ищецът и семейството му установили фактическа власт върху част от УПИ ХХХVІІ-515 /който по одобрения през 2008г. ПУП на с. Ябланово е ПИ с идентификатор № 87031.501.515/. Обработвали, мястото, считайки го за свое - засаждали го, събирали плодовете, поддържали го и го облагородявали, и тези действия извършвали непрекъснато и системно до предявяването на настоящия иск. Площта на тази част е 1700 кв.м., граничеща с имота, който бил собственост на ищците /ПИ...512/ и към края на 90-те години на ХХ век те поставили обща ограда. Действията били открито афиширани и не са оспорвани от никого.

Една от сестрите на ответника ходела от време на време на мястото да сади царевица /без да е установено в коя точно част на целия ПИ ....515/, но след 2006г. ищецът й забранил да идва.

На 04.06.2008г. тветникът се снабдил с констативен нотариален акт № 73, т. ІІ рег.№ 1696 д.№ 248/2008г., с който му се признавало правото на собственост въз основа на давностно владение върху недвижим имот представляващ ПИ идент.№ 87031.501.515 в землището на с. Ябланово, общ. Котел, област Сливен, целият с площ 2 678 кв.м. Исковата молба е предявена пред КРС на 05.11.2009г.

По първия регулационен план на с. Ябланово, одобрен през 1964 г., процесният имот не е заснет и е останал извън регулационните граници на селото. През 1992 г., с попълването на плана,  той е бил заснет и отразен в плана на селото, без да е включен в регулационните граници. Едва с одобрения с решение № 116/31.07.2008г. на Общински съвет Котел ПУП на с. Ябланово, ПИ иднт.№ 87031.501.515, с площ от 2678 кв.м., е включен в регулационния план на с. Ябланово като УПИ № ХХХVІІ-515, кв.14.

Въз основа на горните фактически констатации, СлОС стигна до следните правни изводи:

Въззивниците – ищци пред РС, са предявили установителен иск, от който имат правен интерес, тъй като претендираното от тях вещно право е било извънсъдебно оспорено от ответниците и наличието на две конкуриращи се и взаимно изключващи се права, е наложило да потърсят съдебна защита.

Спорът се фокусира върху правото на собственост спрямо 1 700 кв.м. площ, представляваща част от ПИ с идентификационен № 87031.501.515 по кадастралната карта на с. Ябланово, община Котел, област Сливен, целият с площ 2 678 кв.м.

Ищците основават претенцията си за собственост върху обособената реална част от недвижимия имот на придобивна давност и наследство. Ответниците противопоставят свое насрещно вещно право върху тази площ, което също извеждат от института на давностното владение.

Без да анализира пълно и цялостно  наличието или липсата елементите на фактическия състав на чл. 79 ал 1 от ЗС, с които правната норма свързва възникването по оригинерен начин на правото на собственост,  първоинстанционният съд е приел като основна пречка за уважаването на иска  липсата на условията по чл. 200 и чл. 19 от ЗУТ – липса на излаз към улица, което принципно препятства придобиването по давност на процесната реално обособена площ.

Действително, този въпрос би следвало да се обсъди, като се съобрази и правилото на чл. 200 ал. 2 от ЗУТ, в случай, че тези правни норми са приложими към настоящия спор.

Исковата молба е предявена на 05.11.2009г., а констативния нотариален акт, с който ответната страна смущава правното положение на ищците, е от 04.06.2008г.

За да отблъснат ефекта на застрашаващото ги действие, ищците следва да докажат валидно придобиване на правото на собственост преди момента на извършването му – т.е. – преди м. 06.2008г. Така фактическият състав на придобивното им основание – давностно владение, следва да е завършен в по-ранен момент, но от определянето на този момент зависи и приложимостта на други правни разпоредби, които биха интерферирали с изискванията на нормата на чл. 79 от ЗС, или дори биха блокирали проявяването на резултата й.

Тъй като правилата на чл. 200 от ЗУТ и условията на чл. 19, съответно – на чл. 17 от ЗУТ, са разписани да регулират положението на поземлени имоти в границите на населените места, действието им може да се активира спрямо процесната част от имот само ако той попада в очертания педмет на въздействие. Безспорно и непререкаемо се установи, че ПИ № 87031.501.515, част от който са спорните 1 700 кв.м., до 31.07.2008г. не е бил включен в регулационните или строителни граници на с. Ябланово, тоест – до одобряването на ПУП на селото с Решение № 116/31.07.2008г. на Общински съвет – Котел, имотът не е представлявал урбанизирана територия, а е имал статут земеделска земя. Поради това той не е попадал в приложното поле на ЗУТ и забраните и ограниченията на нормите на чл. 200 и чл. 19 от ЗУТ са били неприложими към него.

В такъв случай, ако ищците успеят да докажат, че правото на собственост е придобито от тях в съответствие с действалите през съответния период норми, преди 31.07.2008г., то съдът не може да обсъжда спазването на изискванията на чл. 200 от ЗУТ, тъй като фактът на придобиването по давност, възможността за което третира тази разпоредба, ще е вече осъществен. По-нататъшното хармонизиране на правното и фактическото състояние - допълване на кадастрална основа, изменение на ПУП и други подобни, не е предмет на разрешаване в това производство и страната разполага с отделен ред и самостоятелни законови средства да стори това.

Така съществен въпрос, от решаващо значение за уважаването на исковете, е, дали давностното владение, на което се позовават ищците, ги е направило успешно собственици преди 31.07.2008г., до когато характера на имота го е подчинявал на правилата на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, които, от своя страна са давали възможност за придобиване по давност на тази реална част с площ от 1700 кв.м., и, респективно – преди 04.06.2007г. – когато владението е било прекъснато от смущаващото и препятстващото го правно действие на ответната страна.

Тезата на ищците, поддържана в процеса, е, че те са владели непрекъснато, и явно като свой този терен, едновременно със съседния му, за който разполагат с титул за собственост, от 1991г. до момента, а и несмущавано – до 04.06.2008г., когато ответниците са се снабдили с констативния н.а.

През този около 17 годишен период, обаче, е съществувала законова рестрикция, която е обезсилила правното значение на владението за времето от 1990г. до 21.11.1997г. Тъй като имотът и съседните му били завзети от създаденото през 1957г. ТКЗС , едва след 1990г., при започване на процесите на реституиране на отнетите имущества, ищецът и семейството му установили повторно фактическа власт върху процесната част от сегашния ПИ иднт. №87031.501.515. С оглед забраната на чл. 5 ал. 2 от ЗВСОНИ да се зачете изтеклата до влизане в сила на тази разпоредба придобивна давност, срокът до този момент – 21.11.1997г., не представлява част от изискуемия по чл. 79 от ЗС. Такъв е поставен в течение занапред и изтича на 22.11.2007г.

Така, в този отрязък се съсредоточва предметът на доказване, от който ищците могат да извлекат благоприятните за себе си правни последици.

Настоящият състав намира, че категорично и несъмнено се установяват двата обективни елемента, първият от които притежава и субективния признак, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобиване право на собственост по давностно владение на недвижим имот – фактическо упражняване на съдържанието на това право по определен начин, в продължение на определен от закона срок от време. Правната норма имплицитно съдържа няколко, утвърдени от правната доктрина и практика, задължителни белези на владението като процес на упражняване на фактическа власт върху имота, при наличието на които в кумулативна даденост  в продължение на 10 години, може да възникне правото на собственост – явно, несъмнено и непрекъснато.

Както вече се посочи, през този период е било възможно и допустимо придобиването по давност на тази реална част от този недвижим имот.

Въззивният  съд счита и, че тя е еднозначно и недвусмислено определена спрямо целия ПИ № 87031.501.515, непроменяна през целия релевантен период, и именно върху нея ищецът и семейството му лично са осъществявали физическо въздействие – обработвали са го, облагородявали  са го, събирали са плодовете и са демонстрирали това открито и явно. Анимусът – тоест – намерението за своене, също е бил афиширан по неоставящ съмнение начин – тази част  е била оградена заедно със съседния, собствен на ищците имот, и по никакъв начин не се доказа някой от тях да е считал, че имотът се държи или ползва за другиго /в частност – за ответниците/. Безспорно е, че това положение е продължило без прекъсване по смисъла на закона през 10 годишния период от 21.11.1997г. до 22.11.2007г. и към този момент вещното право е възникнало оригинерно в патримониума на ищците. Смущаващите владението действия на ответната страна – снабдяването с констативен н.а. през м.06.2008г., са извършени след завършване на фактическиа състав на придобиването и не са могли да предизвикат прекъсването на изтеклия вече давностен срок.

Отбранителните възражения на ответната страна са недоказани и неоснователни.

От една страна се установи, че двамата ответници са напуснали РБ през 1989г. и са се установили да живеят постоянно в Турция. През този период те са се посещавали спорадично и за кратко България, като по време на тези посещения не са обработвали или въздействали по някакъв друг начин върху тази част от имот №87031.501.515, претендирана от ищците, нито се доказа да са пречили или оспорвали тяхното поведение.

От друга страна не може да се приеме за проавопроменящ факт обстоятелството, че едва през 2006г. първият ищец изгонил сестрата на ответника - Ф., която до тогава обработвала имота.

Най-напред от свидетелските показания не се установява по безспорен начин дали сестрата на ответника е обработвала само частта, невладяна от ищеца и семейството му, или и тази, която те претендират, нито пък е категорично и безсъмнено посочен моментът или продължителността на извършване на тези действия. Изобщо не са събрани доказателства, че само тя, а не и ищците, през някакъв значителен период от време, е обработвала спорното място. Освен това, тъй като ответниците противопоставят своето владение, каквото не се установи да са осъществявали лично, липсват и всякакви доказателства, че сестрата е извършвала действия – ползване, държане или владение, за брат си, а не лично за себе си. Щом владението на ищците е насочено против ответниците, заявяващи свое право на собственост, то именно последните трябва да са извършили лично или чрез другиго нарушаващи или прекъсващи владението, а от там – и давността, действия. Но дори да се приеме противното - че това може да бъде сторено от всяко трето лице, съдът не счита, че има прекъсване на давността, тъй като никои от събраните доказателства не водят до извод за изгубване на владението от страна на ищците за срок повече от шест месеца, а не са осъществявани и другите основания по чл. 116 от ЗЗД.

Така въззивният съд счита, че владението на ищците не е било опорочено, осъществени са всичките изискуеми от закона елементи и след изтичането на предвидения 10 годишен срок към 22.11.2007г., основанието на владението е изменено, ищците са придобили правото, което фактически са осъществявали и фактическото положение се е стабилизирало, превръщайки се в правно.

Исковете са основателни и доказани – при съотношение в частите от правото на собственост за всеки ищец, както следва – за първия -5/8 ид.ч., за останалите трима – по 1/8 ид.ч. от 1 700 кв.м. реално обособена част от ПИ с идент. №87031.501.515, и следва да бъдат уважени.

От своя страна уважаването на главните претенции обуславя и уважаването на допълнителното искане за отмяна в частта относно 1 700 кв.м.,  на н.а. № 73, т. №ІІ, д. № 248/2008г. на Съдия по вписванията при КрРС.

Като е стигнал до обратните правни изводи и е отхвърлил исковете, КРС е постановил неправилно и незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено изцяло, включително относно разноските, и вместо него въззивният съд следва да постанови ново, с което уважи главните искове и искането по чл. 537 ал. 2 от ГПК.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за двете инстанции следва да бъде възложена на въззиваемите и те следва да понесат своите, както са направени, и заплатят тези на въззивната страна за в размер общо на 1033, 95 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

 

 

                       

ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно решение № 72/18.12.2010г. по гр.д. № 203/09г. на КРС, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Х.А.П., А.Х.П. ***/, Х.Х.О. ***/, Ф.Х. ***, всички със съдебен адрес гр. С., бул. “Х. Д.” № *, ет. ІІ, адв. П.Ш.,  А.Р.П. и Д.Х.П. /двамата със съдебен адрес гр. С., ул. “Х. Д.” бл. 3 ет. 1 ап. 2 чрез адв. М.М./, че Х.А.П., А.Х.П., Х.Х.О. И Ф.Х.В., са собственици на основание изтекла придобивна давност и наследство на 1 700 кв.м., находящи се в източната част на ПИ с идентификационен № 87031.501.515 по кадастралната карта на с. Ябланово, община Котел, област Сливен, целият с площ 2 678 кв.м. и граници: ПИ №№ 87031.501.2104, 87031.501.872, 87031.501.512, 87031.501.513, 87031.501.514, 87031.501.531, 87031.501.2212 и 87031.501.2211, съответно – първият – на 5/8 ид.ч., останалите трима – на 1/8 ид.ч. всеки от тях.

Отменя частично нотариален акт № 73, т. ІІ рег.№ 1696 д.№ 248/2008г. на Съдия по вписванията при РС-Котел относно описаната реална част от 1 700 кв.м.

 

 

ОСЪЖДА А.Р.П. и Д.Х.П.  да заплатят на Х.А.П., А.Х.П., Х.Х.О., Ф.Х.В. направените разноски за двете инстанции в размер на 1033, 95 лв.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

 

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: