Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 26.05.2011г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и пети май през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                             мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Л., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 109 по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 963/14.01.2011г. по гр.д. № 4632/10г. на СлРС, с което е прекратен с развод сключения между страните граждански брак поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство, като е признато, че вина за това имат двамата съпрузи, постановено е след развода съпругата да носи предбрачното си фамилно име, определено е местоживеене на малолетното дете при майката, на нея е предоставено упражняването на родителските права, а на бащата е определен режим на лични контакти с детето и е осъден да му заплаща месечна издръжка чрез неговата майка и законен представител, в размер на 70 лв. За напред, заедно с лихвата за забава, като искът е отхвърлен до пълния размер от 120 лв., както и издръжка за минал период в общ  размер 140 лв., ползването на семейното жилище, собственост на родителите на съпруга, е предоставено на последния, и са присъдени съразмерно такси и разноски по делото.

С въззивната жалба ответникът в първоинстанционното производство заявява, че атакува решението изцяло, като твърди, че то е  неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалния закон. Твърди, че при формиране на волята си РС се е ползвал преимуществено от показанията на свидетелите, ангажирани от ищцата, които били косвени и възпроизвеждали чуто от нея. Развива подробни съображения защо не следва да се кредитират тези показания. Счита, че са необосновани изводите на съда относно причините за разстройството на брачните отношения и вината за това. Твърди още, че въззиваемата е освободена от длъжност, той разполага с по-добри условия и възможности да отглежда малолетното им дете. С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени решението, като определи местоживеене на детето при бащата, предостави упражняването на родителските права на него, на майката определи режим на лични контакти с детето и присъди по своя преценка издръжка. Представя новосъздадено писмено доказателствено средство относно дохода на въззиваемата до прекратяване на трудовия й договор.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли въззивния съд да я отхвърли. Заявява, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, постановено в унисон с процесуалните и материални норми, при вярна и обективна фактическа обстановка, основана на надлежни и годни доказателства, от които са изведени обосновани крайни правни изводи.. Моли решението да бъде потвърдено, представя новосъздадено писмено доказателствено средство относно сключване на трудов договор от 24.01.2011г. Претендира разноски за тази инстанция.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С определение, държано в о.с.з. на 25.05.2011г., СлОС е допуснал и събрал новите писмени доказателствени средства, представени от страните.

В с.з., въззивникът, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции..

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована, не се явява и не изпраща процесуален представител.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваните части от решението са и правилни, поради което следва да бъдат потвърдени.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА към мотивите на първоинстанционното решение.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

На първо място, макар въззивникът да заявява, че обжалва решението изцяло, той е формулирал петитум само относно предоставянето на родителските права спрямо детето, местоживеенето, режима на лични контакти и издръжката, и в тези рамки въззивният съд дължи произнасяне, още повече, че липсва жалба в частта относно вината, а по отношение на останалите части на първоинстанционното решение въззивникът няма правен интерес от обжалване.

Основните оплаквания на въззивника по същество касаят въпросите, свързани с дълбокото и непоправимо разстройство на брака и вината за това. Тъй като, обаче, в тази част жалба няма, въззивният съд няма да ги пререшава. Може само да се отбележи, че свидетелските показания, въз основа на които като цяло, РС е формирал фактическите си констатации, не следва да се дискредитират единствено, защото са косвени. С оглед спецификата на отношенията, е естествено и закономерно да липсват, или да са изключително малко на брой свидетели, присъствали лично и непосредствено при битови ситуации, които касаят едно семейство. Нормално е лицата да възпроизвеждат чуто от всяка от страните, съдът преценява показанията им и степента на достоверност, с оглед всички останали доказателства, и в случая РС е установил максимално обективна фактология, като е приел, че никой от свидетелите не проявава пристрастие или заинтересуваност от изхода на делото.

По отношение на определянето на местоживеенето на детето и предоставяне упражняването на родителските права спрямо него, с оглед установената вина на двамата съпрузи за дълбокото и непоправимо разстройство на брачните отношения, РС е провел задълбочено и подробно изследване на всички останали правнорелевантни факти и е стигнал обосновано до извода, че интересът на детето, който при всички положения е водещ, налага то да остане да живее при майка си, която следва да упражнява и родителските права спрямо него.

Събраните в тази фаза на производството нови доказателства, не променят по никакъв начин тези изводи.

При анализа на възприетата фактическа обстановка,  като се вземат предвид всички значими фактори – субективните - от една страна: възрастта на детето и големия обем внимание и грижи, които тя налага, от друга страна: характера и поведението на всеки от двамата родители, способността да полага в необходимана степен лични и непосредствени грижи към детето, възможностите да му осигури нормална и задоволяваща потребностите му домашна обстановка и средствата за неговата издръжка, както и основния фактор – спокойствие и душевен комфорт, зависещ значително от незастрашаване на специфичната, незаместима с нищо връзка “майка-дете”, въззивният съд счита, че интересът на детето налага упражняването на родителските права в този момент да се предостави на майката.

За да й се откаже това право, каквото е искането на въззивника, е необходимо най-малкото да са дискредитирани по някакъв начин качествата и способностите й на родител и възпитател – в действителност липсват както индикативи, така и доказателства, че тя се е отнасяла лошо или безразлично към детето, че влияе зле на възпитанието му, че му вреди морално или му създава неподходящи, непристойни, или обществено неприемливи навици. Обстоятелствата, изтъкнати от въззивника – че ищцата често е сменяла работата си и това водело до нестабилност на положението на детето, не омаловажават родителските качества на майката, обратното – сочат на нейното чувство за отговорност и решимост да полага всички усилия, за да осигури битовите нужди на себе си и детето.

Следва да се посочи, че при преценката на пригодността на всеки от тях въпросът за вината за ДНРБ се взема предвид само доколкото  обосновава лоши родителски качества. Доводите, че ищцата е напуснала семейното жилище, нямат касателство с този въпрос – отношенията между съпрузите са отчетени при произнасянето на съда относно вината, но те, именно като разстроени по непоправим начин, не следва да рефлектират върху психиката на детето, поради което поведението на майката в този смисъл може да се приеме като акт на защита и грижа за него.

В случая бащата, макар да е безспорно, че обича детето си и то вероятно също е привързано към него, не е демонстрирал категорично способности сам да се справя с всички житейски,  битови и ежедневни предизвикателства, свързани с отглеждането на дете на тази възраст. Факторът „помощ от близки” не е решаващ, той може да даде превес само при наличие на сериозни недостатъци и неприемливи качества и поведение на другия родител.

И двете страни разполагат с хубави битови условия, работят и получават сходни доходи.

Така, при съпоставяне на двете съвкупности от обстоятелства в полза на всеки родител, съдът намира, че, предвид изложените съображения, превес има този родител, който в по-голяма пълнота може да осигури едновременно и физическия и душевния комфорт на детето в оптимално съотношение, и в случая това е майката.

Отново следва да се подчертае, че при извършването на тази преценка, съдът се е абстрахирал от въпроса за вината, като фактор за дълбокото и непоправимо разстройство на брака между страните. Приел е, че брачната вина в случая, не влияе върху качествата на родител на никой от двамата и се е ръководил изцяло и единствено от интереса на малолетното дете, който е поставил в основата на разсъжденията си, и още при обективната съпоставка между двете възможности, е констатирал къде безспорно той ще бъде максимално защитен.

Съдът не отрича качествата на бащата, възможностите му и готовността му да прояви всеотдайност, любов, търпение, желанието му да поддържа връзка с детето. Това може и следва да стане, независимо от правното положение, което ще създаде съдебният акт – той не контролира чувствата между родителя и дететоа, и не въз основа на него бащата ще формира отношението и поведението си занапред. Поради това, ако настъпят обстоятелства, променящи коренно настоящото фактическо положение, няма пречка правното положение също да се промени, като се приведе в съответствие с новосъздадената обстановка – като определящ отново ще е интересът на детето, до навършване на пълнолетието му.

Поради това местоживеенето на малолетното дете Димитър следва да се определи при майката и на нея следва да се предостави упражняването на родителските права спрямо него.

На бащата следва да се осигури режим на лични контакти с детето, който трябва да е съобразен и с възрастта на последното. Първоинстанционният съд е определил такъв – всяка събота от 9.00ч. до 17.00ч. и един месец през лятото, несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката и настоящият състав го намира за подходящ и удовлетворяващ интереса и на родителите и на детето.

Въпросът за издръжката е неотделим от въпроса за родителските права, но по отношение на присъдения размер няма жалба. Поради това въззивният съд счита, че и в тази част решението е правилно и законосъобразно – присъдената издръжка от 70 лв. месечно е съобразена с нуждите на детето, с оглед възрастта и състоянието му от една страна, и с възможностите на всеки родител, от друга, като е отчел и факта, че майката ще полага и личните и непосредствени грижи по отглеждането и възпитанието му. Присъдената за минало време издръжка не е обжалвана.

Тъй като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат по отношение на обжалваните части  на решението, въззивната жалба се явява неоснователна и не следва да се уважава. Решението на СлРС следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в атакуваните му части.

В необжалваните части първоинстанционният акт е влязъл в сила.

 С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, и заплати тези на въззиваемата страна за въззивното производство, но тъй като такива не е доказано да са действително направени, не следва да се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 963/14.01.2011г. по гр.д. № 4632/10г. на СлРС.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: