Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 83

            гр.Сливен, 02.05.2011г.

 

                                      В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично съдебно заседание на тринадесети април през две хиляди и единадесета година в състав:

                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                                            ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                               ПЕТЯ СВЕТИЕВА

при секретаря К.И., като разгледа докладваното от съдия СВЕТИЕВА въззивно гражданско дело № 111 по описа за 2011 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано първоинстанционно решение № 936/10.01.2011 година, по гражданско дело № 4488 / 2010 година на Сливенски районен съд, в частта с която в полза на Ж.И.Ч. са присъдени направените по делото разноски в размер на 400 лева.

Въззивникът – А.И.Ч. - ответник в първоинстанционното производство, чрез пълномощника си обжалва решението частично, като го намира за необосновано и незаконосъобразно, поради неправилно приложение на закона. За да мотивира оплакванията си, се позовава на действащото законодателство и  като акцентира  на характера на развилото се производство  пред СлРС подчертава, че в случая  е  налице изключение от общото правило  по чл. 78, ал. 1 от ГПК за присъждане на разноски, тъй  като спор по смисъла на чл. 32, ал. 2 от ЗС никога не е имало по причина, че ищцата никога не е правила опит да се постигне мнозинство по въпроса за ползването на имота. На база това си оплакване, изтъква липса на доказване от страна на ищцата, че не може да се образува мнозинство, от където следвал извода, че ответникът  с поведението  си  не е дол повод за завеждане на иска, респ. не дължи направените за воденето му от ищцата разноски. Посочва се, че след получаване преписа на исковата молба ответникът е заявил в отговора, че признава иска и също желае да се определи режим на ползване. Именно това била неговата изразена по делото воля противно на приетото в цитирания в жалбата израз - част от мотивите от съда. Воден от тези си аргументи и съображения въззивникът счита, че в рамките на съдебното администриране, с което съдът е бил сезиран не е следвало да се присъждат разноски и като е постановил противното, решаващия състав на СлРС е нарушил закона.

 От въззивният съд се иска да постанови решение, с което да отмени Решение № 936 от 10.01.2011 година, постановено по гражданско дело № 4488 / 2010 година на Сливенски районен съд в частта, с която в полза на Ж.И.Ч. са присъдени направените по делото разноски в размер на 400 лева като  незаконосъобразно и вместо него да се постанови по същество друго, отхвърлящо претенцията на ищцата, като  неоснователна.

С въззивната жалба не са направени доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК, от пълномощника на въззиваемата страна, не е депозиран писмен отговор и не  са  правени  искания.

В съдебно заседание, редовно призован въззивникът, не се явява. Представлява се от представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 от ГПК, който  заявява, че  поддържа  въззивната  жалба и моли за  уважаването й. В пледоарията по същество, като допълнителен аргумент, подкрепящ направеното в жалбата оплакване се подчертава факта, че в сезиращата първоинстанционния съд молба ищцата не е твърдяла, че  мнозинство, относно ползването или не ползването на този имот може или не може да бъде  постигнато и не  може да  се приеме, че ответникът  с поведението  си  е дал повод за завеждане на делото и самият той воден от духа на закона не е претендирал  процедиране по реда на чл. 78, ал. 2 от ГПК.

  В съдебно заседание въззиваемата страна, редовно призована, не се явява  и не  се  представлява. Становище и искания във въззивното производство не е изразила и не е правила.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, тъй като същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването – допустимо.

При извършване на въззиваният контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящия съдебен състав, след преценка на събраните от първоинстанционния съд доказателства, намира, че обжалваното решение в атакуваната му част е НЕПРАВИЛНО.

В останалата част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Съображенията, подкрепящи направеното във въззивната жалба оплакване за незаконосъобразност на решението в обжалваната му част, се споделят изцяло от въззивния съд, който  в следващото изложение посочва и свой.

За да постанови обжалваната част на решението си СлРС, произнасяйки се по претенцията за направените по делото разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК е приел, че следва да се присъдят на ищеца такива в размер на 400 лева, цит.- „представляващи  и заплатена държавна такса и разноски за експертиза”. Така бланкетно мотивирано  решението на СлРС в обжалваната част е необосновано и неправилно. - Формално  погледнато, дори и при бегъл и незадълбочен прочит на цитираните бланкетни мотиви на  решаващия състав на СлРС и проверка на доказателствата за разноски е очевидно, че сумата, която се присъжда като направени по делото разноски не отговора нито на сбора на сумите по доказателствата за разноските, нито на сбора от тези, за които се присъжда. - Сбора  на разноските за платена от ищцата при образуване на делото държавна такса и разноски за експертиза е равен общо на сумата 180 лева и по никакъв начин не съответстват на присъдените с решението 400 лева, дори и към първия сбор да се прибави платено от ищцата възнаграждение за  адвокат по  договор за  правна защита  и  съдействие в размер на 250 лева /180+250=430/ или ½ от размера му, т. е 125 лева /180+125=305 лева/.

Изложените фактически констатации, без да сочат на допуснато от решаващия съдебен състав на СлРС явна фактическа грешка или възможност за допълване на  решението като правни изводи до  който може да се достигне, неминуемо и категорично  навеждат на  извод  за необоснованост на решението на СлРС в обжалваната  му част и  то до степен на произволност в  присъждането.

Наред с това, като се имат предвид оплакванията във въззивната жалба и фактически констатации , които  настоящата  инстанция прави  във  връзка  с характера  на  производството инициирано от ищцата, а именно  като съдебна  администрация, а  не  като типично спорно исково производство се налага извода за неправилност на решението в обжалваната му част като конкретните съображения за това са следните:

Съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК, заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Отговорността по чл. 78, ал. 1 от ГПК е право на едната страна да иска от другата да плати направените от нея разноски, ако е постановен съдебен акт в нейна полза, като се дължат реално направените разноски. Като  се  има предвид, че  претенцията по чл. 32, ал. 2  от ЗС се  разрешава чрез съдебно  администриране  се  налага извода, че правилото на цитираната законова  разпоредба  не  намира приложения.- При  този вид  производства и с оглед неговия  характер, съдът не е в състояние и то да определи „уважената част на иска”, за да присъди съразмерно разноските. Освен това, защото съдът администрира в този вид производство при  претенция  за  разноски е невъзможно да се прецени предвид  липсата  на  същински исков  спор дали акта  се  постановява в полза на ищеца, за да се пристъпи към присъждане на  дължими и реално направени от последния разноски.

Съгласно чл. 32, ал. 2 от ЗС ако не може да се образува мнозинство или ако решението на мнозинството е вредно за общата вещ, районният съд, по искане на който и да е от съсобствениците, решава въпроса, взема необходимите мерки и ако е нужно, назначава управител на общата вещ. Производството  по чл. 32, ал. 2 от ЗС има за предмет осъществяване на съдебна администрация на гражданско правоотношение между съсобственици по повод служене с общи вещи, по отношение, на които не е налице мнозинство относно ползването им. В този случай съдът замества мнозинството от собственици и преценява целесъобразността, както и възможностите, съобразно участието в съсобствеността за разпределяне ползването на общите имоти. Съдът в това  производство не разрешава спор за собственост между страните, а за уважаването му са достатъчни данните за наличието на еднородни права върху вещта - обект на администрирането, определящи правната фигура на съсобственост. Касае се за акт на спорна съдебна администрация, решението по което няма сила на присъдено нещо, при което при промяна на фактическите обстоятелства, при които е извършено веднъж разпределение, може да се извърши ново такова.

Предвид изложеното и при  пълно споделяне на съображенията, обосноваващи  оплакванията във въззивната жалба, настоящата инстанция, мотивира извод за   неприложимост на отговорността  за  разноски по чл. 78 , ал. 1 от ГПК , тъй  като  счита ,че  същата е предпоставена от неоснователността на повдигнат пред съда правен спор. - След като в производство  по чл. 32 ,ал. 2 от  ЗС  се осъществява съдебна администрация на гражданско правоотношение между съсобственици по повод служене с обща вещ, по отношение, на която не е налице мнозинство относно ползването и,  то  разрешаването на  този  въпрос чрез заместващото решението на мнозинството съдебен акт, не е обусловено от поведението на противната страна. Следователно, правилото на чл. 78, ал. 1  от ГПК  не може да намери приложение и разноските следва да се понесат от страните, така, както са направени.

 Като е приел обратното и е присъдил на ищеца претендираните разноски,  решаващият съдебен състав е достигнал до неправилни и необосновани правни изводи, касаещи основателността на претенцията.

Решението в обжалваната част, следва да бъде отменено като незаконосъобразно и вместо него постановено друго, с което ищцовата претенция за присъждане на направените  по делото  пред първоинстанционния  съд разноски следва  да бъде отхвърлена като неоснователна.

Съгласно правилото на чл. 280, ал. 2 от ГПК, настоящото решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                  Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 936 от 10.01.2011 година, постановено по гражданско дело № 4488 по описа на Сливенски районен съд 2010 година В ЧАСТТА, с която в А.И.Ч. е осъден на основание  чл. 78, ал. 1 от ГПК  да заплати  на Ж.И.Ч. направените по делото разноски в размер на 400 /четиристотин/  лева  като  НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО НЕГО

 

                                                   П О С Т А Н О В Я В А:

 

ОТХВЪРЛЯ претенцията на Ж.И.Ч., с ЕГН **********,*** И. Ш.” № * против А.И.Ч. с ЕГН **********,*** И. Ш.” № * за присъждане на направените по делото пред  СлРС  разноски, като НЕОСНОВАВЕТЕЛНА.

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.      

                                                           

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                           2.

 

 

 

 

 

 

 

.