Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 26.05.2011г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и пети май през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                             мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Л., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 121 по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

то:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 950/14.01.2011г. по гр.д. № 4495/10г. на СлРС, с което е осъдено „Микрон МГМ” ЕООД-Сливен да заплати на Т.С.В. сумата 15 000 лв., представляваща част от продажна цена, дадена на отпаднало основание – прекратен по взаимно съгласие предварителен договор за строителство и продажба на недвижим имот от 20.06.2008г., ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба до окончателното изплащане, и са присъдени разноски по делото.

С въззивната жалба ответникът в първоинстанционното производство обжалво изцяло това решение, като заявява, че то е материално незаконосъобразно и необосновано, постановено в противоречие с доказателствения материал, като съдът е приел за установена фактическа обстановка, която не е обсъдил в цялост и е игнорирал значението на част от събраните доказателства. Твърди, че РС е възприел неправилно волята на страните, изложена в представеното двустранно споразумение и съответно е извел неверни правни изводи. Развива подробни и конкретни съображения във връзка с това, че то урежда всички имуществени отношения между страните, произтичащи както пряко от предварителния договор, така и от прекратяването му, че признанието на ищеца има доказателствена сила, тъй като касае неизгодни за него факти, и че то следва да се зачете от съда, който следва да приеме иска за неоснователен и да го отхвърли. Заявява и, че характерът на споразумението  е договорен и то има сила на закон за страните, които свободно са решили какви отношения и как да уредят. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови ново, с което да отхвърли иска като неоснователен. Претендира разноски.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който я оспорва като неоснователна. Заявява, че представеното споразумение е било съставено с единствена цел да бъде прекратена образуваната по жалба на ищеца прокурорска преписка, тъй като към датата на подписването му – 16.10.2009г. страните не знаели, че с постановление от 25.08.2009г. РП е отказала да образува наказателно производство. Освен това твърди, че не е извършено твърдяното от ответника плащане на сумата 15 000 лв., не били представени и доказателства в тази насока, поради което сумата му се дължи от ответника. Поради това счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и моли то да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивната инстанция.

Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява и не се представлява, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

В с.з. от въззиваемият, редовно призован, не се явява, за него се явява процесуален представител по  пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора и моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

Няма подадени писмени защити по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е неправилно, поради което следва да бъде отменено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав НЕ СПОДЕЛЯ правните изводи на РС, които са необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Инвокираните с въззивната жалба оплаквания са основателни, а изложените материалноправни съображения са правилни и съвместими със становището на СлОС, което е следното:

Ищецът – въззиваем в това производство, е предявил иск за връщане на дадено на отпаднало основание – твърди, че търсената от него сума е платена въз основа на договор с ответната страна, който е прекратен не чрез изпълнението на насрещните задължения, а едностранно от продавача поради неплащане в срок на остатъка от продажната цена, и даденото до момента е вече без основание.

Действително е установено безспорно, че между страните е бил сключен предварителен договор за строителство и продажба на недвижим имот, според който, срещу задълженията, които поемал ответникът, ищецът се задължавал да заплати определена сума – 64 000 лв. Страните уговорили заплащането на 2 000 лв. от тази сума да стане при сключването на предварителния договор и да служи за задатък, а остатъкът от 62 000 лв. следвало да бъде заплатен при издаване и представяне на акт № 14 за обекта, но не по-късно от един месец след това. Също е извън съмнение фактът на заплащане, макар и след договорения срок, от страна на ищеца, чрез валидно упълномощен негов представител, на суми, в общ размер на 15 000 лв., които представлявали част от остатъка от цената – 62 000 лв.

Ищецът по начало не желае изпълнение на договора, твърдейки, че няма интерес от това и признава, че действието на предварителния договор е прекратено. Той е поискал връщането на сумата 15 000 лв., като е изтъкнал, че продавачът-ответник нямал право да прекрати договора с предизвестие от пет дни, уговореният срок бил едномесечен, освен това, в случай на неизпълнение от своя страна, той губел само зададътка, но не и дадената част от продажната цена, тъй като сумите били платени преди да се дължат.

Релевираните аргументи биха били обсъдими, ако с тези факти се изчерпваше съдържанието на правоотношението между страните.

Настъпил е, обаче още един, непререкаем юридически факт – страните са сключили в писмена форма „двустранно споразумение”, с което заявяват, че считат коментирания предварителен договор за прекратен по взаимно съгласие от датата, посочена в нотариалната покана на продавача /ответника/, както и, че считат за уредени помежду си всички имуществени отношения, произтичащи от предварителния договор и от прекратяването на същия, и никоя от тях няма да има за напред претенции спрямо другата във връзка с този договор. Съгласили се и, че купувачът /ищецът/ ще оттегли подадената в РП-Сливен жалба против продавача, във връзка спредварителния договор, по който била образувана преписка.

Този факт следва да бъде ценен в светлината на основното правоотношение, създадено между страните, тъй като настъпването му е обусловено от него, но волята им следва да бъде тълкувана пряко, такава, каквато е изразена в самото споразумение. Доколкото текстът е ясен, разбираем, няма логически противоречия, предметът на регулиране е допустим и не се конфронтира с никакви правни норми, няма причина съдът да придава различна тежест на различните клаузи и да замества волята на страните със своя интерпретация.

В отговора на въззивната жалба въззиваемият поддържа тезата, че споразумението е симулативно, тъй като единствената му цел била да бъде представено пред РП, с оглед прекратяване производството по прокурорската преписка, образувана по жалба на ищеца във връзка с предварителния договор. Този довод е подробно обсъден от РС, който го е отхвърлил в мотивите си и настоящата инстанция не следва да преразглежда въпроса, тъй като липсва подадена насрещна жалба, а доколкото крайният резултат удовлетворява изцяло въззиваемия, той няма правен интерес да атакува решението, нито право да обжалва само мотивите му.

В мотивите си първоинстанционният съд извежда заключение, че от представеното споразумение не може да се направи категорично извод, че сумата е върната. В него нямало изрично отразяване на такова обстоятелкство и той не можел да послужи за разписка. Връщането на сумата не било част от правата и задълженията от предварителния договор, следователно не е част от договорните отношения – задължението за връщане произтичало от института на неоснователното обогатяване, тоест – отговорността на ответника е извъндоговорна. Така, като са заявили, че считат за уредени имуществените си отношения във връзка с предварителния договор, страните са изключили тези, свързани с връщането на дадената сума от 15 000 лв., защото основанието за това не се намирало извън него.

 С тези доводи РС напълно е игнорирал съществуването на този документ и е развил правните си съображения само въз основа на хипотезата на чл. 55 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД – приел е, че исковите суми са недължимо платени, дължи се връщането им, а единственият начин ответникът да постигне отхвърляне на претенцията, е да докаже, както е твърдял, че ги е платил, което не е могъл да стори по приемлив за съда начин – не е ангажирал писмени доказателствени средства /първична счетоводна документация/, което първоинстанционният съд е приравнил на липса на плащане, с оглед качеството „търговец” на ответника.

Въззивният съд не споделя тези изводи.

Настоящият състав счита, че представеното споразумение обхваща чрез изричните клаузи на т. 2 и т. 5 както имуществените отношения между страните, произтичащи пряко от прадварителния договор, за чието прекратяване са се съгласили, така и тези, възникнали като последица от прекратяването. Освен това правопораждащият факт на извъндоговорната отговорност на ответника е прекратяването, без реално изпълнение, именно на процесния предварителен договор, което включва регулирането на имуществените отношения, възникнали по този начин, чрез двустранното споразумение.

Следователно волята на страните, доколкото е ясна, неопорочена и валидна, трябва да се съобрази в настоящия спор и да се отчете ефектът й, щом тя третира и това правоотношение.

Действително, ответникът е твърдял, че е платил сумата, но главният, въведен от него правопрекратяващ факт, освобождаващ го от паричното задължение, е признанието на насрещната страна, че имуществените последици са уредени.

При това положение, за да бъде неутрализиране претенцията на ищеца, дори не е необходимо ответникът да доказва плащане – това е само един начин за „уреждане” на отношенията, но съществуват и други способи /включително опрощаване на дълг, заместване на престация, новация и т.н./, чрез които това може да се извърши. За съда не е от значение, и не е необходимо той да изследва въпроса как именно е станало уреждането на имуществените отношения - достатъчно е изявлението на страната, което представлява извънсъдебно признание на факт, чиято доказателствена сила не може да се пренебрегне. То е материализирано върху хартиен носител, представляващ писмен частен свидетелстващ  документ, неоспорен от страната, чийто подпис носи, и материалната му доказателствена сила за неизгодните за автора твърдения, не е надлежно оборена. Така, това изявление замества доказването както на плащане, така и на всякакъв друг акт, чрез който страните взаимно са удовлетворили претенциите си във връзка със съществуването и прекратяването на предварителния договор. Обвързващата сила на това валидно споразумение, е безпрекословна и равна на законовата и ищецът не може да я дерогира. Свободата на договаряне разрешава уреждането на отношенията по волята на страните, но ги и задължава да спазват тази воля, както са я изразили.

Поради това искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Неоснователността на главната претенция обуславя неоснователността, а от там – и отхвърлянето на акцесорната такава за лихви.

Като е стигнал до обратните правни изводи и е уважил исковете, СлРС е постановил неправилно и незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено изцяло, включително относно разноските, и вместо него въззивният съд следва да постанови ново, с което отхвърли основната и допълнителната претенция.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за двете инстанции следва да бъде възложена на въззиваемия и той следва да понесат своите, както са направени, и заплати тези на въззивната страна за в размер общо на 950 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

 

 

                       

ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно решение № 950/14.01.2011г. по гр.д. № 4495/10г. на СлРС, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от Т.С. ***0 – В – 9 против “МИКРОН МГМ” ЕООД, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., ул. “В.Д.” № *, иск с правна квалификация чл. 55 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД за заплащане на сумата 15 000 лв., представляваща част от продажна цена, дадена на отпаднало основание - прекратен по взаимно съгласие предварителен договор за строителство и продажба на недвижим имот от 20.06.2008г., ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба до окончателното изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

 

ОСЪЖДА Т.С.В. да заплати на “Микрон МГМ” ЕООД – Сливен, направените разноски за двете инстанции в размер общо на 950 лв.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

 

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         

ЧЛЕНОВЕ: