Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

 

гр. Сливен, 28.04.2011 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесети април през две хиляди и единадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

         ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

           ПЕТЯ СВЕТИЕВА

                                                                                      

при участието на прокурора ………и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  128  по описа за 2011   год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство против решение № 253/13.01.2011г. по гр.д. № 309/2010г. на Новозагорския районен съд, с което е признато за установено, че ищците и ответника са съсобственици на дворно място в с.Омарчево, общ.Нова Загора, находящо се в строителните граници на населеното място и отредено за мелница, ведно с находящата се в западната част на дворното място масивна стопанска сграда – мелница, с РЗП 100 кв.м. и производствено помещение на север от мелницата с РЗП 300 кв.м. и е обезсилен нотариален акт № 55, т.ІІ рег. № 2644 д.№ 214/2009г. на Нотариус В.И. с рег. № 163 на Нотариалната камара с район на действие съдебен район на РС – Нова Загора.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Твърди се, че ищците не са доказали исковата си претенция по предявения от тях установителен иск, тъй като не се е установило, те да са владели имота. Безспорен факт е че повечето от тях живеят в различни краища на страната. На следващо място съдът е направил погрешни изводи относно собствеността на този имот с оглед на обстоятелството в чии дял е бил поставен с разделителния протокол от 1942г. От свидетелските показания е безспорно, че ответникът е ходил в имота да го поддържа, и че е плащал данъците. От същите свидетелски показания е безспорно, че имотът преди това е бил владян от бащата на ответника, а от приложените писмени доказателства е установено, че имотът е записан като собственост само на бащата на ответника. Твърди се още, че не е било проведено успешно оспорването на истинността на нотариалното дело. Като краен извод се сочи, че е допусната грешка от първоинстанционния съд при осъществяване на решаващата му дейност и при формиране на вътрешното му убеждение чрез превратно и избирателно интерпретиране на доказателствения материал и необсъждането на всички доказателства, относими към спора. Поради това се иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което да бъде отхвърлена претенцията. 

В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил писмен отговор.

В с.з.  въззивника, редовно призован, не се явява, чрез представител по пълномощие жалбата се поддържа на посочените в нея основания.

За въззиваемата страна, редовно призовани, се явява процесуален представител по пълномощие, който оспорва жалбата и изразява становище, че решението е правилно и обосновано.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  уважаване на исковете.

Жалбата е неоснователна.

Безспорно, че с оглед на събраните по делото доказателства, не се установява ответникът да е осъществил непрекъснато, явно и открито владение на имота. Не са констатирани обстоятелства, от които да е ясно, че въззивникът е извършвал действия, чрез които е отблъсквал владението на останалите съсобственици и те да не са били допускани по никакъв начин до имота. Напротив – установено е, че един от ищците е полагал грижи за имота и го е пазел, като е знаел че е съсобствен на всички наследници, а мелницата е била ремонтирана с участието на съсобствениците.

Неоснователно е оплакването, че решението не е съобразено с разделителния протокол от 1942г. Съпоставката му с документите за национализация на мелницата сочи, че е национализиран имот собственост на братя Дуплеви и мелницата със съоръженията е била в това дворно място. Тя е била реституирана по искане на всички наследници и става съсобствена. Така в случая, за да се отговори на поставения въпрос следва да се направи разграничение между двете хипотези на упражняване на фактическа власт, съответстваща по съдържание на определено вещно право, на които законът придава правна релевантност – държане и владение. Разликата между двете е в субективния елемент от фактическия състав, . в намерението, с което се упражнява фактическата власт – владелецът свои вещта, а държателят няма намерение за своене. Съгласно чл.79, ал.1 ЗС може да бъде придобито вещно право въз основа на осъществявано десетгодишно владение, което следва да е явно и необезпокоявано. Според презумцията на чл.69 ЗС предполага се, че този който упражнява фактическа власт върху вещта я държи за себе си, докато не се установи, че я държи за другиго. Когато фактическата власт е придобита на правно основание, то упражняващият се явява държател и в този случай презумцията на чл.69 ЗС е опровергана, а съответно в тежест на този, който се позовава на придобивна давност по чл.79, ал.1 ЗС е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. В този случай, за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин, а чрез действия, които да са могли да станат достояние на собственика, респ. съсобственика. При липса на такива действия, то промяната в намерението е скрита, а следователно владението е опорочено и не настъпват последиците по чл.79 от ЗС. В хипотезата на съпритежание на вещно право е налице регламентация на вътрешните отношения между съсобствениците във връзка с управлението, поддържането и ползването на общата вещ - чл.30-чл.32 ЗС. Съгласно чл.31, ал.1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ, а следователно този който ползва вещта, е придобил фактическата власт на правно основание, поради което се явява държател на правата на останалите съсобственици, а съответно за да започне да тече в негова полза придобивна давност е необходимо да демонстрира промяната в намерението си чрез действия, които отричат правата им. Въззивникът не е доказал, че е изявил открито намерението си да присвои имота само за себе си, нито пък е изявил промяната в намерението си по начин, който да е достигнал до останалите съсобственици.

Съдът не е допуснал твърдяното нарушение на процесуалните правила при разпределението на доказателствената тежест. Правилно е посочено за кои свой твърдения ответникът е следвало да ангажира относими и допустими доказателства.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

По делото не са претендирани разноски и такива не следва да се присъждат.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 253/13.01.2011г. по гр.д. № 309/2010г. на Новозагорския районен съд.

 

Решението  подлежи на обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                          

ЧЛЕНОВЕ: