Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 102

        гр.Сливен, 27.05.2011г.

 

                                     В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и седми април през две хиляди и десета година в състав:

 

                                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                             ЧЛЕНОВЕ: АТАНАС СЛАВОВ

                                                                                                  ПЕТЯ СВЕТИЕВА

 

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Светиева въззивно гражданско дело № 129 по описа за 2011 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 34/11.02.2011 година, по гражданско дело № 5466/2010 година на Сливенски районен съд, с което произнасяйки се по предявен положителен установителен иск, с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК  първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователна и недоказана исковата претенция на „ДУНЧЕВА – 52” ЕООД против „ТОП НЕТ” ООД за установяване съществуването и дължимостта на сумата 13 000 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за извършена услуга  - строителен надзор за строеж „оптична кабелна мрежа”, за което е издадена фактура № 94/15.04.2009 г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на заявлението на 17.08.2010 г. до окончателното й изплащане. Със същото решение ищецът  е осъден да заплати на ответника направените по делото разноски.

Въззивникът – „ДУНЧЕВА – 52” ЕООД - ищец в първоинстанционното производство, чрез пълномощника си обжалва решението изцяло, като го намира за необосновано и противоречащо на материалния закон. Посочва се, че за да отхвърли иска решаващият състав на Сливенския районен съд е приел, че ищецът не е доказал по категоричен начин наличието на договор с ответното дружество за осъществяване на строителен надзор върху строителен обект.  Констатирал е също липса на валидно сключен между страните договор, тъй като съгласно разпоредбите на чл. 160 ал. 2 от ЗУТ и чл. 166 от ЗУТ е приел, че е налице императивно изискване за писмена форма при този вид договори, а за конкретния такава форма липсвало. Със сезиращата въззивния съд жалба, въззивникът въвежда оплакване за материална незаконосъобразност на атакуваното решение, като счита изводите на съда за съществуването на императивно изискване на закона за писмена форма на договорите между участниците в строителството по чл. 160 от ЗУТ в това число и по отношение на възложител и консултант за неправилен. Според жалбоподателя цитираните две разпоредби от ЗУТ сами по себе си нямат императивен характер за разлика от други такива уреждащи по императивен начин изискуема се от закона форма за отделни видове договори, за които  дава примери чрез позоваване на конкретни законови разпоредби. Освен това и като посочва с изразни средства от къде следва да произтича императивността на дадена норма, намира че цитираните разпоредби на чл. 160 ал.2 от ЗУТ и чл. 166 от ЗУТ имат за предмет най - общо отношенията между участниците в строителството и надзора, но не са насочени изрично към формата на договорите.  В този смисъл счита, че при тълкуването на тези две разпоредби следва да се прави връзка с разпоредбите уреждащи отношенията по договора за изработка регламентирани в чл. 258 и сл. от ЗЗД.  Посочва, че както договорът за строителство, така и договорът за строителен надзор са вид договор за изработка, за които не е предвидена задължителна форма за действителност. Наред с това акцентира върху факта, че договорът за изработка не е формален, а консенсуален договор и сключването му може да бъде установено чрез всички допустими доказателствени средства. В подкрепа на това си оплакване въззивникът се позовава на конкретни произнасяния на ВКС и акцентира върху изводите правени от касационния съд за неформалността на договора. Следвайки тази аргументация намира, че чл. 160 ал. 2 от ЗУТ се отнася и за договорите за строителство, поради което следва да се приеме, че практиката на ВКС за неформалността на договора за строителство може да се приложи и към договора за строително консултантство. Прави извод, че първоинстанционния съд, приел договора за строителен надзор за формален, е допуснал  нарушение на материалния закон. Посочва, че по делото по категоричен начин с писмени доказателства е установена договорната обвързаност между страните по осъществяването на този надзор. - Всички документи по етапното приемане на строителството са подписвани от ищцовото дружество съобразно задълженията му като консултант по ЗУТ. С приложената  по делото фактура, в която е посочена цената на извършената работа и която е подписана от представител на ответника се доказва приемането на извършената работа от възложителя и  размера на възнаграждението за тази работа. Наред с това посочва, че плащайки част от тази цена ответникът е признал нейната дължимост. Счита, че при така установените обстоятелства е следвало да се приеме, че ответното дружество е задължено за неплатения остатък от възнаграждението, посочено като размер в подписаната от страните фактура.

От въззивният съд се иска да постанови решение, с което да отмени изцяло решението № 34/11.02.2011 година, по гражданско дело № 5466/2010 година на Сливенски районен съд, като необосновано и незаконосъобразно и вместо него да бъде постановено друго, уважаващо ищцовата искова претенция и признаващо  за установено по отношение на ответното дружество, че дължи на ищцовото дружество исковата сума от 13 000 лв. Претендира се за присъждане на направените пред инстанциите разноски.

С въззивната жалба не са направени доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК, от пълномощника на въззиваемата страна - „ТОП НЕТ” ООД, е депозиран писмен отговор, съгласно който въззивната жалба се оспорва изцяло, като се твърди, че е неоснователна, а атакуваното решение не страда от посочените в нея пороци и като такова е правилно и законосъобразно. Излагат конкретни оспорвания на направените с жалбата оплаквания. Счита се, че взаимоотношенията между участниците в строителството, каквито са тези на възложителя и консултанта, се урегулират по правилата на ЗУТ, където в чл. 160 ал. 2 от ЗУТ е отбелязано, че тези взаимоотношения се уреждат с писмени договори, а според чл. 166 ал. 1 т. 1 от ЗУТ консултантът въз основа на писмен договор с възложителя извършва оценяване  на съответствието на инвестиционните проекти и или упражнява строителен надзор. Счита се, че посочената съдебна практика във въззивната жалба, касаеща договора за изработка, не следва да се има в предвид, тъй като в  конкретния случай приложение трябва да намери ЗУТ, който се явява специален по отношение на ЗЗД, а респективно приоритетно приложим при урегулиране на специфичните отношения, съществуващи между възложителите и консултантите при извършване на строителни дейности. В този смисъл намира за правилен  извода на първоинстанционния съд,  приемащ , че не може да съществува устен договор за строителен надзор и изискуемата от закона форма за действителност и доказване на този тип взаимоотношения между възложителя и консултанта е единствено писмената форма, е правилен. По така изложените в отговора  съображения въззиваемата страна, счита че решението не страна от твърдяните пороци, а е правилно и законосъобразно.

От СлОС се иска постановяване на решение, потвърждаващо атакувания първоинстанционен съдебен акт. Претендира се за присъждане на разноските, направени пред настоящата инстанция.

С отговора няма направени доказателствени и процесуални искания.

В съдебно заседание, редовно призован въззивникът, чрез представителя си по пълномощие по чл. 32, т. 1 от ГПК, заявява, че поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

  В съдебно заседание въззиваемата страна, редовно призована, се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържайки изложените в отговора си съображения. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение, което счита за правилно и законосъобразно.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, тъй като същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на обжалването – допустимо.

При извършване на въззиваният контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящия съдебен състав, след преценка на събраните от първоинстанционния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е  неправилно.

Този съдебен състав на СлОС счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна от гледна точка на фактическата хронология и кореспондира с доказателствения материал, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Въззивният състав не споделя  правните изводи на РС, които са необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания споделя изцяло, намирайки ги за  основателни.

Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по предявен положителен установителен иск с правно основание чл. 415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, за установяване съществуване на вземане, за което кредиторът е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, срещу която в срок е подадено възражение от длъжника.

 За да се произнесе и да приеме този иск  за неоснователен, първоинстанционния  съд е подложил на обсъждане основния спорен въпрос между страните, касаещ формата за валидността на сключения между тях договор за строителен надзор, наричан още договор за строително консултантство. Подлагайки го на обсъждане, във връзка  с  направено от ответника в хода на развилото се пред първоинстанционния съд производство, решаващия състав на СлРС, след цитат и прилагане на разпоредбите  на чл. 160, ал. 2 от ЗУТ и чл.166, ал.1, т.1 от ЗУТ е формирал извод, че изискуемата от закона форма за действителност е единствено писмената, а договорът за строителен надзор като формален договор, следва да бъде сключен в писмена форма. Приел, е че ищцовото дружество не е установило наличието на писмен договор за строителен надзор, от където е мотивирал извод, че между страните не е възникнало валидно правоотношение по повод осъществяване на строителен надзор на процесния строителен обект респ., че за ответното дружество не е възникнало валидно задължение за заплащане стойността на извършена услуга по осъществен строителен надзор.

Настоящия съдебен  състав  не  споделя така  изложените от първоинстанционния съд аргументи и съображения. Намира ги за необосновани и материално  незаконосъобразни.

Въззивния съд е на мнение, че независимо от записа в цитираните от СлРС законови  разпоредби на чл.160, ал.2 от ЗУТ чл.166, ал.1, т.1 от ЗУТ, не се касае за императивни норми, въвеждащи изискване за форма за действителност, противно на приетото от решаващия състав на първоинстанционния съд. - За да мотивира това си становище,  настоящият състав изхожда преди всичко от характер на облигационната  обвързаност  на  страните по  делото. - Договорът за строителен надзор не е дефиниран в ЗУТ, но по своята правна характеристика той представлява съчетание на договор за поръчка с договор за изработка. Сключения между страните договор за строителен надзор, съобразно приложимия ЗЗД е правно валиден и поражда визираните в него правни последици. Съобразно тях и характера на договора за строителен надзор, консултантските услуги по този строителен надзор са завършени в момента, в който се извършва приемането на обекта със съответния акт, визиран в ЗУТ и съответната наредба, и издаването на разрешение за ползване на обекта.

Видно  от представените  пред първоинстанционния съд писмени  доказателства, а именно акт за приемане на конструкцията за строеж “Изграждане на оптична кабелна мрежа”, в който като консултант /строителен надзор/ е посочено “Дунчева-52” ЕООД, констативен акт за установяване годността за приемане на строеж “Изграждане на оптична кабелна мрежа на територията на гр.Сливен”, в който е посочено като независим строителен надзор ищцовото дружество “Дунчева-52” ЕООД, гр.Сливен, изготвен от “Дунчева-52” ЕООД, гр.Сливен, окончателен доклад за извършен строителен надзор на строеж “Изграждане на оптична кабелна мрежа на територията на гр.Сливен”, удостоверение № 62/15.04.2009 година, издадено от гл.архитект на Община Сливен, удостоверяващо,че обекта “Оптична кабелна мрежа на територията на гр.Сливен” е въведен в експлоатация, издадената на 15.04.2009 година  от “Дунчева-52” ЕООД, гр.Сливен и подписана от представители  на двете  страни фактура № 94, с получател “Топ нет” ООД, гр.Сливен за сумата 15600лв., от която данъчна основа 13000лв. и ДДС 2600лв. и не  на  последно  място факта ,че “Топ нет” ООД, гр.Сливен е заплатило на “Дунчева-52” ЕООД, гр.Сливен част от сумата равняваща се на  2600лв. се налага извода, че между страните е сключен валиден, двустранен, консенсуален договор за строителен надзор, по който ищеца - въззивник е изправна  страна, изпълнила задълженията си и като  такава има  право  да  получи уговореното възнаграждение, посочено като цена  на извършената работа в отразената по - горе и  представена по делото като доказателство фактура. От факта, че тази фактура е подписана и от  представител на ответника – възложител, както и от безспорното между страните обстоятелство за извършено частично плащане се прави извод не само за  приемане на извършената работа от възложителя, но и за признаване  на  дължимостта  на отразения във фактурата размер на възнаграждението за тази работа. Следователно, въззиваемото дружество, което не оспорва, че консултантските услуги предмет на коментирания договора са осъществени от ищеца е задължено за неплатения остатък от възнаграждението, посочено като размер в подписаната от страните фактура.

Предвид изложеното се  налага извода, че  са  налице условия за уважаване  на предявения положителен установителен иск, имащ за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумата, за която е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, тъй  като ищеца - въззивник в  настоящото производство е установил по безспорен начин съществуването на  вземането си и дължимостта му от ответника – въззиваема страна. Следователно исковата  претенцията е неправилно отхвърлена с обжалвания съдебен акт, тъй като същата противно на приетото от първоинстанционния съд се явява изцяло основателна  и  като  такава  е  следвало  да  бъде  уважена.

Щом правните изводи на двете инстанции се разминават, въззивният съд счита, че въззивната жалба следва да бъде уважена и обжалваното решение - отменено. Вместо него следва да се постанови друго, с което положителния установителен иск следва  да бъде уважен.

С оглед изхода от произнасянето и направените искания от двете страни  за  присъждане  на  разноски, отговорността за тях трябва да преразпредели по правилата на процеса, което налага първоинстанционното решение  да бъде отменено и в частта, с която на  ответника са присъдени разноски в размер  на 650 лева.

За двете инстанции, съобразно правилата на процеса на въззивника се следват разноски, изчислени като възлизащи общо на сумата 749.50 лева, която въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати.

Въззиваемата страна, по правилата на процеса понася разноските си за двете  инстанции, така както са  направени.

 Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

                                                        

ОТМЕНЯ ИЗЦЯЛО решение № 34/11.02.2011 година, постановено по гражданско дело № 5466/2010 година на Сливенски районен съд и ВМЕСТО НЕГО

 

                                            П О С Т А Н О В Я В А:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на “ДУНЧЕВА-52” ЕООД, гр.Сливен, със седалище и адрес на управление: гр.Сливен кв. “Д.*-*-*, ЕИК 119667642, представлявано от прокуриста М.И.М. и “ТОП НЕТ” ООД, със седалище и адрес на управление: гр.С.  ул.”6-ти с.*-*-*, ЕИК 119513758, представлявано от управителя Д.Ц.Й. съществуването на вземането и дължимостта на сумата 13 000 лева  /тринадесет хиляди лева/, представляваща неизплатено възнаграждение на “ДУНЧЕВА-52” ЕООД за извършена на “ТОП НЕТ” ООД услуга – строителен надзор за строеж “Оптична кабелна мрежа”, за което е издадена фактура № 94/15.04.2009г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на заявлението - 17.08.2010г. до окончателното й изплащане.

 

ОСЪЖДА “ТОП НЕТ” ООД, със седалище и адрес на управление: гр.Сливен  ул.”6-ти с.*-*-*, ЕИК 119513758, представлявано от управителя Д.Ц.Й. ДА ЗАПЛАТИ на “ДУНЧЕВА-52” ЕООД, гр.Сливен, със седалище и адрес на управление: гр.Сливен кв. “Д.*-*-*, ЕИК 119667642, представлявано от прокуриста М.И.М.,. направените по делото пред двете инстанции  разноски в общ размер на сумата 749.50 лева /седемстотин четиридесет и девет лева и петдесет стотинки/.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

                                                                          

 

                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                              ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                    2.