Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 79

гр. Сливен, 19.04.2011 г.

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на тринайсети април през две хиляди и единадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

         ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

            ПЕТЯ СВЕТИЕВА

                                                                                 

при участието на прокурора ………и при секретаря К.И. като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  149  по описа за 2011   год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство против решение № 71/08.02.2011 г. по гр. д. № 6270/2010 г. на Сливенския районен съд, с което е признато уволнението за незаконно и отменена заповед № 27/05.11.2010 г. на директора на ДВУИ „Селище Качулка” – Сливен, с която е наложено на Г.М.Й. дисциплинарно наказание „уволнение” и е отменена заповед № 13/08.11.2010 г., с която на основание чл. 330 ал.2  т. 6 от КТ е прекратено трудовото правоотношение на ищцата, считано от 09.11.2010 г. С решението Г.М.Й. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „Перач-изкърпвач”. Осъдено е ДВУИ „Селище Качулка” да заплати на ищцата сумата от 812.64 лв., представляваща обезщетение за оставането й без работа поради уволнението в периода от 9.11.2010 г. до 27.01.2011 г. като искът в останалата му част до пълния претендиран размер от 1860 лв. е отхвърлен като неоснователен. Съобразно постановеното решение страните са осъдени да заплатят и разноски.

Във въззивната жалба на ищцата в първоинстанционното производство се твърди, че  решението е незаконосъобразно в частта, в която е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за оставане без работа до пълния претендиран размер. Твърди се, че обезщетението следва да се определи от деня на уволнението до датата на възстановяване на работа, но за не повече от 6 месеца. Освен това е обжалвано решението и в частта за разноските, като се твърди че при уважаване на главния иск за признаване на уволнението за незаконно работодателят следва да заплати направените разноски в пълен размер, а ищцата не следва да заплаща никаква част от направените разноски по делото от работодателя.  Иска се да бъде постановено решение, с което работодателят да бъде осъден да заплати  пълния претендиран размер за оставането без работа и да бъде осъден да заплати направените разноски по делото в пълен размер, като решението бъде отменено в частта, с която ищцата е осъдена да заплати на работодателя сумата от 30 лв.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба, в който се твърди, че съдът към момента на постановяване на решението не разполага с доказателства за оставането на ищцата без работа. В частта за разноските съдът е разпределил направените съразмерно с уважената част, поради което и тази претенция, съдържаща се в жалбата, е неоснователна.

Постъпила е и втора въззивна жалба против решението, подадена от ответника в първоинстанционното производство, в която се твърди, че решението е процесуално и материално незаконосъобразно. По делото било установено, че са поискани обяснения от ищцата и такива са дадени на работодателя. Законовата норма регламентира преди налагане на дисциплинарно наказание да се изслуша работника или служителя, но не е посочено колко преди налагане на дисциплинарното наказание следва да стане това - не посредствено преди, малко по-късно или много по-късно. Ирелевантно за законосъобразността на заповедта е кога тя е написана – преди изслушването или след това.  Изискването е да бъде изслушан работника преди налагането на наказанието, т.е. преди връчването на заповедта. На второ място, за да бъде ищцата измежду закриляните работници по смисъла та чл. 333 ал. 1, т. 3 от КТ, съдът е дал указание да докаже, че страда от психическо заболяване. Към момента на връчването на заповедта съдът не е разполагал с доказателства, че ищцата е страдала от психическо или друго заболяване по смисъла на наредбата. Едва шест дни след уволнението е издадено медицинско удостоверение със съответната диагноза. Липсват доказателства за психическо заболяване на ищцата към момента на уволнението, поради което не може да бъде ангажирана отговорността на работодателя. Твърди се, че съдът превратно е тълкувал доказателствата и е достигнал до неправилни изводи относно незаконността на издадените заповеди. Поради това се иска да бъде постановено решение, с което да бъде отменен съдебния акт и да се постанови  отхвърляне на предявените искове като неоснователни и недоказани.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор, в който се твърди, че подадената въззивна жалба е неоснователна. Неправилни са изложените в нея съображения за незаконосъобразност на решението. Безспорно е установено, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е издадена на 05.11.2010г., а заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение – на 08.11.2010г.  За първите две нарушения са представени обяснения на 22.10.2010 г., а за  другите две работодателят не е искал обяснения от работника до момента на връчване на заповедите на 09.11.2010 г. Неоснователни са възраженията на работодателя, че  искането на обяснения трябва да стане преди връчването на заповедта, тъй като налагането на дисциплинарното наказание става с издаването й.  Освен това неоснователно е и възражението относно заболяването на ищцата, тъй като то е установено с писмени доказателства, които не са оспорени. Свидетелите, присъствали на връчването на  заповедите, противоречиво представят обстоятелствата относно представените документи, но е установено по безспорен начин, че работодателят не е изискал от работника информация дали боледува от болест определена в Наредба № 5/20.02.1987 г., издадена от  МНЗ, както и че не е искано предварително мнение и съгласие от ТЕЛК и от Инспекцията по труда за уволнението. Поради това се иска жалбата да бъде оставена без уважение.

В с.з първата въззивница, ищца в първоинстанционното производство се явява лично и с процесуален представител по пълномощие, който поддържа подадената от страната жалба и оспорва основателността на жалбата подадена от насрещната страна, като излага съображенията, развити в тяхната жалба и в отговора им на другата.

В с.з. вторият въззивник, чрез процесуален предстявител по пълномощие, поддържа подадената от страната въззивна жалба и оспорва основателността на жалбата, подадена от ищцата. Сочат се доводи, развити в подадената от представителя жалба.

Въззивният съд намира въззивните жалби за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно, поради което следва да бъде частично отменено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  уважаване на исковете за отмяна на заповедта за уволнение.

        Жалбата подадена от ответника е неоснователна.

Районният съд подробно е аргументирал, че в тежест на работодателя е да докаже, че дисциплинарното производство е проведено съгласно изискванията на закона, включително и че са поискани обяснения от работника. В конкретния случай работодателят е получил писмени обяснения за  първите две нарушения на трудовата дисциплина, които са посочени в заповедта, а по отношение на другите две нарушения – опит за подвеждане на директора чрез писмени обяснения и уронване престижа на дома с публичен скандал на площада в с. Бяла, се установява, че обясненията са поискани непосредствено преди връчване на заповедите за налагане на дисциплинарното наказание уволнение и за прекратяването на трудовото правоотношение.  Самата заповед за налагане на дисциплинарното наказание е издадена на 05.11.2010 г., а посочените по-горе обяснения са изискани на 09.11.2010 г. Поради това напълно обоснован е извода на съда, че към момента на издаване на заповедта за налагане на наказанието, не са били искани обяснения за две от посочените в заповедта четири нарушения. Така на практика работодателят е взел решението за налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание преди работникът да упражни своето право на защита. Следователно действително работодателят не е изпълнил процедурата по чл.193 ал. 1 от КТ, а не поискването на обяснения прави незаконно уволнението само на това основание. Съдът е преценил, че в случая е налице още едно съществено нарушение, тъй като не е изискано предварително мнение на ТЕЛК и предварително разрешение на Инспекцията по труда за уволнението на ищцата, която боледува от болест определена в наредба на Министъра на здравеопазването съгласно разпоредбата на чл. 333 ал. 1 т. 3 и ал. 2 от КТ. Законодателят е предвидил предварителна закрила за определени категории работници при уволнение. По делото е безспорно установено, че ищцата страда от заболяване „смесено тревожно-депресивно разстройство”, което е психично заболяване и затова тя е измежду закриляните работници по смисъла на закона. В случая е било абсолютно задължително да се вземе мнението на ТЕЛК – Сливен и предварителното разрешение на Областната инспекция по труда – гр. Сливен.  Безспорно е, че това не е било сторено. В мотивите си районният съд подробно е отговорил и на възраженията, съдържащи се във въззивната жалба относно обстоятелството, че работодателят към момента на издаване на заповедта не е могъл да знае за заболяването на ищцата.  Правилно е посочено, че задължение на работодателя е да изиска от работника да посочи дали страда от заболяване и да бъде представена медицинската документация. Установено е, че едва в деня на връчване на атакуваните заповеди, като трети документ е бил направен опит да се връчи на ищцата за деклариране обстоятелствата по чл. 333 от КТ. С оглед на изложеното районният съд е стигнал до обоснован, законосъобразен и правилен извод, че заповедите на директора на дома са незаконосъобразни и следва да бъдат отменени като не е необходимо спорът да бъде разглеждан по същество. Действително са допуснати нарушения на процедурата по чл. 193 от КТ  и на второ място работодателят не е изпълнил задължението си да установи дали работникът не се ползва със закрилата по чл. 333 от КТ.

        Въззивната жалба подадена от ищцата в първоинстанционното производство е основателна. Безспорно е, че и към момента тя е останала без работа. Това обстоятелство не е могло да бъде известно на районния съд, но решението в частта му, с която е отхвърлен предявеният от нея иск за обезщетение за оставане без работа над сумата от 812.64 лв. до  сумата от 1860 лв. следва да бъде отменено като работодателят бъде осъден да заплати  и тази част от претендираното обезщетение.

С оглед  на изменението на решението основателно се явява и възражението срещу съдебния акт в частта му за разноските. На ищцата в първоинстанционното производство следва да бъдат заплатени направените от нея разноски изцяло, а решението в частта, с която е осъдена да заплати на работодателя съразмерна част от разноските следва да бъде отменено.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба на ответника следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в тази част. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса пред тази инстанция на ищцата следва да бъдат присъдени и направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ решение № 71/08.02.2011 г. по гр. д. № 6270/2010 г. на Сливенски районен съд, в ЧАСТТА,  с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Г.М.Й. против  ДВУИ „Селище Качулка” – Сливен, представлявано от директора С.Д. иск за заплащане на сумата над размера от 812.64 лв. до 1860 лв., представляващо обезщетение за оставане без работа поради уволнение за периода от 27.01.2011 г. до 09.05.2011 г., като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА ДВУИ „Селище Качулка” – Сливен, представлявано от директора С.Д.  да заплати на Г.М.Й. ЕГН ********** *** сумата от 1047,36 лв. /хиляда и четиридесет и седем лева и 36 ст./  представляваща обезщетение за оставането й без работа поради уволнението й в периода от 27.01.2011 г. до 09.05.2011 г.

ОТМЕНЯ решение  № 71/08.02.2011 г. по гр. д. № 6270/2010 г. на Сливенски районен съд в ЧАСТТА, с която е осъдено ДВУИ „Селище Качулка” – Сливен, представлявано от директора С.Д.  да заплати на Г.М.Й. сумата от 195 лв., представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение, както и в частта, с която е осъдена Г.М.Й. да заплати на ДВУИ „Селище Качулка” – Сливен, представлявано от директора С.Д.  сумата от 30,лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част на исковата претенция.

ПОТВЪРЖДАВА  решение  № 71/08.02.2011 г. по гр. д. № 6270/2010 г. на Сливенски районен съд в останалите части.

ОСЪЖДА ДВУИ „Селище Качулка” – Сливен, представлявано от директора С.Д.  да заплати на Г.М.Й. ЕГН ********** *** сумата от 240 /двеста и четиридесет/ лева, представляваща направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение пред двете инстанции.

 

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

 

 

                   

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                           ЧЛЕНОВЕ: