Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 114

        гр. Сливен, 17.06.2011г.

                                       В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично съдебно осемнадесети май през две хиляди и единадесета  година в състав:

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                                       ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ СВЕТИЕВА

                                                                мл. съдия: КРАСИМИРА КОНДОВА

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от съдия СВЕТИЕВА въззивно гражданско дело № 168 по описа за 2011 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена пред СлРС от ответницата по първоинстанционното дело, с която се обжалва като необосновано и незаконосъобразно първоинстанционно решение № 13 от 20.01.2011 година, постановено по гр. дело № 5791 по описа на РС – Сливен за 2010 година.

С атакуваният съдебен акт е прекратен с развод, сключеният на 19.08.1979 година  в гр. Бургас между страните по делото граждански брак, като е признато за установено, че вина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брачните отношения има единствено въззивницата Й.И.Д.. Ползването на семейното жилище е предоставено  на  ищеца по делото – Д.А.Д.. С обжалваното решение е постановено след прекратяване на брака ответницата да носи предбрачното си фамилно име. В полза на ищеца са присъдени разноски.   

Недоволна от посоченото по - горе решение, постановено от състав  на СлРС е останала ответницата, която го обжалва в частите, отнасящи се до вината за  настъпилото дълбоко и  непоправимо  разстройство  на брака, ползването  на  семейното жилище след неговото прекратяване и фамилното име, което е постановено ответницата  да  носи  след прекратяване на брака.

Във въззивната жалба, сезираща настоящата инстанция се правят оплаквания за необоснованост и материална незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение.  Заявява се, че решението е необосновано, защото във фактическите си констатации решаващият съд прави заключения, които не намират опора в събрания по делото доказателствен материал, а са изградени при несъобразяване с процесуалната разпоредба на чл. 235 от ГПК. Като резултат на това при изграждане на фактическите констатации от първоинстанционния съд е допуснато процесуално нарушение, довело в последствие до необоснованост и неправилност на решението в обжалваните му части. Сочи, че изводите на съда са негови собствени съждения.  - Цитира пасаж от мотивите на решението на Сливенски районен съд, за да подчертае правеното оплакване за необоснованост. Посочва, че от доказателствата по делото не се установява достоверността на така изложените от първоинстанционния съд съждения. Освен това акцентира  и върху обстоятелството, че при предявяване на исковата молба, ищецът по делото е искал съдът да прекрати брака по вина и на двамата съпрузи, а в последствие отчитайки нейното пасивно процесуално поведение, чрез пълномощника си е изменил искането си в тази част. Счита за още по - необоснован извода на съда по отношение на приетото брачно провинение, допуснато от нея, станало причина и допринесло за разстройството на брачните отношения. Цитира пасаж от мотивите на съдебното решение, за да аргументира становището си и правената интерпретация на факти, а именно, че ищецът сам се е поставил в това положение и то е предизвикано само и единствено от неговото лично поведение. Въззивницата счита, че изложеното от първоинстанционния съд брачно провинение не може да се квалифицира като такова, тъй като по делото не са събрани никакви доказателства, че във връзка с този спор са се влошили отношенията между тях като съпрузи. Намира, че след като решаващия съдебен състав е приел, че тя по някакъв начин е допринесла с поведението си за настъпване на дълбокото и непоправимо разстройство на брачните отношения, без за това да има каквито и да било доказателства по делото, е постановил един необоснован акт и като такъв подлежащ на отмяна. Прави оплакване, че решението освен явно необосновано е постановено и при изначална липса на мотиви, което от своя страна представлява самостоятелно отменително основание. Счита атакуваното решение за незаконосъобразно, тъй като първоинстанционния съд неправилно е приложил  материалния закон във връзка с  произнасянето си досежно семейното жилище, което е предоставил на ищеца. Въззивницата счита, че съвсем бланкетно и без да е подкрепен от събраните по делото доказателства Сливенския районен съд е достигнал до извода, че следва да уважи претенцията на ищеца и да му предостави ползването на семейното жилище. В тази връзка посочва, че и към настоящия момент тя живее в това жилище, което е видно от посоченият за нейното призоваване адрес. В него наред с нея живее, както болната й майка, така и пълнолетният син на страните. Обстоятелството, че ищецът не е живял в семейното жилище, а в друго, собственост на родителите му се установявало от анализа на свидетелските показания, слушани от първоинстанционния съд и дадени от лица водени от въззиваемата страна. Прави своя интерпретация на тези факти и формира извод, че не ищецът, а тя има жилищна нужда, тъй като няма друго жилище където да живее. Счита, че щом като при установените по делото обстоятелства съдът е преценил, че ищецът има жилищна нужда без да изследва въпроса дали тя разполага с друго жилище, където да живее като е предоставил ползването на семейното жилище на ищеца е нарушил грубо материалния закон, постановявайки абсолютно незаконосъобразно решение, подлежащо на отмяна по реда на въззивното обжалване. Въззивницата прави оплакване и срещу постановеното решение на Сливенски районен съд в частта, с която е решил да носи предбрачното си фамилно име – Маркова, като посочва, че сред колегите си и в обществото е известна с брачното си фамилно име – Д., тъй като повече от 32 години работи като учителка и навсякъде се легитимира с тази фамилия, а и позовавайки се на нея е обвързана с множество облигационни отношения и документи представени пред различни институции. Във всички официални документи фигурира с фамилия Д., поради което промяната на фамилното й име ще създаде не само лично, но и административни затруднения. С оглед на това, намира, че всички тези обстоятелства от фактическа страна обуславят съществуването на обективна нужда за нея да запази брачното си фамилно име – Д..

От въззивния съд се иска да отмени решението на първоинстанционния съд, в частта относно вината за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брачните отношения, ползването на семейното жилище и постановяването да носи предбрачното фамилно име – М.и вместо него да постанови друго по същество, съгласно което да бъде признато за установено, че вина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брачните отношения има единствено ищеца по делото Д.А.Д., ползването на семейното жилище да се предостави на нея, както и да бъде постановено след прекратяването на брака да носи брачното си фамилно име – Д..

 Във въззивната жалба са направени доказателствени искания за събиране на допълнителни гласни доказателствени средства, но не са посочени, установени и доказани уважителни причини за неотправяне на искането пред РС.

В депозираният в срок пред първоинстанционния съд отговор, от въззиваемата страна се излагат съображения, целящи опровергаване на направените със жалбата оплаквания за необоснованост и материална незаконосъобразност на решението в обжалваните му части. Счита се, че  Сливенския районен съд е постановил решението си въз основа на приетите в хода на делото писмени и гласни доказателства, предоставил е възможност на страните да ангажират доказателства, от която жалбоподателката не се е възползвала. Опровергава оплакването на въззивницата, като посочва, че не отговаря на истината обстоятелството,  че е налице жилищна нужда от нейна страна, понеже той е този, който се нуждаел от ползването на семейното жилище, тъй като нямало къде да живее, което се установявало от показанията на разпитаните свидетели.  Посочва, че жилището в което жалбоподателката твърди, че той живее се обитава не от него, а от родителите му и синът на страните. Акцентира върху факта, че въззивницата не е ангажирала доказателства, установяващи известността й в обществото с брачното фамилно име, както и такива от които да се следва извода, че промяната на фамилното име ще й създаде затруднения.

 По тези съображения въззиваемата страна намира въззивната жалба за неоснователна, направените с нея оплаквания за несъстоятелни и считайки решението на Сливенския районен съд в обжалваните му части за обосновано и правилно, моли въззивния съд да го потвърди. Противопоставя се на направените от въззивната страна доказателствените искания. Въззиваемата страна не е заявила искане за присъждане на направени в хода на  въззивното производство разноски.

По отношение на доказателствените искания, отправени до въззивния съд от страна на въззивницата, СлОС се е произнесъл с мотивирано определение, държано в закрито съдебно заседание, с което ги е оставил без уважение, поради липсата на условията на чл. 266 от ГПК. Преценил е, че не се касае нито за нововъзникнали, нито за новоузнати факти, респективно – новосъздадени или новооткрити доказателствени средства, нито за процесуално нарушение на съда, попречило на своевременното им посочване и представяне.

В съдебно заседание въззивницата, редовно призована се явява лично. Представлява се от процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Искане за присъждане  на разноски не  се прави и не се представя списък по чл. 80 от ГПК.

В съдебно заседание въззиваемият, редовно призован, се явява лично, поддържа отговора на въззивната жалба и моли съда да отхвърли последната и потвърди решението в обжалваните части, като правилно, законосъобразно и обосновано. Не претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, тъй като същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно в една своя част засегната  от  жалбата, в която следва да бъде  потвърдено, в друга е неправилно  и като такова следва да бъде отменено, а в трета е недопустимо и следва  да бъде обезсилено със следващите от това произнасяне, съдебни присъждания, които  ще бъдат коментирани  в изложението по - долу.

Настоящия съдебен състав намира за неправилно, произнасянето на първоинстанционния съд по исковата претенции, касаеща вината за настъпилото дълбоко и  непоправимо разстройство на брака. В тази част счита, че решението следва да се отмени и да се постанови ново по същество, съобразено с изводите до който въззивната инстанция достигна на база събраните по делото от СлРС доказателства. Формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и на основания чл. 272 от ГПК, този състав на СлОС, ПРЕПРАЩА своята към нея, още повече, че тя не се променя и не се допълва от настъпили след приключване на първоинстанционната фаза факти.

Въззивният състав споделя отчасти правните изводи на РС, намиращи опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор, макар и  да  ги  счита  за  недостатъчно  обосновани. В смисъла  на  последното  се  приема, че въззивната жалба в частта отнасяща се до релевираното оплакване  - необоснованост на  съдебния акт е основателна, тъй като такова процесуално  нарушение  действително е констатирано като  допуснато, но не то е причина за частичната порочност на  съдебното решение.

Не се констатира първоинстанционният съд  да  е допуснал процесуални нарушения, които да са ограничили правото на защита на ответницата. Той е извършил съответните процесуални действия предвидени в чл. 141 – 146 от ГПК – докладвал е исковата молба, дал е правна квалификация на двата брачни и съединените с тях искове, определил е подлежащите на доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните, като се е произнесъл по направените доказателствени искания.

Предвид това се приема, че не е налице основание за отмяна на атакувания акт, което да  е свързано  с допуснати процесуални нарушения.

Относно оплакването за противоречие с материалния закон, настоящия съдебен  състав, застъпва следното становище.

Въззивната жалба, с която се атакува като материално незаконосъобразно решението на СлРС, в частта касаеща приетото за установено от съда относно вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, представляващо единственото правно основание за неговото прекратяване се приема за основателна, предвид следните съображения.

Вината в брачния процес е понятие, чието съдържание се различава значително от приетото в правната доктрина значение на термина „вина”. Без да е законово дефинирано, то граничи повече с устойчивите житейски, социални и морално - етични възгледи, наложили се трайно в обществените отношения. В основата е заложено разбирането, че бракът е средството за постигане на общоцелен краен резултат – семейство, за чието нормално съществуване носят еднаква отговорност двамата партньори. По тези причини, за да се избегне субективният елемент в процеса, в съдебна практика се възприема, че следва да се извършва преценка само на фактическото поведение, обективирано в конкретни действия на всеки от съпрузите, като значението на тези действия, се отчита само от гледна точка на взаимоотношенията съпруг - съпруга, майка - дете и баща - дете, въплъщаващи същността на условното качество „семейственост” у всеки съпруг.  Всички прояви на индивидуалния характер и личност на съпрузите са специфични за всеки отделен случай и те не могат да се приведат под общ знаменател. Това, което съдът преценява и обсъжда е само дали и доколко те нарушават хармонията в семейството и влияят негативно на отношенията вътре в него, като едно и също поведение в някои случаи може да доведе до разстройство на брачните отношения, а в други – не – в зависимост от характера, възпитанието, мирогледа на лицата, нагласата и вижданията им за същността на брака и не на последно място тяхната толерантност един спрямо друг./ Извън тази категория остават действията и бездействията, за които правна норма прогласява, че представляват нарушение или престъпление, и на страните в брачното отношение не е дадена възможност за преценка./ В този смисъл задълженията на съда се свеждат до това, да изолира конкретни постъпки и да ги съпостави,  с отношението, първо - на всеки от съпрузите, и после – на обществото, към съдържанието на брака, а след като констатира разминаване, да прецени по въздействието, което са оказали, дали това води, и в каква степен, до разстройство на брачните отношения, както и кой е носителят на брачната вина.

В настоящия случай отделните действия и цялостното поведение на всеки от съпрузите, показват трайна и необратима дезинтересираност от семейството. - За продължителен период от време, предхождащ подаването на исковата молба, всеки  от съпрузите е поставял своите желания, усещания и потребности на първо място. Затваряйки се в собствен свят, пренебрегвайки обичайната за здраво семейство  комуникация и общуване, всеки един от тях самостоятелно от другия се е  дезинтересирал от семейните  си  задължения и тези  към дома, следствие  на  което  е настъпило и взаимното им отчуждаване,  последвано от пренебрежително отношение към другия съпруг, допускане на вмешателство на чуждо на брака лице на което въззивницата придава приоритетното качество на най - значимо лице и игнорира изцяло брачните си отношения със съпруга си. От своя страна, последния не е предприел никакви  действия, които до доведат до обрат и преустановят липсата на комуникация между страните. За да се очертае това брачно провинение на въззиваемия се има предвид, че коментираното по – горе трето лице е родител на въззивницата, към когото  последната има синовен дълг. Следователно, доколкото всяка една от страните по делото, чрез действията и/или бездействията си е допринесло за  настъпилото  между тях отчуждение като съпрузи, освен, че са причинили, както от субективна, така и от обективна страна, дестабилизация и разстройство на брака, очертават и брачни нарушения в гореописания смисъл и несъмнено вината за това лежи и върху двамата  съпрузи. Установи се и, че това е система в поведението, описаната схема е непрекъсната във времето – не само е предхождала подаването на иска за развод, но е продължила, почти без промяна по време на процеса пред РС, а и след това.

Допълнителни аргументи  в тази  насока се извеждат и от разбирането, че бракът е съжителство на двама души, които имат равни права, но различни виждания как да ги упражняват, поради което е естествено постигането на баланс и хармония да се извършва на основата на  взаимни отстъпки и компромиси. При отказ на единия съпруг да се съобрази с желанията и потребностите на другия или да хармонизира своите с неговите, е налице проява на неуважение и определено не може да се пренебрегне като брачно провинение. Прави впечатление, че още  в исковата молба ищецът сам твърди и  осъзнава причините, довели до настъпване на дълбокото и непоправимо разстройство  на брачните им отношения. Там той акцентира на различните им житейски възгледи и разбирания, които във  времето са пораждали множество  конфликти  и противоречия. Пак там се твърди, че цялостта на семейната им връзка, която с времето  се изпразвала от съдържание се дължала единствено на факта, че от брака си страните имат двама  сина, които към подаване на исковата молба вече са били пълнолетни. Излагайки тези си твърдение, логично в исковата си молба претендира да бъде признато за установено, че вина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака имат и двамата  съпрузи. Това е така не само  по – изложените до тук съображения, а  и защото от задълбочения анализ на не многото събрани по делото от първоинстанционния съд  доказателства  и  най – вече черпените от тях индициите в съпоставка с твърденията изложени в исковата молба, неминуемо се очертава достоверност на последните от една страна, а от  друга мотивират настоящия съдебен състав да приеме, че вината на съпрузите за  настъпилото  дълбоко  и  непоправимо разстройство  на брака  е взаимна, тъй като всеки  един от тях, след навършване на пълнолетие на децата тотално се е дезинтересирал от другия съпруг, заживявайки свой собствен живот, несподелен и независим от този на другия съпруг. Тази пасивност и отказ за стабилизиране на брачната връзка демонстрирана  от всеки един от тях поотделно представлява деградивен, а не конструктивен подход и показва конкретното за субекта  нежелание за възстановяване на характерните брачни  отношения.

В обобщение следва да  се отбележи, че е установено, че и ищецът и ответницата от дълго време са престанали да полагат усилия да запазят брака, отчуждили са се, спрели са да си говорят, заживявайки свой собствен живот, неангажиран с този на другия, преустановявайки изпълнението на задълженията към семейството, свързани с поддръжката на дома, осигуряването на средствата за живот, както и нормална и спокойна семейна обстановка. Всеки един от тях преустановявайки комуникацията с другия съпруг е демонстрирал незачитане и неуважение, следствие  на  което  брачните  им отношения  са  необратимо свършили. И двамата не са били склонни да постигнат компромис помежду си, отчитащ нуждите и желанията на всеки от тях. Те не са положили достатъчно усилия да преодолеят конфликтите и да възстановят хармоничните отношения помежду си. Поведението и на двамата съпрузи се е отразило върху нормалното протичане на брака и е довело до невъзможност за продължаване на съвместния съпружески живот. Съгласно чл. 17 СК, съпрузите са длъжни чрез взаимно разбирателство, общи усилия и съобразно своите възможности, имущество и доходи да осигуряват благополучието на семейството, което в конкретния случаи не  е сторено в пълно степен и от двамата.

В този смисъл РС, въз основа на фактите, които е установил извън всякакво съмнение, е извел заключение, което настоящия съдебен  не споделя.

Следващата, засегната с въззивната жалба, част от решението на РС, касае претенцията за предоставяне ползването на семейното жилище по отношение на която настоящата инстанция счита, че решението е правилно. Семейното жилище, дифинирано като  понятие в  &1 от ДР на СК , представлява семейна общност - придобито  е по време на брака на страните. В случая и с оглед единствено заявеното от ищеца искане  за предоставяне  ползването на семейното жилище и при съобразяване  на обстоятелството  че от брака няма  ненавършили пълнолетие деца, следва да  се  преценява  наличието  на  предпоставките на чл. 56, ал. 5 от СК /, имаща предвид положение на равнопоставеност на страните по критериите съсобственост и общо право на ползване/.

  Когато след допускане на развода, семейното жилище не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, съдът предоставя ползването му на единия от тях, ако той е поискал това и има жилищна нужда. Искане за предоставяне ползването на семейното жилище пред първоинстанционния съд  е направил само ищеца. Страните нямат ненавършили пълнолетие деца. Жилището представлява двустаен апартамент, но е невъзможно  ползването  му поотделно от двамата съпрузи, тъй  като отношенията  между съпрузите са нетърпими, а и  по изложените по - горе съображения се прие, че вина  за дълбокото и непоправимо разстройство  имат и двамата съпрузи. Освен това липсват доказателства  който да сочат, че единият от тях има недобро здравословно състояние, което  да  даде  преимущество  при  преценката, досежно ползването на семейното жилище. Събраните  по делото доказателства  сочат, че въззивницата  има друг недвижим имот  в с. Кипилово, докато такива за въззиваемия не са събрани. Обстоятелството, че в семейното  жилище въззивницата, гледа свой родител, за който се твърди, че е болен е  ирелевантно. Въз основа на изложеното, въззивният състав приема, че оплакванията на въззивницата в обсъжданата  насока  са непоткрепени  от доказателствения материал по делото и като такива са неоснователни, респ. решението е правилно в тази му част и като  такова следва  да  бъде потвърдено.

По последното направено във въззивната жалба оплакване за порочност на обжалваното решение въззивния съд намира, че същото е основателно предвид следните съображения.

Поначало, ако съпруга който е приел при сключване на брака новата брачна  фамилия, заменяйки  своята с тази на съпруга си или добавяйки неговата към своята  не заяви желание за възстановяване на предбрачната си фамилия се запазва брачната. - По арг. на чл. 326 от ГПК при липса на искане за произнасяне по въпроса за фамилното име след прекратяване на брака се дължи служебно произнасяне. В случая от ответницата, /явяваща  се  съпруга, приел при сключване на брака новата брачна  фамилия, заменяйки  своето  с тази на съпруга в хода на  първоинстанционното производство/ не е заявявано желание за възстановяване на предбрачната си фамилия, поради което и на основание чл. 326 от ГПК, СлРС е следвало да  постанови служебно произнасяне по въпроса за  фамилното име, а направеното от ищеца искане да остави без разглеждане. Като се е произнесъл в частта касаеща фамилното име по искане на нямаща активна легитимация страна, първоинстанционния съд е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено, а претенцията на ищеца след прекратяване на брака ответницата до носи предбрачното  си  фамилно  име Маркова да бъде оставена без разглеждане. Наред с това от въззивната инстанция, съобразяваща, че от имащата право да  иска  възстановяване на предбрачното си  фамилно име няма  направено  искане,и пред въззивната инстанция се мотивира извод, че са налице условията на  закона, черпени  от коментираната по-горе разпоредба на чл. 326 от ГПК във връзка  с предвижданията  на  53 от СК,  за  постановяване на служебно произнасяне по въпроса за фамилното име, съгласно което въззивницата  запазва брачното фамилно  име. Изложеното до  тук разрешение се  налага  и  предвид теоретичните разбирания, съгласно  които  според сега действащия СК, промяната може да се обоснове с характера на правото на име, което е основно право на личността / в случая на  въззивницата  ответница  в първоинстанционното производство/. Неговото  упражняване  не  би могло  да  се  поставя в зависимост от волята на други лица /ищеца-въззиваема  страна /, т. е съгласно, действащите  към момента  разпоредби  на  СК, за  разлика от постановките  и възможностите  на  чл.102, ал. 1 от  отменения СК, съгласието или противопоставянето  на  съпруга първоначален титуляр на фамилното име вече е ирелевантно. Това  е така защото, както  при сключване на брака единият съпруг е променил фамилното си име, приемайки това на другия, без да се иска съгласие  на титуляра, така и в случай като обсъждания за запазването му не е необходимо  такова съгласие. И в двата  случая е  достатъчно  волеизявлението на  лицето което  променя  името си, тъй като друго лице не  може да  има права върху чуждо име, пък било то и с еднакво  звучене като неговото. Нещо  повече отпадна дори възможността при изменение на обстоятелствата съпругът титуляр да поиска преустановяване на използването й. Остава общата  възможност  за  промяна  на  името по ЗГР, но  само  по инициатива  на съпруга, който е запазил брачното фамилно  име.

По изложените  съображения атакуваното решение следва да бъде потвърдено единствено в частта, касаеща ползването на семейното жилище.

В обжалваната част, отнасящата  се  до  вината, обжалваното решение следва  да  бъде отменено като неправилно и постановено от настоящата инстанция друго по  същество, признаващо взаимна вина на съпрузите за настъпилото дълбоко и  непоправимо  разстройство  на брака. В частта,  досежно фамилното име следва да бъде  обезсилено като недопустимо, претенцията  на ищеца  за съдебно  постановяване  след прекратяване на брака  Й.И.Д.  да  носи предбрачното  си фамилно име М.оставено без разглеждане и производството по делото на СлРС в тази му част прекратено, като вместо това  и при условията на чл.326 от ГПК  се  дължи служебно  разрешаване на въпроса, отнасящ се до фамилното име на въззивницата съгласно,  което  и в бъдеще тя  ще запази носенето на брачното си фамилно име.                                    С оглед изхода на процеса и произнасянето досежно вината обжалваното първоинстанционно решение следва  да бъде изменено и в частта с която въззивницата  е осъдена да заплати в полза на съдебната власт държавна такса над сумата 20 лева до 40 лева. Въззиваемия следва  да  бъде  осъден  да  заплати в полза  на съдебната власт  сумата  20 лева, представляваща окончателна държавна такса.

 По правилото  на чл. 329 от ГПК разноските по производството остават в тежест на всяка от страните, така както ги е направила, което налага отменя на първоинстанционното решение  в  частта с която ответницата  е осъдена да заплати  на ищеца направените разноски по делото в размер  на 26.50 лева.

За въззивната инстанция никоя от страните  не  е  претендирала присъждане  на разноски поради  което от съда  не  се дължи произнасяне.

Ръководен от гореизложеното съдът

                            

                                                 Р     Е     Ш     И  :

                                                            

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 13 от 20.01.2011 година, постановено по гражданско дело № 5791 по описа на Сливенски районен съд за 2010 година, в частта, с която се приема за установено, че вина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство  на брачните отношения има Й.И.Д., като вместо това

 

                                              П О С Т А Н О В Я В А:

 

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че вина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство  на брачните отношения имат и двата съпрузи Й.И.Д. и Д.А.Д..

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 13 от 20.01.2011 година постановено по гражданско дело № 5791 по описа на  Сливенски районен съд за 2010 година, в частта, с която се предоставя ползването на семейното жилище, находящо се в гр. С., кв. ” Д. ”, *-*-* на Д.А.Д..

 

ОБЕЗСИЛВА първоинстанционно решение № 13 от 20.01.2011 година, постановено по гражданско дело № 5791 по описа на  Сливенски районен съд за 2010 година, в частта, с която е постановено след прекратяване  на брака Й.И.Д. да носи предбрачното си фамилно име М. като НЕДОПУСТИМО и ОСТАВЯ без РАЗГЛЕЖДАНЕ  поради липса на активна  процесуална легитимация тази  искова претенцията  на Д.А.Д., като  производството  по делото в тази му част ПРЕКРАТЯВА.

 

ПОСТАНОВЯВА служебно, на основание чл. 326 от ГПК след прекратяване  на брака Й.И.Д. с ЕГН **********  да  носи брачното  си фамилно име Д..

 

 ИЗМЕНЯВА първоинстанционно решение № 13 от 20.01.2011 година, постановено по гражданско дело № 5791 по описа на  Сливенски районен съд за 2010 година, в частта с която Й.И.Д. с ЕГН ********** ***, *-* е осъдена  да  заплати в полза  на  съдебната власт окончателна  държавна такса  в размер на 40 лева като я НАМАЛЯВА от 40 лева  /четиридесет лева/  на  20 лева /двадесет лева /.

 

ОСЪЖДА Д.А.Д. с ЕГН ********** ***, *-* , със съдебен адрес гр.С. , ул.”Г.С.Р.” № *, чрез адв. С.П. да  заплати в полза  на съдебната власт окончателна държавна  такса  в размер на 20.00 лева /двадесет лева/. 

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 13 от 20.01.2011 година, постановено по гражданско дело № 5791 по описа на  Сливенски районен съд за 2010 година, в частта с която Й.И.Д. с ЕГН ********** ***, *-* е осъдена  да  заплати на Д.А.Д. с ЕГН ********** ***, *-* , със съдебен адрес гр.С. , ул.”Г.С.Р.” № *, чрез адв. С.П. разноски в размер на 26.50 лева и отхвърля по правилото на чл. 329 от ГПК искането  на ищеца за присъждане  на разноски.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                             

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: