Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 09.06.2011 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на осми юни през двехиляди и единадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                   мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 185 по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 31/17.02.2011г. по гр.д. № 5688/10г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от А.И.К. против Ю.К.К. искове за реално изпълнение на договорно задължение за връщане на парична сума в размер на 1 000 лв., дадена по сключен на 11.12.2007г. в устна форма договор за потребление на родово определени движими вещи, и заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва от сключването на договора до окончателното изплащане, и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение на СлРС, като твърди, че то е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Твърди още, че от събраните гласни доказателства е ясно, че между него и въззиваемия е бил сключен устен договор за заем за сумата 1000 лв. и свидетелите установяват безспорно даването на сумата и отказа на длъжника да я върне. Счита, че съдът неоснователно не е кредитирал показанията на посочените от въззивника свидетели, освен това неправилно се е позовал в мотивите си на представен от ответника запис на заповед – заявява, че той не е свързан с настоящия иск, който се основава на сключен договор за заем. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло решението на СлРС и постанови ново, с което уважи предявените искове. Претендира разноски.

Във въззивната жалба не са направени доказателствени или други процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор с който изцяло оспорва жалбата, намирайки я за неоснователна. Развива подробна аргументация, с която оборва доводите, наведени във въззивната жалба, и моли Окръжния  съд да не уважава жалбата и потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивникът, редовно призовано, се явява  лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Прави ново доказателствено искане за събиране на гласни доказателствени средства, което съдът не е уважил поради липса на предпоставките по чл. 266 от ГПК. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва жалбата, поддържа отговора си и моли въззивната инстанция да потвърди атакувания акт.

След докладване на жалбата и отговора, не са направени възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Първоинстанционният съд правилно е определил правното основание на предявения иск, съобразно фактическите твърдения на ищеца, и го е привел към съответстващите му правни норми, като е дал вярна правна квалификация на претенцията като такава по чл. 240  ал. 1 вр. чл. 79 ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД – за връщане на парична сума дадена по сключен договор за потребление на родово определени движими вещи и заплащане на мораторна лихва за забава. Също така правилно е приел, че, с оглед правната характеристика на този вид двустранна сделка /договор/ – едностранен, реален, неформален и, по начало – безвъзмезден, за валидността му не е необходима писмена форма, но доказването на нейното съществуване и съдържание, е необходимо да стане чрез годни, допустими и относими доказателствени средства, които следва непререкаемо и еднозначно да установяват страните, съгласието им относно предмета и съществените условия, и момента на сключването.

Тъй като в настоящия случай липсва писмено доказателство, твърдяното правоотношение съдът изследва при съвкупна преценка и анализ на всички факти, обстоятелства, конкретни правни и фактически действия на страните, които извежда от обективираното процесуално поведение и събраните доказателствени средства по делото, при спазване принципите за равноспоставеност, състезателност, непосредственост, диспозитивно и служебно начало  в гражданския процес.

За да отхвърли иска, РС е приел, че не са надлежно доказани елементите на фактическия състав на договора за заем за потребление, тъй като е счел, че ангажираните гласни доказателства са ненадеждни. Въззивникът счита, че показанията на посочените от него свидетели доказват сключването на договора, въз основа на който претендира реално изпълнение на задължението на ответника за връщане на заетата сума, и възразява против коментирането на представения запис на заповед, който не бил свързан с настоящия иск,  основаващ се на договор за заем.

Настоящият състав намира, че не следва да кредитира показанията на свидетелката Г., тъй като тя безспорно е заинтересувана от изхода на делото, предвид отношенията й с ищеца и тяхната продължителност, което разколебава доказателствената стойност на казаното от нея. Извън тази причина, следва да се посочи, че  ищецът в исковата молба не е описал точно, ясно и конкретно обстоятелствата, на които основава иска – той не е въвел тези факти, които е доказвал с тази свидетелка. Липсва всякакво описание на мястото и начина на сключване на договора, начина на предаване на сумата и дали е станало в присъствието на трети лица, съответно – не са посочени и доказателствените средства за установяване на тези обстоятелства. Отсъствието на конкретика не може да ползва страната при изграждане на фактическа обстановка, каквато самата тя не е релевирала. Едва в с.з. ищецът, отново без да обясни в цялост обстоятелствата, на които основава претенцията си, е поискал допускане на гласни доказателства. Поради това въззивният съд счита, че показанията на свидетелката Г. не могат да послужат за подкрепяне на твърденията на ищеца, а по-скоро създават такива, което е достатъчно основание за дискредитирането им.

По аналогични съображения съдът не цени и показанията на свидетеля Б., относно поканата за изпълнение – поискването на сумата. Освен тях, обаче, тези показания са неприемливи и по друга причина. Дори да се приеме, че свидетелят е присъствал на поискване от ответника връщане на сумата 1000 лв. от страна на ищеца, липсва солидно основание да се свърже тя с твърдяния договор за заем – свидетелят не установява несъмнено, че това е точно това задължение, което ищецът твърди, че е възникнало в резултат на неизпълнение на притезанието точно по този договор.

Аргумент в тази посока е и съществуването на документа “запис на заповед” за сумата 1000 лв., с дата на издаване – същата, посочената и като дата на сключване на договора за заем. Това изключва достоверността на свидетелското показание относно произхода на задължението, чието изпълнение ищецът е поискал пред него.

Действително този документ касае друго, различно правоотношение, но съдът не споделя виждането на въззивника-ищеца, че той не следва да се взима изобщо предвид. Този факт следва да се обсъди заедно с останалите, свързани с настоящия спор, тъй като рефлектира върху преценката на съда до колко успешно е проведено доказването на основното твърдение на ищеца.

Даже да се игнорира възражението на ответника в отговора, че записът на заповед е неавтентичен, следователно – нищожен поради липса на съгласие, /който няма значение в това производство/, самото съставяне на документа с датата, за която се твърди, че е сключен и договорът за заем, за същата сума – 1000 лв. и със същото задължено лице – ответника,  смущава безкритичното приемане на твърдението за сключването на двустранната сделка. Извънпроцесуалното поведение на ищеца влиза в противоречие с изявленията му пред съда – той е предприел фактически и правни действия, свързани с нотариална покана за предявяване на недействителен, според ответника, документ, но не е отправил такава покана за изпълнение на действителен, според него, договор.

Хронологически едва след неуспешното предявяване на неистинския документ – на 21.09.2010г., се инвокира твърдението, обективирано в исковата молба от 21.10.2010г., за наличие на договор за заем за същата сума.

Всичко това в съвкупност мотивира заключението, че не е доказано наличието на валиден договор между страните за заем за потребление на парична сума в размер на 1000 лв., сключен на 11.12.2007г., поради което претенцията за реално изпълнение на задължението на заемателя за връщането й, е неоснователна и следва да се отхвърли.

Неоснователността на главния иск обуславя и неоснователността, а от там – и отхвърлянето, и на акцесорната претенция за лихва. Освен това, както правилно е посочил РС, последната би била неоснователна и по причина, че такава лихва е следвало да бъде изрично уговорена в договора, а за подобна уговорка липсва дори индиция.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемата страна за тази инстанция в размер на 200 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                     

Р     Е     Ш     И  :

                                   

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение №  31/17.02.2011г. по гр.д. № 5688/10г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА А.И.К. да заплати на Ю.К.К. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 200 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ, с оглед цената на иска под 5 000 лв.

                   

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: