Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 125

 

гр. Сливен, 14.06.2011 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на първи юни през две хиляди и единадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: АТАНАС СЛАВОВ

Мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА

                   

                    

                                                                                       

при участието на прокурора ………и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  208  по описа за 2011   год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от ответницата в първоинстанционното производство против решение № 147/14.03.2011 г. по гр. д. № 6899/2010 г. на Сливенския районен съд, с което тя е осъдената да заплати на ищцата  сумата от 15 778 лв., представляваща обезщетение за отчужден  от нея недвижим имот, предмет на договор за дарение, отменен на основание чл. 227 ал. 1 б. „в” от ЗЗД , като ответницата е осъдена да заплати и законната лихва, считано от 07.12.2010 г. до окончателното изплащане на сумата.

В жалбата си въззивницата заявява, че не е доволна от така постановения съдебен акт,  в частта, в която искът е уважен за сумата над 1 029 лв. и моли в тази част решението да бъде отменено и да се постанови ново, с което искът да се отхвърли като неоснователен и недоказан.   Решението на районния съд в тази част е неправилно, тъй като противоречи на материалния закон, постановено е при допуснати процесуални нарушения и е необосновано. По делото не се е спорило, че е налице влязло в сила съдебно решение, с което дарението е отменено, поради което спорът в случая се явява само правен. Съдът обаче елиминира момента на извършване на дарението и е приел, че обезщетението следва да се измерва в цената на имота към момента на постановяване на съдебния акт. Налице са противоречия в решението като съдът е приел, че обогатяването на въззивницата се измерва с цената платена от третото лице при извършване на прехвърлителната сделка. Съдът не е изложил съображения защо счита, че е без значение размерът на обогатяването на въззивницата, а е разсъждавал единствено и само какво би направила тя в настоящия момент.  С постановеното решение е допуснато нарушение на процесуалното правило за равнопоставеност на страните в процеса. Съдът е изследвал изискването за социална справедливост на решението по отношение на ищцата, но не го е направил по отношение на ответницата. Съдебният акт е постановен в противоречие с материалния закон. В случая, тъй като имотът е преминал в трето лице, отношенията между страните следва да се уреждат на базата на неоснователното обогатяване, да се изследва има ли разместване на материални блага и какъв е размерът на материалната облага, с която едната страна се е обогатила за сметка на другата. Следва да бъде приложена общата разпоредба на чл. 57 ал.2 от ЗЗД - дареният  дължи само онова, от което се е възползвал. С решението си съдът напълно е скъсал връзката „обедняване – обогатяване”, която е в основата на правното основание на предявения иск. Поради това е допуснал нарушение на материалния закон. Ето защо се иска отмяна на решението над размера от 1029 лв.до пълния уважен размер.

В срока по чл. 263 от ГПК  е постъпил писмен отговор, в която се заявява, че решението е постановено в съответствие с материалния закон при стриктно спазване на процесуалните правила, а правните изводи на съда са изградени след подробен и безупречен анализ на доказателствения материал. Основния въпрос, на който е следвало да отговори решението е обогатила ли се е ответницата за сметка на праводателката  и в какъв размер, както и с какво и в какъв размер  е обедняла ищцата. Съдебната практика е категорична, че надарената, отчуждила дарения имот, дължи на дарителката, в съответствие с разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД, връщане до размера на обедняването. Безспорно е , че ответницата е ползвала имота повече от 30 г., застроила го е, а впоследствие го е продала на висока продажна цена, поради което се обогатила за сметка на ищцата далеч над стойността на имота, при която стойност той би се върнал в патримониума й при отмяна на дарението, ако са налице предпоставките за това.  Поради това не могат да бъдат споделени съображенията, че  тя ще дължи обезщетение в размер на цената на имота  към момента на дарствената сделка през 1974 г. Основанието за обезщетяването възниква към момента на отмяна на дарението, т.е. с влизането в сила на решението за това. В този момент възниква и невъзможността имотът предмет на отмененото дарение да бъде върнат на дарителката с неговата стойност към момента. Поради това тя обеднява със стойността му именно към момента на влизане в сила на решението за отмяна на дарението. Обезщетяването до размера на дарствената сделка през 1974 г. води до социална несправедливост предвид настъпилите промени в стойността на имота. С оглед на изложеното се иска потвърждаване на решението.

В с.з. въззивникът се явява, чрез представител по пълномощие,поддържа подадената жалба и представя писмено становище, в което развива съображенията си, изложени в жалбата.

В с.з. чрез представител по пълномощие, въззиваемата страна оспорва основателността на подадената жалба и изразява становище, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно, поради което следва да бъде отменено в обжалваната част.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до незаконосъобразни правни изводи, наложили неправилното  уважаване на иска до присъдения размер.

Жалбата е основателна.

Районният съд е приел, че в случая, с отмяната на дарението, прехвърлителното действие отпада с обратна сила към момента на извършването му, а правата придобити от трети лица не се засягат, тъй като дареният е станал собственик за разлика от приобритателя по една нищожна сделка.  В случая обаче  районният съд не е отговорил на въпроса на каква плоскост следва да бъдат уредени отношенията  между страните след отмяната на дарението. Настоящият състав намира, че е неправилно становището развито в жалбата, че отношенията между страните се уреждат на базата на неоснователно обогатяване и то в хипотезата на чл. 55  ал. 1 предложение 3 от ЗЗД. Безспорно е, че с влязло в сила решение дарението е било отменено и имотът предмет на дарението е бил прехвърлен на  трети лица, които са станали собственици. Поради това не можело да бъде ревандикирана вещта, предмет на дарението и в случая  следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 57 от ЗЗД. В теорията / вж. Кр.Ц.. Договор за дарение. С. – Р. С.2001г./ също се приема, че при отмяна на дарение се намираме в случая на отпаднало основание. Поради това, когато не може да бъде ревандикирана вещта предмет на дарението,  следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 57 от ЗЗД, която дава правилото, което урежда задължението за връщане и какво се връща когато се дължи една вещ, ако я няма, какъвто е конкретния казус. Безспорно е, че следва да бъде върната нейната равностойност, но съобразено с правилото, че ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената за нея цена когато тя е по-висока. Но ако вещта е погинала или е изразходвана преди поканата, т.е. преди длъжният да я върне да е изпаднал в забава, той дължи  само онова от което се е възползвал с изключение на плодовете. На тази плоскост е основателно възражението в жалбата, че районният съд е изследвал единствено с какво е обедняла дарителката и то само от позицията на някаква социална справедливост и тоя принцип не е провеждан по отношение на дарената. В Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., на  Пленума на ВС обаче, което не е загубило значение, е прието, че „в редица случаи законът постановява, че известно лице носи отговорност по правилата на неоснователното обогатяване - чл. 61, ал. 3, чл. 227, ал. 5, чл. 421, ал. 1 ЗЗД. Съществува неяснота по въпроса дали законът в тези и подобни на тях случаи препраща към всички правила на чл. 55 до 59 ЗЗД или само към последния фактически състав. Понеже само съставът на чл. 59 ЗЗД е общ, а останалите хипотези са конкретни, с точно определени от закона предпоставки, следва да се приеме, че в случаите на препращане към правилата на неоснователното обогатяване законът има предвид чл. 59 ЗЗД, а не и другите хипотези на чл. 55 - 58 ЗЗД”. Следователно за да се даде отговор на единствения спорен въпрос – към кой момент надарената дължи обезщетение за получения имот, следва да се изследват предпоставките на общия състав на неоснователното обогатяване. Правилото, следвано от практиката и доктрината, е, че за да възникне вземане за неоснователно обогатяване по чл.59 от ЗЗД е необходимо наличието на няколко предпоставки: обогатяване на едно лице за сметка на друго, обедняване на това лице, свързано с обогатяването на първото, връзка между обедняването и обогатяването, липса на основание за обогатяването и липса на друг иск, с който обеднелият да се защити. Обедняването е необходим елемент от фактическия състав на общия иск за неоснователно обогатяване, и то, обедняването, се определя като лишаване от блага или като загуба на права. Може да приеме различни форми, например пропускане на иначе сигурно имуществено увеличение. Поради това ищцата е следвало да установи  намаление на своето имущество в резултат на загубата на правото на собственост след извършване на дарението и евентуално пропуск да придобие имуществени блага, като докаже обстоятелствата, създаващи възможност за придобиване на ползите, които ги правят сигурни. Безспорно е, че е налице обедняване за ищцата, настъпило по силата на извършеното от нея дарение на 1/3 ид. част  от имота и обогатяване на ответницата – въззивница. В случая обаче следва да се има предвид обогатяването на дарената и обедняването на дарителката към момента на извършване на дарствената сделка. В теорията е прието, че за направените подобрения в имот, които увеличават стойността му, дареният има право да иска заплащане. Той връща, което е получил и от което се е възползвал, но дарителят не може да се обогатява. Дарителката е обедняла със стойността на подареното имущество именно към този момент, защото тази сума би могла евентуално да получи ако вместо да дари, бе продала 1/3 ид.ч. от недвижимия имот. Приемането на обратното, каквото е становището на районния съд, е неправилно. Без значение е в случая какви сделки впоследствие дарената е извършила с имота. Дарителят, при отмяната на дарението, не встъпва изцяло в правното положение на дарения до степен, че да се счита участник в сключените с него сделки. Още повече, че отчуждаването на имота е станало далеч преди дарената да получи покана за връщане, т.е. да узнае за предявения срещу нея иск за отмяна на дарението. Поради това атакуваното решение следва да бъде отменено в частта над размера от сумата 1 029 лв. до пълния присъден размер от 15 778 лв.

С оглед основателността на жалбата  основателна се явява и претенцията за разноски пред първата и тази инстанция и ищцата-въззиваема следва да бъде осъдена да заплати на ответницата-въззивница направените по делото разноски в размер на 944,15 лв, а от своя страна ответницата следва да заплати на ищцата разноски съразмерно на уважената част от иска в размер на 8,22 лв.

Въззивницата следва да заплати и д.т. за производството пред районния съд в размер на 50 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ  решение №  147/14.03.2001 г. по гр.д. №6899/2010 г. на  Сливенския районен съд, в частта му с която М.Н.Р. е осъдена да заплати на Ж.П.Б. сумата 15 778 лв., представляваща обезщетение за отчужден от М.Н.Р. недвижим имот, предмет на договор за дарение, отменен на основание чл. 227 ал. 1 б. „в” от ЗЗД и правно основание чл.227 ал. 5 от ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 07.12.2010 г. до окончателното изплащане на сумата и разноски в размер на 126 лв. над размера на сумата от 1 029 /хиляда двадесет и девет/ лева до пълния размер от 15 778 лв., като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА

ОТХВЪРЛЯ предявеният от Ж.П.Б. против М.Н.Р. иск   за заплащане на обезщетение за отчужден от М.Н.Р. недвижим имот предмет на договор за дарение, отменен на основание чл. 227 ал. 1 б. „в” от ЗЗД и правно основание чл.227 ал. 5 от ЗЗД, над размера от сумата 1 029 лв. до пълния претендиран размер от 15 778 лева като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.

ОТМЕНЯ  решение №  147/14.03.2001 г. по гр.д. №6899/2010 г. на  Сливенския районен съд, в частта, с която М.Н.Р. е осъдена да заплати на Ж.П.Б. направените по делото разноски над размера от 8,22 лв/осем лева и двадесет и две стотинки/ до пълния размер от 126 лева.

ОТМЕНЯ  решение №  147/14.03.2001 г. по гр.д. №6899/2010 г. на  Сливенския районен съд, в частта, с която М.Н.Р. е осъдена д.т. над размера на сумата от 50/петдесет/ лева до пълния размер от 631,12 лева.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

 

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: