Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. С., 23.06.2011г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и втори юни през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                             мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 209 по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 133/07.03.2011г. по гр.д. № 4617/10г. на СлРС, с което са

- оставени без разглеждане, като недопустими, поради липса на правен интерес, предявените от ищеца искове по чл. 12 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 1 000 лв. и неимуществени вреди в размер на 1 000 лв., причинени от ответника от недобросъвестно преддоговорно поведение и е прекратено производството в тази част,

- отхвърлени са като неоснователни предявените от ищеца обективно алтернативно и евентуално съединени искове за обявяване на основание чл. 26 ал. 2 пр. 1 и 2 от ЗЗД нищожността на сключен между него и ответника договор за наем на недвижим имот поради невъзможен предмет или поради липса на съгласие, евентуално на основание чл. 28 от ЗЗД – за унищожаване на същия като сключен при грешка в предмета,

- отхвърлени са като неоснователни и предявените обективно кумулативно съединени искове по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД за връщане на сумата от 914 лв., представляваща платен наем, даден без или на отпаднало основание и по чл. 231 ал. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата 1 500 лв., представляваща направени разходи за основен ремонт на наетото по този договор помещение и са присъдени съразмерно разноски по делото.

Въззивникът  – ищец в първоинстанционното производство, обжалва решението изцяло, като счита, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено при нарушение на материалните норми. Заявява, че неправилно е прекратено производството по отношение на двата иска по чл. 12 от ЗЗД мотивирайки се с безпротиворечива съдебна практика,  без да се позовава на конкретен съдебен акт, търкувателлно решение или постановление. Твърди и, че неправилно е приел, че сключеният договор не е нищожен и възпроизвежда съображенията от исковата молба и писмената си защита относно липсата на предмет – тъй като обектът, за който бил сключен наемният договор не е имал удостоверение за въвеждане в експлоатация съгласно чл. 177 от ЗУТ, поради което договорът не можел да породи целените правни последици поради противоречие с императивната норма на чл. 178 ал. 1 от ЗУТ. Въззивникът счита също, че ако РС беше анализирал и коментирал съображенията му, е щял да стигне до извода за нищожност на процесния договор поради противоречие на закона. Твърди още, че е неправилен извода на съда, че не е налице грешка в предмета, тъй като ищецът не би сключил договора, ако е знаел, че обектът няма изискуемите документи, придаващи му статут на ресторант и погрешно е мислел, че ще получи под наем ресторант. Счита, че неправилно са отхвърлени тези искове, както и исковете за връщане на дадена без основание наемна цена и заплащане на разходите, направени за основен ремонт на помещението. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени решението изцяло и вместо това постанови ново, с което уважи предявените искове. Претендира разноски.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з. за въззиваемата кооперация, редовно призована, се явява процесуален представител по закон по чл. 31 от ГПК – председателя на ПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение. Няма претенция за разноски за тази инстанция.

Няма подадени писмени защити по реда на чл. 149 ал. 3 ат ГПК.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е ЧАСТИЧНО  правилно, поради което тази му част следва да бъде потвърдена.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА към фактическите констатации в първоинстанционното решение.

Въззивният състав споделя ЧАСТИЧНО и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор, касаещи исковете по чл. 26 ал. 2 пр. 1 от ЗЗД, чл. 26 ал. 2 пр. 2 от ЗЗД, чл. 27, вр. чл. 28 ал. 1 от ЗЗД, чл. 55 ал. 1 от ЗЗД и чл. 231 ал. 2 от ЗЗД.

Изложените във въззивната жалба оплаквания по отношение на тях, са неоснователни.

Ищецът – въззивник в това производство, е атакувал сключен между него и ответника-въззиваем, договор за наем на недвижим имот, считайки, че той е недействителен, като е посочил две алтернативни основания за нищожност – липса на предмет и липса на съгласие, и, евентуално, се е позовал и на унищожаемост поради грешка в предмета.

Доводите, с които той обосновава тезата си, се заключват в това, че е сключил договора с цел да ползва обекта като ресторант, но помещението не отговаряло на тези изисквания, започнатата от него процедура по категоризиране не приключила успешно и обектът бил регистриран като бюфет и така не е ползвал в действителност наетия имот по предназначение.

 Първоинстанционният съд правилно, в съответствие с материалните норми и правната доктрина, е счел, че хипотезите, на които се позовава ищецът, са неприложими към настоящото правоотношение. Не е налице невъзможен предмет на процесния договор по смисъла на чл. 26 ал. 2 пр. 1 от ЗЗД, а още по-малко – липса на съгласие. Предметът на договора е бил еднозначно и ясно определен от страните, като обективно съществуващ и конкретно индивидуализиран недвижим имот, и той е бил идентичен в представите на всяка от тях. Волята им за сключването точно на този договор, е била също несъмнена и еднозначно изразена, съвпадението е било доброволно материализирано чрез полагането на подписите им върху писмения документ.

Следва да се отбележи, че наведените във въззивната жалба твърдения, са за нищожност на договора и поради противоречие със закона – на нормите на чл. 177 и чл. 178 от ЗУТ, но това основание не е било заявявано в исковата молба и въвеждането му с жалбата е недопустимо, тъй като възможността за изменение на иска е преклудирана. Съдът се произнася по този спорен предмет, с който е сезиран, въззивният контрол също не може да излезе извън рамките на правораздаване, очертани с исковата молба. Освен това следва да се отбележи, че състоянието на обекта, като несъответстващо на нормите на чл. 177 и чл. 178 от ЗУТ, не е константна и иманентна негова характеристика, може да претърпи промяна и само по себе си не прави договора за наем /като облигационна връзка/ противоречащ на закона. Противоречието на закона, за да представлява основание за нищожност, трябва да се изразява в съществена колизия с фундаментална, изрична и императивна законова норма, която да пречи на самото възникване на договорното отношение, а не да рефлектира само върху осъществяването на правата и задълженията по него.

Не е налице и твърдяното основание за унищожаване на договора – грешка в предмета. Само неправилната идея и очаквания на страната не са достатъчни да доведат до недействителност на договора, законът изисква погрешната представа да се отнася до съществени качества на предмета. В случая възможността да се ползва обекта като ресторант не е нито част, елемент от предмета на договора, нито негово свойство или качество. Макар и наречен в тръжната документация и в договора “търговска сграда – ресторант, с. Старо село”, изрично е посочено, че “предметът на договора ще се ползва за продажба на алкохол, тютюневи изделия, безалкохолни напитки, кухненска продукция”, което дефинитивно изключва развиването на ресторантьорска дейност. Тоест определящото е било не названието, а същността на обекта, и тя се извлича недвусмислено от предназначението, с което е бил предложен и предоставен на наемателя. В описа на основните средства, които му се предавали, подписан от негов представител, изрично било посочено предаването на Бюфет-ресторант. Така не може да се приеме, че преди сключването на договора ищецът е имал погрешна представа относно предмета. Именно като бюфет е бил регистриран и ползван от ищеца наетият обект и с анекс към договора, 1 месец по-късно страните са конкретизирали предмета му, като са уговорили, че той е търговска сграда и наемателят ползва “бюфета от ресторанта в с. Старо село”.

Възможността този обект да се ползва като ресторант може да е била желание на ищеца, но не може да се приеме, че той я е считал за сигурна към момента на участието му в търга и съответно – при сключването на договора, именно с оглед изложеното до тук. Установено е, че до предлагането на обекта той не е функционирал като ресторант /в смисъла, който нормативната уредба придава на понятието/, и не като такъв е бил офериран. Очакванията на ищеца, както се доказва и от свидетелските показания, са били свързани с бъдеща възможност, чието осъществяване е зависело от поредица допълнителни правни и фактически действия, а не с актуалното положение на обекта. Тоест – в контекста на разпоредбата на чл. 28 от ЗЗД – не е била налице грешка относно наетия обект. Предметът на дейността, за която той е бил предназначен, е бил доведен своевременно до знанието на наемателя-ищец, и точно за такава дейност той се е снабдил с разрешение. Поради това липсва твърдяното основание за унищожаване на договора.

Така трите иска за недействителност на договора са неоснователни, и следва да се отхвърлят. Тяхната неоснователност, съответно обуславя и неоснователността на зависимия от уважаването на някоя от тези претенции иск за връщане на дадено без, респективно - на отпаднало основание. Заплатеният от ищеца наем представлява изпълнение на парично задължение по действителен договор за наем, преди прекратяването му по предвиден в него начин, поради което не е налице никой от фактическите състави на неоснователното обогатяване и претенцията за връщане на сумата от 914 лв. следва да се отхвърли като неоснователна.

Неоснователна е и другата, също евентуална претенция – за заплащане на основание чл. 231 ал. 2 от ЗЗД, на направени разходи в размер на 1 500 лв., представляващи стойност на извършен основен ремонт на наетото помещение. За да се разгледа тя, е следвало да се отхвърлят исковете за обявяване нищожността или унищожаването на наемния договор, тъй като така, както е предявена, тя може да се основава само на валидна сделка. Тъй като съдът счита, че процесният договор е точно такъв, дължи произнасяне по претенцията и настоящият състав намира, че тя правилно и обосновано е отхвърлена като неоснователна от първоинстанционния съд. Доказано е с допустими, годни и относими доказателствени средства и доказателства, че извършеният от ищеца ремонт не е основен по смисъла на ЗЗД, за да бъде за сметка на наемодателя, а е свързан с ползването и поддържането на имота, което е предвидено да става за сметка на наемателя. Освен това страните са прецизирали законовата разпоредба в договора между тях, като изрично са конкретизирали, че наемателят поема всички разходи за подобрения, свързани с удобство и обзавеждане на обекта.

С оглед всичко изтъкнато до тук, СлОС счита, че в тези части обжалваното решение на СлРС следва ДА БЪДЕ ПОТВЪРДЕНО, като правилно и законосъобразно.

Въззивният съд НЕ СПОДЕЛЯ ИЗВОДИТЕ на първоинстанционния съд в частта на решението, имаща характер на определение, с което са оставени без разглеждане като недопустими искове по чл. 12 от ЗЗД и производството е прекратено спрямо тях.

Ищецът е предявил, наред с всички останали, обсъдени по-горе претенции, и обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 12 от ЗЗД, за заплащане на обезщетение за недобросъвестно водени преговори и сключване на договор. Претенциите са за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди, всяка с размер от 1000 лв.

За да прекрати производството по отношение на тях, РС е счел, че исковете са недопустими, като се е обосновал с липсата на правен интерес за ищеца. Приел е, че щом преди предявяването на иска договорът е бил сключен, дори и да е нищожен или унищожаем, с факта на сключването му отпада и правния интерес от предявяване на иска по чл. 12 от ЗЗД.

Въззивният съд не споделя това становище. Разпоредбата на чл. 12 от ЗЗД е обща, формулировката на условието, при наличие на което се активира действието й е, широка и неконкретно определена, тъй като нормата е предназначена да защити специфични права, чието накърняване може да стане в най-различна форма и начин, поради което то се дефинира за всеки отделен случай и се съпоставя с доктриналното понятие за добросъвестност.

Така в настоящия случай само от факта на сключване на договора, не може да се изведе еднозначно и безкритично заключение, че ответникът е действал добросъвестно. С оглед инвокираните твърдения на ищеца – че причината да сключи договора е да развива за в бъдеще в процесния обект расторантьорска дейност, съдът следва да разгледа оплакването му за недобросъвестно поведение на ответника именно в светлината на това намерение. Без то да е елемент, или условие в самия договор, доколкото служи като движеща сила при предприемане на действията за сключване на договора за наем, съдът е длъжен да изследва въпросите, свързани със знанието на насрещната страна за това намерение, с предоставянето на необходимата и достатъчна информация във връзка с възможността за осъществяването му, както и с това доколко нейната достоверност или липсата й изобщо, са се отразили върху решението на ищеца да сключи договора. Както изрично бе подчертано по-горе, тези въпроси са извън хипотезата на “грешка в предмета”, тъй като бе посочено, че ищецът е имал яснота относно предмета на договора такъв, какъвто е към момента на склъчването му, но разминаване в очакванията му и действителното положение, е настъпило по отношение на бъдещ момент и бъдещо упражняване на придобитите с договора права. Поради това, доколкото това е резултат на недобросъвестно поведение на насрещната страна, независимо, че договорът е бил сключен и е породил правно действие, тази страна попада в санкцията на разпоредбата на чл. 12 от ЗЗД.

Като е приел, че исковете са недопустими поради липса на правен интерес и е отказал да ги разгледа по същество, СлРС е постановил незаконосъобразно определение.

Единствено в частта, касаеща иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1000 лв., производството следва да се прекрати като недопустимо и той да се остави без разглеждане, но на различни от изтъкнатите от първоинстанционния съд, основания.

Искът е предявен от търговец - ЕТ, макар и физическо лице, и той не може да търси обезщетение като такъв за неимуществени вреди, тъй като всичките му права са имуществени. Търговското предприятие е съвкупност от права и задължения с паричен еквивалент и вредите, които търговецът търпи, се отразяват в патримониума му, съставен от права и задължения с имуществен израз. Търговецът няма неимуществени активи и пасиви, поради което е недопустимо да претендира заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. По тази причина този иск е недопустим и не следва да се разглежда.

Тъй като като краен резултат изводите на двете инстанции съвпадат, в  тази част определението, инкорпорирано в обжалваното решение, следва да се потвърди.

В останалата му част, обаче, касаеща оставянето без разглеждане и прекратяване като недопустимо на производството по отношение на иска по чл. 12 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, определението на СлРС следва да се отмени и делото следва да се върне за произнасяне по същество по така предявения иск.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, въззиваемата страна не е направила и не е претендирала разноски за въззивното производство и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ОТМЕНЯ   първоинстанционно решение № 133/07.03.2011г. по гр.д. № 4617/10г. на СлРС, В ЧАСТТА С ХАРАКТЕР НА ОПРЕДЕЛЕНИЕ, с която е оставен без разглеждане, като недопустим, поради липса на правен интерес, предявения от ЕТ “ЗВЕЗДИТЕ ДД – Д.Д.”, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., ул. “Р.” №*, против ПК “УСПЕХ”, със седалище и адрес на управление на дейността с. Злати войвода, община Сливен, иск по чл. 12 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 1 000 лв., причинени от ответната кооперация чрез недобросъвестно преддоговорно поведение, и е прекратено като недопустимо производството в тази част, като  НЕПРАВИЛНО.

 

ВРЪЩА гр.д. № 4617/2010г. на СлРС на Сливенски районен съд за произнасяне по същество по предявения от ЕТ “ЗВЕЗДИТЕ ДД – Д.Д.”, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., ул. “Р.” №*, против ПК “УСПЕХ”, със седалище и адрес на управление на дейността с. Злати войвода, община Сливен, иск по чл. 12 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 1 000 лв., причинени от ответната кооперация чрез недобросъвестно преддоговорно поведение.

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 133/07.03.2011г. по гр.д. № 4617/10г. на СлРС, в останалите ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ.

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му, а в частта, имаща характер на отменително определение – не подлежи на обжалване с частна жалба.

 

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

         ЧЛЕНОВЕ: