Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

 

гр. Сливен, 23.06.2011г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и втори юни през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                             мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 210 по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по две въззивни жалби против първоинстанционно решение № 188/22.03.2011г. по гр.д. № 5777/10г. на СлРС, с което

- е осъден ответника да заплати на ищеца сумата 1000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в дискриминационни действия, установени с Решение № 29.11.03.2009г. на Комисията за защита от дискриминация, по предявен частичен иск по чл. 49 от ЗЗД вр. чл. 74 ал. 1 от ЗЗДискр., целият от 150 000 лв., ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на иска на 27.10.2010г. до окончателното изплащане и сумата 373, 39 лв. представляваща обезщетение за забава в размер на мораторната лихва върху тази главница от 10.12.2007г. до предявяване на исковата молба, по частичен иск по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД, целият от 78 075 лв.,

- отхвърлени са като неоснователни и недоказани предявените от ищеца против ответника частични искове за главница по чл. 49 от ЗЗД вр. чл. 74 ал. 1 от ЗЗДискр., целият от 150 000 лв., за сумата над присъдения размер от 1000 лв. до пълния претендиран размер от 1 200 лв. и  за мораторна лихва по чл. 86 от ЗЗД, целият от 78 075 лв., за сумата над присъдения размер от 373, 39 лв., до пълния претендиран размер от 624лв. и

- са присъдени съразмерно разноските по делото.

Първата въззивна жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се атакува цитираното решение в отхвърлителната част. Първият въззивник счита, че в нея то е неправилно и необосновано. Заявява, че съдът не е определил справедливия паричен еквивалент на причиненото увреждане и твърде занижил размера на обезщетението. Поради това моли въззивния съд да отмени в тази част първоинстанционното решение и уважи изцяло основния иск за 150 000 лева като му присъди цялата частично претендирана сума от 1200лв. Претендира разноски.

Няма направени доказателствени или процесуални искания за тази инстанция.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по първата въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като счита, че твърденията на ищеца за незаконосъобразност на решението при определяне на мащаба на неимуществените вреди, са голословни и неоснователни. Освен това заявява, че като ответник е обжалвал решението в уважителната част, като счита че изобщо не следва да се присъжда никакво обезщетение за претърпени болки и страдания, поради липса на такива. В резултат иска жалбата на ищеца да бъде отхвърлена като неоснователна.

В същия срок няма подадена насрещна на тази въззивна жалба.

Втората въззивна жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство. С нея се атакува осъдителната част на посоченото решение на РС. Този въззивник счита, че, на първо място, решението е недопустимо, тъй като с него се приключва недопустим процес. Освен това е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, които налагат делото да бъде прекратено. Счита, че по същество решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на процедурните и материалноправните норми. На последно място въвежда ново възражение, като заявява, че материално правната претенция на ищеца е погасена по давност. Аргументира становището си, че решението е недопустимо, с това, че е проведен процес с участието на ненадлежна страна. Твърди, че той, като ответник, не е надлежна страна, защото РИМ и ищеца не са страни в никаква материална правна връзка, която да може да бъде превърната в процесуална такава. Развива подробни съображения, защо, въпреки, че деликта изключва договорна връзка между страните, е необходимо да съществува правна и/или фактическа такава между страните, за да обоснове правен интерес на ищеца да търси обезщетение именно от този ответник. Също така този въззивник счита, че неправилно РС е построил фактическите си, а оттам - и правните си констатации преимуществено въз основа на решението на КЗД, като е счел че то е достатъчно да обоснове наличието на деликт и основателността на претенцията въобще. Заявява, че с решението си КЗД не е анализирала съществуването или липсата на правните връзки и отношения между страните, а е създала такива, а тези връзки са приети за достатъчни и обективни от първоинстанционния съд. Също така въззивникът твърди, че едно от съществените нарушение на РС е, че той е приел, че посоченото решение на КЗД има обвързваща за него сила и установява по задължителен за страните начин извършените дискриминационни действия. Въззивникът твърди, че тази Комисия не е нито съд, нито особена юрисдикция и решенията й не се ползват със сила на пресъдено нещо, липсва процесуална норма, която да придава задължителност на тези решения спрямо лица извън кръга на участвалите в производствотоу и съответно не са задължителни за съда. На последно място въззивникът сочи като нарушаване на материалния закон от страна на РС неправилното приемане за доказани фактите, във връзка с вредата и причинната връзка с поведението на ответника. Формално и безкритично е отдал пълна вяра на гласните доказателства, които установяват отрицателни факти и противоречат на писмените доказателства. Въззивникът заявява, че от правилно установени факти съдът е извел погрешни заключения или не е направил никакви логични такива. Счита, че в действителност, с действията си ответникът е подпомагал ищеца, а резултатът, до който се е стигнало, е причинен от неговото собствено поведение и лични качества, което представлява самоувреждащо бездействие от страна на ищеца. Също така въззивникът счита, че вредоносното действие за което се твърди, че е довело до причиняване на вреди, е било недопустимо разкъсано в определен период от време и като цяло отговорността на ответника е погасена по давност. С оглед изложеното моли въззивния съд да постанови решение, с което да отмени осъдителната част на първоинстанционното решение и да постанови ново, с което изцяло отхвърли предявените главен и допълнителен искове, като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.

В тази въззивна жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фазана производството.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК насрещната по втората въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва като неоснователна. Детайлно развива аргументация по всяко едно от инвокираните във въззивната жалба възражения и оплаквания, които счита че не следва да се уважават. Моли въззивния съд да потвърди обжалваната част на първоинстанционното решение. Няма направени искания.

В същия срок няма подадена насрещна на тази въззивна жалба.

В с.з., първият въззивник, редовно призован, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, поддържа жалбата си и отговора на въззивната жалба на насрещната страна, оспорва другата въззивна жалба  и моли съда да отмени атакуваната част на решението и уважи изцяло иска. Претендира разноски за тази инстанция.

В с.з. за втория въззивник, редовно призован, се явяват процесуални представители по закон и по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, които поддържат своята и оспорват другата въззивна жалба, поддържат съображенията изложени в жалбата и отговора. Молят въззивния съд да отмени атакуваното решение в обжалваната му осъдителна част и изцяло отхвърли исковете. Претендират разноски в пълнота.

Няма подадени писмени защити по реда на чл. 149 ал. 3 ат ГПК.

След докладване на жалбите и отговорите, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от двете въззивни жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и  правилно, поради което следва да бъде изцяло потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд.

Изложените в двете въззивни жалби оплаквания са неоснователни.

По отношение на възражението за недопустимост на решението, като постановено по недопустим иск поради липса на надлежен ответник, направено от въззивника-ответник във втората въззивна жалба:

Въззивникът –РИМ-Сливен счита, че той не е пасивно легитимирана страна в процеса, тъй като между него и ищеца не съществувала никаква материална правна връзка, която да се транслира и в процесуална такава, и намира, че неправилно РС е абсолютизирал основното положение при деликта, при което не е нужно наличието на обуславящо го договорно или друго правоотношение между страните. Заявява, че несъмнено е необходимо да съществува някаква фактическа и/или правна връзка, която да изолира него, като правен субект, от кръга на всички останали, и да го постави в позицията на делинквент точно спрямо този ищец и точно по този иск.

Настоящият състав намира, че такава връзка е налице. Безспорно е установено, че ищецът е бил назначен от 26.01.1983г., по предвидения в съответните норми, действали към този момент, ред, като уредник в Окръжен исторически музей – гр. Сливен, и впоследствие е изпълнявал трудови функции като уредник на музейна сбирка в гр. Твърдица. Извън съмнение е и, че тази работа той е извършвал до предявяването на иска. Също така е неотрицаемо, както че в резултат на поредица обществено-устройствени и законодателни промени РИМ-Сливен е правоприемник на Окръжния исторически музей-Сливен, така и, че “музейната сбирка” в гр. Твърдица има касателство с тях. Съгласно Наредба№6/09.07.1985г. за устройството и дейността на музейните сбирки в страната, те се изграждат към народните читалища, училища, предприятия и организации, които ги и субсидират. Съгласно чл. 4 от тази наредба тяхната дейност се ръководи и направлява от  окръжните дирекции “Културно-историческо наследство” и от Окръжните исторически музеи. В тяхното създаване също участва съответния Окръжен исторически музей, на чиято територия функционира сбирката. Град Твърдица е бил в границите на Сливенски окръг и в него не е имало Държавен общоисторически музей, както е изисквала разпоредбата н ачл. 9 от Наредбата. Според чл. 11 държавните музеи упражняват идейно-методическо ръководство на музейните сбирки. От 09.07.1985г. в тр. Твърдица е разрешено създаването на музейна сбирка, като Министерството на културата е разпоредило дейността й да се организира въз основа на Наредба №6.

Всички тези обстоятелства в своята съвкупност дават достатъчно основание да се приеме съществуването на непрекъсвана във времето фактическа и правна връзка между ищеца и ответника, която, от своя страна, обосновава и допустимостта на иска, с който първият претендира обезщетение за вреди от втория, извличайки основания именно от тези обективни взаимоотношения.

Изрично следва да се подчертае, че с оглед характера на спора и вида защита, която се търси с този иск, не подлежат на установяване и изследване в детайли фактите, свързани с възникването и развитието на трудови правоотношения, с начина на определяне на работното място на ищеца, към кой момент кое лице е било негов работодател, наличието или липсата на конкретна длъжност, и други подобни въпроси изискващи доказване на договорна връзка, съответно – осъществяване и изпълнение на правата и задълженията по нея. Те ще бъдат разглеждани само в светлината на деликтното правоотношение, доколкото имат обслужващо значение за твърдяното непозволено увреждане.

Въпросите за драстичното разминаване между фактическото и правното положение на ищеца, флагрантния административен дисонанс между всички учреждения, институции и органи на държавна и местна изпълнителна власт, довели до абсурдно и неподлежащо на дефиниране състояние на отношенията между служител/работник и работодател, също не следва да се анализират задълбочено в това производство, тъй като излизат извън обсега на доказване, но доколкото имат ролята на правопораждащи и правоизменящи юридически факти, не могат да бъдат и напълно пренебрегнати.

Всички тези обстоятелства са установени чрез събраните писмени доказателствени средства, но този съд не е властен да изгражда въз основа на тях фактически и правни констатации по друг, освен спорния казус, и няма да формира сила на пресъдено нещо по никой от горните въпроси.

Така, фундаменталният релевантен факт, който не е оборен надлежно, е, че ищецът е работел като уредник на музейна сбирка, чиято обща дейност следва да се ръководи и направлява от ответника, респективно – от предшественика му.

Тъй като настоящият иск представлява форма на особена защита от деликт, следва да се вземе предвид спецификата на това увреждане, за което специалната норма предвижда обезщетение, поради което в случая е без значение дали ответникът е и работодател на ищеца, или работодател е трето лице. Този ответник, поради изложените по-горе причини, попада в кръга на адресатите на ЗЗДискр. по отношение на ищеца и за него важат правилата, разписани в закона. Нарушаването им активира механизма за защита и ангажира имуществената му отговорност. Най-общото правило на чл. 6 от ЗЗДискр повелява, че забраната за дискриминация действа спрямо всички при упражняването и защитата на предвидените в конституцията и законите права и свободи. Всичко казано до тук определя и обективните, и субективните рамки на настоящия спор.

По отношение на направеното от въззивника-ответник с втората въззивна жалба възражение за изтекла погасителна давност:

Това възражение е несвоевременно направено. Тъй като то е материалноправно, възможността на ответника да го направи е преклудирана след приключване на първото по делото съдебно заседание и не може да се реализира в тази фаза на производството. Независимо от това, обаче, въззивният състав не счита, че правото на иск е погасено по давност. Тъй като това е особена форма на деликт, при която увреждането се състои в трайни, повтарящи се във времето сходни действия /бездействия/ с еднакъв и натрупващ се резултат, на практика нова давност започва да тече от всеки ден за напред, поради което, докато въздействието не е прекратено, погасителната даност не може да окаже ефект. Дори да се приеме, че това е сторено със сезирането на Комисията  за защита от дискриминация на 10.12.2007г., приложима е общата 5 годишна давност, която, към момента на завеждане на исковата молба на 27.10.2010г., не е била изтекла.

По отношение на оплакванията за материална неправилност на атакуваната осъдителна част на решението, наведени от въззивника-ответник с втората въззивна жалба:

Основният, водещ аргумент на въззивника за това, се състои в твърдението му, че РС неправилно и в нарушение на съдопроизводствените правила, е фокусирал фактическите и правните си изводи върху събраното като писмено доказателствено средство Решение № 29 на КЗД. Въззивникът счита, че то няма обвързваща сила за гражданския съд, а извън него не са ангажирани надеждни доказателства, установяващи основателността на претенцията чрез наличието на главните елементи на фактическия състав на чл. 49 от ЗЗД – авторството на деянието и причинната връзка с резултата. Излага и резерви по отношение на самата вреда, за която счита и, че е резултат на други, странични обстоятелства /включително личността на ищеца/, а не на твърдените дискриминационни действия на ответника.

Настоящият състав не споделя изцяло виждането на ответника, че тъй като КЗД не е съд  или особена юрисдикцция, решението му не се ползва със сила на пресъдено нещо и не обвързва с констатациите си юрисдикционните инстанции, а те са задължителни само за лицата, участвали в производството пред комисията, не и за съда.

Нормите на ЗЗДискр установяват положението на КЗД и й придават статут на орган на държавна власт, който не е включен в държавния апарат, но са му възложени, най-общо казано, държавни функции. ЗЗДискр урежда правомощията на КЗД с чл. 47, а съгласно т.1 на същия, комисията “установява нарушения на този или други закони, уреждащи равенство в третирането, извършителя на нарушението и засегнатото лице”. В чл. 65 се прогласява, че “ с постановеното решение заседателният състав 1. установява извършеното нарушение и 2. установява нарушителя и засегнатото лице...”. От това следва, че решението на КЗД, което е издадено в кръга на функциите й, материализира изявление на орган на държавна власт в това му качество и представлява писмен официален диспозитивен документ. Като такъв той се ползва само с формална доказателствена сила. Вярно е, че това решение не поражда сила на пресъдено нещо, както едно съдебно решение, но е административен акт и за проверката на неговата законосъобразност е предвиден съдебен ред. С влязло в сила решение  ВАС на РБ се е произнесъл по обжалваната част относно ПАМ. В установителната част, касаеща факта на дискриминация, административният акт не е бил обжалван и е влязъл в сила. Ответникът, в случай, че не е бил съгласен с установяването на засягащия го факт, е могъл да го подложи на проверка от административния съд, който, отново с диспозитивен официален документ, какъвто е и неговото решение, евентуално би го изменил – тоест – би отрекъл допускането на дискриминация по признака “упражняване право на труд” и наличието на тормоз по смисъла на закона.

Както се посочи вече, решението на КЗД не представлява обикновена констатация – тоест – не е свидетелстващ документ /както, например, протокол за ПТП, акт за констатиране на нарушение, констативен протокол на РДНСК или друг подобен орган/, поради което то не може да бъде оспорвано като неистинно /освен относно автентичността, която е останала непререкаема/.

И да не му се признае обвързваща съда сила, самото съществуване на влезлия в сила диспозитив, представлява юридически факт с правно значение, което не може да бъде отречено. Верността на съдържанието му не може да бъде проверявана, именно поради разпоредителното естество на изявлението и поради официалния характер на документа. Така той служи за доказване на установеното с него нарушение на чл. 5 от ЗЗДискр. За да се неутрализира неговото значение следва да му се противопоставят други, равни, или с по-голяма тежест, правопрекратяващи, правоизключващи или правоизменящи факти. Такива не са въведени и доказани от страната, имаща интерес да стори това.

Следователно, щом не е разколебано по предвидения в ЗЗДискр и АПК ред, или по друг начин в това спорно исково производство по реда на ГПК, заключението, че е налице нарушение на законова норма, изразяващо се в “тормоз” по смисъла на ЗЗДискр чрез допусната от ответника дискриминация спрямо ищеца на основа на признака “упражняване право на труд”, то съдът приема, че са налице елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане – деяние, с установен  автор и противоправност, както и, че обект на същото е ищецът.

Въззивният съд намира, че е надлежно доказано с годни, допустими и относими гласни доказателствени средства и претърпяването на неимуществена вреда от страна на последния, под формата на душевен и физически дискомфорт, изразяващ се в угриженост, ниско самочувствие, безпокойство, служебна и социална изолация. Гласните доказателства, неопровергани от други, установяват и причинната връзка между това състояние и поведението на служителите на ответника – неосигуряване на методическо ръководство и помощ, което, както се посочи вече, има дискриминационен, а от там – и противоправен характер. Личните качества и характерът на ищеца биха имали правно значение, ако спорът беше трудов и се релевираха поведението и изпълнението на трудовите му задължения като относими към съответните задължения на работодателя. В настоящия случай от значение е единствено изпълнението и спазването на определени от ЗЗДискр изисквания, с нарушаването на които правната норма свързва извода за наличие на дискриминация, която той забранява. Нарушаването на тази забрана е достатъчно основание да се приеме наличие на противоправност на номинираните действия и те се субсумират към правната норма на чл. 49 от ЗЗД.

За да се ангажира гражданската недоговорна отговорност за непозволено увреждане на ответника, като юридическо лице, следва да се установи едновременното наличие на всички, само обективни елементи на сложния фактически състав на деликта, въведени в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД, а именно –  деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторство на лице, на което е възложена определена работа, като вината на последното се презумира. С оглед правната характеристика на понятието “вина”, което не може да се приложи към други субекти, освен физически лица, от общата хипотеза е изведена специалната норма на чл. 49 от ЗЗД, която урежда отговорността на юридическите лица. Фактическият й състав е идентичен с общия по чл. 45 от ЗЗД, като отклонението е само относно опосредяването на отговорността на носителя й, чрез пораждането й заради действия на други, физически лица, на които е било възложено от отговарящия субект, извършването на определена работа, при и по повод на която са причинени вредите. Така тя има характер на обективна, безвиновна и гаранционно-обезпечителна – субектът й отговаря за виновно поведение на друго лице, без самият той да е носител на вина в юридическия смисъл. Спрямо увредения възложителят и изпълнителят на работата отговарят солидарно, а отношенията между тях се уреждат на полето на друг правен институт.

Така в случая се установи категорично и еднозначно наличието в кумулативна даденост на всички изискуеми от закона обективни признаци на непозволеното увреждане, което активира недоговорната, деликтна отговорност на ответника да обезщети вредите.

Обстоятелството, че подобни нарушения са установени със същото решение на КЗД и от други лица, не рефлектира върху отговорността на този ответник.

По отношение на оплакването на въззивника-ищец, в първата въззивна жалба, против отхвърлителната част от решението, касаещо размера на присъденото обезщетение:

Заявената вреда е с неимуществен характер. Този вид вреда е без паричен или друг имуществен еквивалент сама по себе си, поради което законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването й да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Тъй като няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от характера на увреждането и степента на страданието. Така в случая се касае за душевно състояние на ниско самочувствие и изолация. Съдът, обаче, следва да вземе предвид и всички странични обективни и субективни фактори, като обстоятелството, че и от самия ищец зависи преодоляването и справянето с емоционалния стрес. Изложеното мотивира този съдебен състав да приеме, че сумата от 1 000 лв. представлява справедливо обезщетение, като максимален еквивалент на претърпените дискомфорт и страдания. В този размер искът се явява основателен и доказан и тъй като е предявен като частичен, за сумата 1 200 лв. /при цена на целия иск 150 000 лв./, следва да се уважи до размер на 1 000 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане, а за разликата – да се отхвърли като неоснователен.

Частичната основателност на главната претенция обуславя и частичната основателност, оттам – и уважаването на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва от установяване на увреждането /датата на сезиране на КЗД – 10.12.2007г./ до завеждането на исковата молба, за сумата 373, 39 лв. Тази претенция, също заявена като частична за 624 лв. /при цена на цялата 788 075 лв./, следва да се отхвърли за разликата над уважения, до претендирания размер.

Като е стигнал до идентични правни изводи, СлРС е постановил правилно, обосновано и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.

Предвид изложените до тук съображения, двете въззивни жалби са неоснователни и не следва да се уважават.

Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден в цялост, включително относно разноските.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде понесена от двете страни, като всяка понесе своите разноски като са направени.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

 

                       

 

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение № 188/22.03.2011г. по гр.д. № 5777/10г. на СлРС.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на иска под 5 000 лв.

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: