Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 138

 

гр. Сливен, 21.06.2011 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на петнадесети юни през две хиляди и единадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

   ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

        Мл.с.КРАСИМИРА КОНДОВА

                 

                   

                                                                                      

при  секретаря Р. Г. , като разгледа докладваното от младши съдия Кр.Кондова гр.  д.  N 223   по описа за 2011   год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на подадена въззивна жалба от ответницата по първоинстанционното производство чрез процесуалния й представител срещу  Решение № 132/07.03.2011г. по гр.д.№ 7044/2010г. по описа на РС-Сливен, с което е уважен изцяло предявения от „Колхида-Сливен”АД, ЕИК 829054281, със седалище и адрес на управление:гр.Сливен, кв.”Индустриален” иск с правно основание чл.45 ЗЗД срещу ответницата  Н.И.Т., като последната е осъдена да заплати на ищцовото дружество сумата от 1305,77лв./хиляда триста и пет лв.и седемдесет и седем ст./, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, изразяващо се в неуведомяване на работодателя за настъпване на обстоятелство за прекратяване на разрешен отпуск за отглеждане на дете до двегодишна възраст и неправомерно получено обезщетение за това през периода 04.07.2007г. – 29.11.2007г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба – 10.12.2010г. до окончателното й изплащане.

В жалбата се излагат твърдения за неправилност и необоснованост на постановения от СлРС съдебен акт. Твърди се за неспазване на законовата процедура от страна на работодателя - ищец в първоинстанционното производство  по разрешаване на допълнителен платен отпуск за отглеждане на дете до 2 години. Посоченото нарушение се изразявало  в непредоставяне на нарочен образец декларация, каквито били изискванията на НРВПО в редакцията от ДВ бр.1 от 05.01.2007г., в сила от 01.01.2007г., като въззивника смята, че именно това са разпоредбите, приложими към конкретния казус. Сочи се, че пропускайки да предостави на работника декларацията-нарочен образец, работодателя е нарушил процедурата и незаконосъобразно е разрешил ползването на този вид отпуск, поради което всички негативни последици следва да са за негова сметка, в частност отговорността му пред ТП на НОИ за неправомерното изплащане на обезщетението за отпуск за отглеждане на дете до навършване на две години. Твърди се още, че работодателя е бил длъжен след влизане в сила на изменението на разпоредбата на чл.53, ал.4 от КСО /ред.22.08.2006г./ да организира дейността си по начин, по който своевременно да изисква от своите работници, респ.служители да го уведомяват при промяна в обстоятелствата. В този смисъл жалбоподателката намира, че не са налице елементите на непозволеното увреждане, както неправилно е приел първоинстанционния съд, доколкото вредата за ищцовото дружество произтичала не от нейното противоправно поведение, а от противоправност в действията на работодателя, който не е спазил разпоредбите на НРВПО и КСО.

Моли въззивният съд да отмени изцяло атакуваното съдебно решение на СлРС, като неправилно и необосновано и да постанови акт по същество, с който да отхвърли изцяло предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД.

В депозирания в срока по чл.263 ГПК отговор на ответната страна са релевирани подробни съображения,  които опровергават визираните в жалбата оплаквания.

В същия срок насрещна въззивна жалба не е подадена. Въззиваемата страна иска от съда да бъде потвърдено първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

Както в  жалбата, така и в отговора не  са сочени доказателства и не са правени  искания за допускане и събиране на такива във въззивната фаза на процеса.

В с.з. въззивницата, редовно призована не се явява лично. Представлява се от процесуален  представител по пълномощие – чл.32 ,т.1 ГПК,  който поддържа жалбата на изложените в нея основания. Претендира разноските, сторени в двете инстанции.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.3 ГПК, който изразява становище за потвърждаване на обжалвания  съдебен акт.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК. Същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, притежаващ правен интерес от обжалването чрез първоинстанционния съд, постановил атакувания акт.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК настоящата съдебна инстанция констатира, че атакуваното съдебно решение е валидно, и с оглед  пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

 

 

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, очертани с въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение не страда от пороците, наведени от въззивницата с депозираната жалба. Решението е правилно и законосъобразно, и като такова следва да бъде потвърдено.

Установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, изложена в мотивите на решението е всеобхватна, кореспондира със събрания по делото доказателствен материал и напълно се споделя от  настоящия съдебен състав, поради което с оглед нормата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивната жалба е неоснователна. Следва да се отбележи, че съдържанието й е идентично с това на подадения писмен отговор в производството пред районния съд и в тази връзка съда подробно и аргументирано в своето решение е дал изчерпателен отговор на релевираните твърдения и възражения от страна на ответницата.

Първостепенният съд правилно е квалифицирал иска, като го е подвел под нормата на чл.45 ЗЗД, извършил е доклад, с който е била надлежно разпределена доказателствената тежест между страните по спора,  събрал е и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил всички факти от значение за спорното право, и е извел правни изводи, с които настоящата съдебна инстанция напълно се солидализира.

Отпускът, визиран в  чл. 164 от Кодекса на труда /КТ/ е платен отпуск за отглеждане на дете до навършването на две годишна възраст. Редът и условията за ползването му, както и процедурата по разрешаването му са регламентирани в чл.46 от Наредбата за работното време и отпуските (НРВПО). В настоящият казус правилно е била приложена НРВПО  в редакцията й от 23.12.2005г., ДВ бр.103, тъй като правото на този отпуск за въззивницата е възникнало към 28.02.2006г.- дата, която самата тя е посочила в подадената молба-декларация. Отпускът се ползва въз основа на писмено заявление на правоимащото лице. Когато заявлението се подава от майката е необходимо да се декларира от последната, че детето не е настанено в детско заведение, и че майката не е дала съгласие по чл. 164, ал. 3 от КТ, отпускът да бъде ползван от бащата или от някой от техните родители. В КТ, както и в подзаконовия нормативен акт/НРВПО/ не е посочено изискване за майката, когато отпускът ще се ползва от самата нея да попълва някакъв изричен образец на декларация. В ал.3 на чл.46 от НРВПО са посочени два вида приложения - № 1/понастоящем № 2/ и № 2 /към момента № 3/. Приложение № 1  представлява изричен образец на декларация, който обаче се попълва само, ако този вид отпуск по чл.164 КТ ще се ползва от бащата на детето или един от родителите на майката или бащата, а приложение № 2 е справка, която се попълва от предприятието работодател отново когато отпускът се ползва от лицата по чл.164, ал.3 КТ, а не лично от майката. Следователно попълнената от въззивницата молба с дата 26.02.2006г., в която своеобразно е обективирана декларация, че детето й не е настанено в детска градина е достатъчно като форма за да бъде разрешен този вид отпуск. Процедурата е била спазена от работодателя, който въз основа на така депозираната пред него молба- декларация е издал заповед № 8/28.02.2006г., с която е разрешил ползването на отпуск от датата, посочена в молбата, каквото е изискването на чл.46, ал.1, изр.2 от НРВПО. В този смисъл настоящата съдебна инстанция намира възражението на въззивницата, относно неспазване на законовата  процедура от страна на работодателя по разрешаването на отпуск по чл.164 КТ  за несъстоятелно и голословно.  И само за пълнота на изложението следва да се подчертае, че в НРВПО както в редакцията й от 23.12.2005г.,ДВ бр.103 / приложима към казуса/, така и в редакцията от 05.01.2007г., ДВ бр.1 в сила от 01.01.2007г., която въззивницата счита за приложима към случая, а също и към сега действащата НРВПО- ДВ бр.21/15.03.2011г. в  сила от 15.03.2011г., изричните образци приложения № 2 и 3 се попълват единствено, когато отпускът по чл.164 КТ ще се ползва не лично от майката, и по аргумент на противното, когато той ще се ползва лично от нея е достатъчно деклариране на посочените в наредбата основания, едно от които и релевантно за конкретния случай - детето да не е настанено в детско заведение. С декларирането на това обстоятелство майката не само се задължава да не настанява детето в детско заведение, тъй като този вид отпуск тя ползва именно с оглед обстоятелството, че сама отглежда детето си до навършване на две години, но и се запознава, че това е именно условието, от което произтича  правото й  да ползва този вид отпуск, както и да получава обезщетение през този период.  Последното се изплаща по време на ползване на отпуска на основание чл. 53 от КСО. Съгласно чл. 53, ал. 4 /в сила до 22.08.2006г./ изплащането на обезщетението се прекратяваше “при настаняване на детето в детско заведение на пълна държавна издръжка”. От 26.08.2006г. е в сила изменение на чл. 53, ал. 4 от КСО /Обн., ДВ, бр. 68/2006г./, като изменената разпоредба предвижда обезщетението да се прекратява “при настаняване на детето в детско заведение”, т.е. в такова, което може да бъде или да не бъде на пълна държавна издръжка. Изменената разпоредба на чл. 53, ал. 4 от КСО е приведена от законодателя за да бъде приведена в унисон с разпоредбата на чл. 46, ал. 7 от НРВПО.

Съгласно чл. 46, ал. 7 от НРВПО отпускът по чл. 164 от КТ се прекратява когато детето бъде настанено в детско заведение. Задължение на ползващия отпуска за отглеждане на дете по чл. 164 от КТ е да уведоми работодателя, разрешил ползването, в случай че детето е настанено в детско заведение / детска ясла, градина/. Когато работодателят бъде уведомен за това обстоятелство, той е длъжен да прекрати ползването на отпуска на основание чл. 46, ал. 7 от НРВПО, съответно да преустанови плащането на обезщетението по чл.53, ал.4 от КСО. Задължението за уведомяване възниква по силата на закона от една страна, и от друга самата промяна в обстоятелствата възниква в правната сфера на ползващия отпускът. За работодателя не съществува законово задължение, както и   липсва обективна възможност  да следи за настъпване на промяна в тези обстоятелства. За него единствено момента на навършване на двегодишната възраст на детето е известен априори, а и освен това  в конкретния случай съдържанието на декларацията, подписана и подадена от ответницата напълно е отговаряло на законовите изисквания, доколкото в нея вече е било посочено,че детето не е настанено в детско заведение, а не в такова на пълна държавна издръжка.

 Ето защо не е било необходимо, а и работодателя не е бил длъжен да изиска ново деклариране от служителката си, тъй като това би било по същество повтаряне на същото съдържание.  С настаняване на детето си  в детско заведение  правото на ответницата да продължи да ползва този вид отпуск се прекратява, преустановява се съответно и правото да получава предвиденото в КСО обезщетение. За това условие тя е била запозната още при попълване на молба- декларацията от 26.02.2006г.Дори и да се приеме, че ответницата действително не е била запозната със законодателната промяна, настъпила в КСО през 2006г., касателно отпускането на обезщетение в тези случаи, то тя е била напълно наясно с обстоятелствата, които е декларирала в молбата си и е била наясно, че с настаняване на детето  в детско заведение губи правото да ползва отпуск по чл.164 от КТ, за което е следвало да уведоми работодателя своевременно, а той от своя страна да преустанови плащането на обезщетението. С това свое бездействие ответницата противоправно е продължила да се ползва от разрешения й отпуск по чл.164 КТ, респ. от обезщетението по чл.53 КСО. Знанието за настъпването на факт, обратен на декларирания от ответницата, обективират деянието и вината й.

Настоящата съдебна инстанция не може да се съгласи и с възражението наведено от въззивницата, досежно необоснованост на обжалваното съдебно решение. Необосноваността на съдебния акт, каквото качество се вменява с въззивната жалба за атакуваното решение опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоки, ненормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. В конкретния случай пропуски от такова естество не се констатираха.

Обосновано въз основа на събраните по делото доказателства, първоинстанционния съд е приел, че въззивницата със своето бездействие, изразяващо се в неуведомяване на работодателя за настъпилата промяна е осъществила елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане и е ангажирал нейната деликтна отговорност чрез уважаването  на предявения иск.

Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето му са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища и възражения.

По изложените в настоящите мотиви съображения въззивната инстанция следва да потвърди оспореният съдебен акт.

 По делото не са претендирани разноски от въззиваемата страна, поради което такива не следва да бъдат присъждани.

 

  Мотивиран от гореизложеното, съдът

 

 

Р     Е     Ш     И  :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 132/07.03.2011 г. по гр. д. № 7044/2010 г. на Сливенски районен съд.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ, с оглед нормата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

                                               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                        

 

         ЧЛЕНОВЕ:

                           1.

                           2.