Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  № 157

 

                                                гр.Сливен, дата 11.10.2011 г.

                                   

                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесети септември две хиляди и единадесета година, в състав:

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: АТАНАС СЛАВОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ СВЕТИЕВА                                                                          

                                                                        МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря П.С., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 232 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

                  Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

         Образувано е по подадена на 22.03.2011 г. чрез пълномощника на ищеца в първоинстанционното производство, въззивна жалба срещу Решение № 15 от 25.02.2011 г. постановено по гр.д. № 463 по описа за 2010 г на Районен съд – гр.Н.З..

         Първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло като неоснователна и недоказана, исковата претенция на Д.П.К. срещу „Геокар” ЕООД, за заплащане на 1 543,13 лв., представляващи левовата равностойност на дължима арендна вноска за стопанската 2007 – 2008 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на исковата молба до окончателното й изплащане, както и 1000,18 лв., представляващи левовата равностойност на дължимата арендна вноска за стопанската 2008 – 2009 г., ведно със законната лихва върху нея считано от датата на исковата молба до окончателното й изплащане. Осъдил я да заплати разноските направени от ответника в производството в размер на 275 лв.

         Недоволен от така постановения първоинстанционен акт останал ищецът гр.д. № 463 по описа за 2010 г на Районен съд – гр.Н.З., който с депозираната въззивна жалба обжалва като незаконосъобразно и неправилно Решение № 15 от 25.02.2011 г. Заявява, че фактическите констатации не съответстват на обективната истина, а оттам и правните изводи противоречат на материалния закон. Твърди, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и доводи на страните. Сочи, че договорът между страните е прекратен на основание чл.25, б. „е” от същия. Исковата претенция е за заплащане на парични суми, тъй като след прекратяването на договора, поради неизпълнение от страна на ответника, на основание чл.131, ал.2 от ЗЗД, правото на избор относно начина и вида на плащане преминал върху ищцата и тя имала право да иска заплащане на рентата в пари. 

         От въззивния съд се иска да постанови решение, с което да отмени решението на районния съд и вместо него да постанови ново, с което да бъдат уважени изцяло предявените искове. Претендира присъждане на сторените пред двете инстанции разноски.

         В срока за отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият е депозирал писмен отговор пред първоинстанционния съд, с който оспорва жалбата изцяло. В него се излагат съображения, целящи опровергаване на направените с жалбата оплаквания. Възразява, че в случая не е налице законосъобразно едностранно прекратяване на договора от страна на въззивника и всички събрани по делото доказателства са в тази посока. Твърди, че е готов все още да изпълни задължението си, но в натура.

          От Сл.ОС се иска постановяване на решение, с което първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден като правилен и законосъобразен.

 В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, не се явява, представлява се от процесуален представител по смисъла на чл.32, т.1 от ГПК. Поддържа въззивната жалба. Заявява, че няма възражения по доклада. Пледира жалбата му да бъде уважена, а решението на първоинстанционния съд отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което изцяло да бъдат уважени предявените от ищеца искове. Иска присъждане на направените разноски пред двете инстанции.

 В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, не се явява. Представлява се от процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, считайки я за неоснователна и пледира въззивният съд с крайния си акт да потвърди, първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Няма възражения по доклада. Моли да му бъдат присъдени сторените по делото разноски.

  Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК; подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалване на постановения акт.

          С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.

           При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на обжалваното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът, след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е незаконосъобразно и като такова следва да бъде отменено, тъй като районният съд е дал неправилна правна квалификация на спора, което е резултат от неправилно приложение на материалния закон. Това е самостоятелно основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск и излагане на собствени мотиви от въззивния съд по съществото на спора.

           Районният съд въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, неправилно е определил правната квалификация на предявения иск, като такава по чл.8 от ЗАЗ. Предвид твърденията на ищеца в исковата молба и направените оспорвания от ответника в подадения от него отговор, настоящият състав намира, че съществото на правния спор между страните се свежда до разрешаване на въпроса дали сключения между тях договор за аренда през 2004 г. е бил прекратен законосъобразно от едната страна по правоотношението, чрез отправено изявление до другата за развалянето му. Предвид това и коректната правна квалификация на исковата претенция е по чл.27 и сл. от ЗАЗ.

          Въззивната инстанция счита, че макар и да е налице порок, допуснат от първоинстанционния съд, който неправилно е квалифицирал претенцията на ищеца, то това не води до недопустимост на решението на районния съд и не е основание за неговото обезсилване. В своята задължителна и константна практика ВС и ВКС последователно са се придържали към становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд /Решение № 45 от 20.04.2010 г. на ВКС по т.д. № 516/2009 г., II т.о. постановено по чл.290 от ГПК/. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивния съд, той има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията на в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, неговата правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първа инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т.ч. и квалифициране на спорното право. Въззивният съд следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателността или неоснователността на иска.

          Доколкото, правната квалификация на иска е била променена в последното по делото съдебно заседание пред районния съд, без да са събирани нови доказателства и тъй като първият съдия-докладчик по делото е съставил надлежен доклад по реда на чл.140 от ГПК, в който правната квалификация на иска е била коректно определена, разпределил е доказателствената тежест, съобразно нея, дал е възможност и на двете страни да ангажират доказателства, а те не са възразили по доклада, т.е. осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството, то не е необходимо съставянето на нов доклад от въззивна инстанция по възприетата правна квалификация.

         Въпреки необходимостта от отмяна на първоинстанционното решение, поради изложените по – горе съображения, направените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение се приемат за неоснователни, тъй като въззивният съд след подробно обсъждане на обстоятелствата по делото, достига до извода за липса на законосъобразно прекратяване на договора по волята на въззивника, а от тук и за неоснователност на претенцията, арендните вноски да му бъдат заплатени в пари.  

         На първо място, за да се разреши правният спор между страните, отговор трябва да намери въпросът дали договорът за аренда между тях е прекратен на основание чл.25 б. „е” от договора във връзка с чл.28 от ЗАЗ, чрез едностранно волеизявление за  разваляне на сключения договор, отправено от арендодателя към арендатора. Развалянето на договора е такова правно действие, при което настъпва прекратяване на договорните отношения, но при спазването на специфични условия. В зависимост от това дали са били спазени тези специфични предпоставки, се прави извод и за това дали действията по развалянето са довели до ефекта на прекратяване на договора за аренда. Правната уредба на развалянето на двустранните договори, цели да се търси преди всичко реално изпълнение по договора, поради това е предвидено в чл.87, ал.1 от ЗЗД, в изявлението за разваляне да се дава подходящ срок за изпълнение на длъжника, с предупреждение, че едва след изтичането му договорът ще се счита за развален. Развалянето  е крайно средство, което влиза в действие, когато няма друг начин за изпълнение на задълженията по двустранното правоотношение. Предпоставките, които трябва да са налице кумулативно, за да се приеме, че договорът е развален са: неизпълнение по договора от едната страна, това неизпълнение да е виновно, т.е по причина за която длъжникът отговаря и изправност на кредитора. В настоящия случай, съдът намира, че не може да се направи извод въз основа на събраните по делото доказателства, за кумулативното наличие на всички предпоставки, при които може законосъобарзно да се упражни правото на разваляне на договора. Свидетелските показания на Д. и Г., както и експертното заключение, подкрепят твръденията на въззивницата, че в две поредни години /за стопанските 2007 - 2008 г. и 2008 – 2009 г./, не е получила арендни вноски, т.е. било е налице неизпълнение. От тези доказателствени източници не може да се направи извод за причините довели до този резултат.

         По отношение на изправността на кредитора направил волеизявлението за разваляне, следва да се каже, че категорично от показанията на свидетеля Х. /трето незаинтересовано от изхода на делото лице/ става ясно, че Д. К. е неизправна страна по договора за аренда и в този смисъл за нея не се е породило правото да развали същия. От свидетелските показания на Х. и С. се прави извод, че през лятото на 2009 г. тя е била поканена да си вземе дължимите й арендни вноски, определени в зърно, тъй като право на избор по договор принадлежи на арендатора, но тя е отказала. Тя неоправдано е отказала да го приеме, доколкото длъжникът й е предложил изпълнение съгласно договора, тъй като именно по договора сключен между страните – чл.4, той има правото на избор за формата на плащане – натурална или парична. Неоказвайки необходимото съдействие за осъществяване на престацията, тя е изпаднала в забава като кредитор поради неприемане на дължимото и не може да упражни правото на разваляне. Въззивницата е била неизправна страна по договора за аренда и е изпаднала в забава като кредитор, доколкото неоправдано не е приемала предложеното от длъжника изпълнение, нито пък е оказала необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си.

          В този смисъл неоснователно е възражение на въззивника, че на основание чл.131, ал.2 от ЗЗД след прекратяване на договора за аренда, правото на избор за начина и вида на плащане е преминал върху въззивника, тъй като не е имало валидно волеизявления за разваляне на договора, което да породи своите последици.

         Само за пълнота на изложението, съдът намира за необходимо да отбележи, че уведомлението за прекратяване, също не е извършено в изискуемата от закона форма. С оглед на факта, че в чл.3 от ЗАЗ е предвидена писмена форма с нотариална заверка на подписите, за неговата действителност, то и уведомлението за разваляне е следвало да бъде извършено в същата – чл.87, ал.1 от ЗЗД. Също така, ако развалянето беше породило своето правно действие, то прекратяването на облигационната връзка щеше да настъпи за в бъдеще, доколкото договора за аренда е договор с периодично изпълнение – чл.88 от ЗЗД.

          От друга страна, след като е налице забава на кредитора, то следва да се обсъди и въпроса какви са последиците на тази забава. В никакъв случай длъжникът не се освобождава от задължението си, по силата на съществуващата облигационна връзка, само поради факта на забава на кредитора по договора. Той може да се освободи от задължението си само по правилата на чл.97 и чл.98 от ЗЗД. В настоящия случай, доколкото става въпрос за задължение да се предаде нещо, длъжникът се освобождава от задължението си, стига да предаде дължимото за пазене в подходящо място, определено му от районния съдия – по негово искане /чл.97, ал.1 от ЗЗД/. Въззиваемият не е представил доказателства да е сторил това, от което съдът прави извод, че той не се е освободил от задължението. Поради това, той и понастоящем е длъжен да изпълни в натура, така както законосъобразно е направил избор да стори това.

           С оглед изхода на процеса и отмяната изцяло на решението на районния съд, отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и да заплати на въззиваемата страна, сторените от нея, не само за тази инстанция в размер на 260 лв, но и направените пред районния съд в размер на 275 лв., т.е. общо сума в размер на 535 лв.

           Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът

 

 

                                                        

 

                                                       Р      Е     Ш     И  :

 

 ОТМЕНЯ изцяло Решение № 15 от 25.02.2011 г., постановено по гр.д. № 463 по описа за 2010 г на Районен съд – гр.Н.З., с което е отхвърлен предявения от Д.П.К., ЕГН **********,***, срещу „Геокар” ЕООД, ЕИК 119617550, с адрес: гр.Н.З., ул. „И.” № *, иск с правно основание чл. 8 от ЗАЗ,  за заплащане на следните суми:           

 1. 1 543,13 лв., представляващи левовата равностойност на дължима арендна вноска за стопанската 2007 – 2008 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на исковата молба – 22.03.2010 г.  до окончателното й изплащане.

  2. 1000,18 лв., представляващи левовата равностойност на дължимата арендна вноска за стопанската 2008 – 2009 г., ведно със законната лихва върху нея считано от датата на исковата молба - 22.03.2010 г.   до окончателното й изплащане., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

 ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.П.К., ЕГН **********,***, срещу „Геокар” ЕООД, ЕИК 119617550, с адрес: гр.Н.З., ул. „И.” № *, иск с правно основание чл. 27 и следващите от ЗАЗ,  за заплащане на следните суми:   

  1. 1 543,13 лв., представляващи левовата равностойност на дължима арендна вноска за стопанската 2007 – 2008 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на исковата молба – 22.03.2010 г.  до окончателното й изплащане.

  2. 1000,18 лв., представляващи левовата равностойност на дължимата арендна вноска за стопанската 2008 – 2009 г., ведно със законната лихва върху нея считано от датата на исковата молба - 22.03.2010 г.   до окончателното й изплащане.

 

ОСЪЖДА Д.П.К., ЕГН **********,***, да заплати на „Геокар” ЕООД, ЕИК 119617550, с адрес: гр.Н.З., ул. „И.” № *, направените разноски по делото пред две инстанции в размер на 535 лв. /триста и петдесет лева /.

 

         Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК.

 

                  Препис от решението да се връчи на страните.

 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                           

 

                                                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                            2.