Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  

 

гр. Сливен, 06.10.2011 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на пети октомври през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

при участието на прокурора …..Димитър Д.…….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 236 по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба против първоинстанционно решение № 792/20.10.2009 г. по гр.д. № 1015/2009 г. на Сливенския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от А.Д.К. против Прокуратура на Република България обективно кумулативно съединени искове за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно задържане под стража за периода 01.07.1997г. – 20.08.1997г. във връзка с повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 3 във вр. с чл. 26 от НК в размер на 5 000 лв. и за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно водено срещу него досъдебно наказателно производство по сл.д. № 511/1997г. на ОСС-Сливен и пор.№ 1522/1997г. на РП-Сливен за периода 01.07.1997г. – 31.05.2005г. във връзка с повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 3 във вр. с чл. 26 от НК в размер на 5 000 лв. и са присъдени  разноски по делото.

Тази въззивна жалба е била във  в.гр.д. № 53/2010 г. на СлОС, което е приключило с решение №29/15.03.2010г., с което първоинстанционният акт е бил обезсилен, исковете са били оставени без разглеждане като недопустими и производството по делото е било прекратено, също като недопустимо.

С решение № 178/13.05.2011 г. по гр.д. № 984/2010 г. на ВКС на РБ това въззивно решение е било отменено и делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав, като ВКС е дал задължителни указания при разглеждането повторно на въззивната жалба, съдът, съгласно разпоредбата на чл. 235 ал.3 от ГПК, да съобрази настъпването на елементи от фактическия състав на чл. 2 ал.2 т.2 от ЗОДОВ след предявяването на иска – т.е. да обсъди факта на действие на прокурорското постановление за прекратяване на наказателното производство за престъплението по повдигнатото обвинение на ищеца, в контекста на изтичане на седмодневния срок за обжалване по чл. 243 ал.3 от НПК, в хода на гражданския процес.

Въззивникът - ищец в първоинстанционното производство, атакува изцяло решението, като счита, че то е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че РС, в разрез със събраните доказателства, е отхвърлил исковете, неправилно приемайки, че не са налице условията на чл. 2 ал. 1 т.т. 1 и 2 от ЗОДОВ.  Заявява, че с постановление от 31.05.2005г. прокурор при РП-Сливен е прекратил частично следственото дело по отношение на него за престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 3 от НК, вр. с чл. 26 ал. 1 от НК, каквото е било и повдигнатото му обвинение, и е отменил маркята за неотклонение “парична гаранция”. Това обстоятелство е достатъчно, за да се ангажира имуществената отговорност на ответника за обезвреда, тъй като интерпретацията на РС, че против въззивника е останало непрекратено наказателно производство по чл. 195 ал. 1 т.т. 4 и 5 от НК, не се подкрепя от никое от събраните доказателства. Тъй като са налице и са доказани и всички останали елементи на фактическия състав на специалната правна норма на ЗОДОВ, въззивникът счита, че исковете му са основателни. Поради изложеното въззивникът моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това да уважи изцяло претенциите му. Претендира разноски по делото за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., редовно  призован, въззивникът  не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа жалбата и моли съда да я уважи и му присъди разноските.

В с.з. въззиваемият – Прокуратура на РБ, чрез представляващия я прокурор в ОП-Сливен, оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Счита, че исковете са допустими, но неоснователни. Същите са недоказани и следва да бъдат отхвърлени. При условията на евентуалност моли въззивния съд, в случай, че счете исковете за основателни, да приеме, че са предявени в завишен размер и да присъди обезщетение в размер на повече от 1 000лв.

В с.з. за контролиращата страна – ОП Сливен, се явява представител, който заявява, че жалбата е изцяло неоснователна. .Моли съда да потвърди решението на РС..

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК не са представени писмени защити от страните.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно, поради което следва да бъде частично отменено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, както е изложена в мотивите на решението, единствено от фактологична гледна точка, кореспондира с доказателствения материал.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд.

Въззивният състав, обаче НЕ СПОДЕЛЯ  правните изводи на РС, които са необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Ищецът е претендирал кумулативно заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от специфична форма на непозволено увреждане – такова причинено от, най-общо казано, държавни органи, причинени от две различни незаконни действия. Съществуването на специална норма изключва приложението на общата разпоредба за деликт, закрепена в чл. 45 от ЗЗД.

За да възникне отговорност за ответника в случая, е необходимо да е налице сложният фактически състав, визиран в чл. 2 ал. 1 от ЗОДОВ и някое от условията на буквите на този текст, а именно – дейност /действие или бездействие/, авторство на правозащитен орган, противоправност, изведена от някоя от конкретните хипотези, вреда и причинна връзка. Специалният, предвиден в този закон ред, не  изисква установяване виновно поведение на длъжностни лица от състава на  отговорното лице, ответникът отговаря обективно за причинените вреди от незаконните им действия. Исковете са обективно съединени и са предявени срещу пасивно легитимирано лице, чийто кръг е изчерпателно и лимитативно очертан в закона. Вида действия, от извършването на които произтеклите вреди могат да се релевират към този вид отговорност на държавата, също са  конкретно и ограничително изброени, групирани в 7 точки.

Ищецът е насочил претенциите си към Прокуратурата на РБ, опирайки се на т. т. 1 и 2 от чл. 2 ал. 1 на ЗОДОВ. Така избраният ответник по начало  може да отговаря по претенции за вреди, в контекста на някоя от седемте хипотези на цитираните текстове.

Основанията на ищеца – тоест обстоятелствата, на които се позовава, за да обоснове състоятелността на претенциите си, са две – задържане под стража, като мярка за неотклонение и обвинение в извършване на престъпление, за което наказателното производство е прекратено.

Установи се, че са налице поредица от действия на ответника, попадащи в хипотезите на т.т. 1 и 2 на чл. 2 от ЗОДОВ, с наличието на които се свързва възникването на задължение за обезвреда.

На 01.07.1997г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 3 вр. с чл. 26 от НК по образуваното сл.д. № 511/97г. на ОСС-Сливен, пор.№ 1522/97г. на РП-Сливен.

На същата дата му е взета мярка за неотклонение “задържане под стража” и той е бил задържан от 01.07.1997г. до 20.08.1997г., след което мярката е променена на “парична гаранция”.

С постановление от 10.12.2002г. на прокурор от РП-Сливен наказателното производство срещу ищеца за престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 3 от НК е спряно. С определение от 25.05.2005г. на СлРС следственото дело е върнато на РП с двумесечен срок за внасяне или прекратяване.

С постановление от 31.05.2005г. на прокурор от РП-Сливен наказателното производство по сл.д. № 511/97г. на ОСС-Сливен било възобновено, прекратено частично по отношение на обвиняемия А.К. /ищеца/ за престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 3 вр. с чл. 26 ал. 1 от НК, поради недоказаност и е отменена взетата спрямо него мярка за неотклонение “парична гаранция”. Наказателното производство, което следвало да се води срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 195 ал. 1 т.4 и 5 вр. чл. 26 от НК, било спряно, поради неразкриване на извършителя.

С постановление от 02.04.2008г. на прокурор от РП-Сливен било прекратено и наказателното производство, водено срещу неизвестен извършител.

Ключовият аргумент на РС да отхвърли претенциите, без да ги разгледа по същество, е, че липсва предпоставката “влязъл в сила прокурорски акт, който да води до незаконосъобразност на обвинението”.

В действителност постановлението за прекратяване на наказателното производство по отношение на ищеца от 31.05.2005г. е представено от същия с исковата молба, заведена на 18.03.2009г., което е и последният възможен момент на узнаването му. Следователно от тази дата е започнал да тече за ищеца 7- дневният срок за обжалване пред РС по чл. 243 ал. 3 от НПК, действал към този момент. След изтичането му, постановлението вече не може да бъде обжалвано от ищеца и е породило действие за него. /Постановленията на прокурора по начало не влизат в сила, тъй като не са съдебни актове, и могат или да бъдат потвърдени с влязъл в сила акт на съда в даден срок, или по всяко време да бъдат отменени от горестоящия прокурор, ако съдът не е бил сезиран./

В обобщение – постановлението от 31.05.2005г. на прокурор от РП-Сливен е произвело своето действие по отношениена ищеца, и дори да се приеме, че това е станало в хода на първоинстанционнотно производство,          РС е бил длъжен да съобрази този новонастъпил факт, съгласно разпоредбата на чл. 235 ал. 3 от ГПК.

Този необорим факт следва да се разгледа в светлината на разпоредбата на чл. 2 ал. 1 от ЗОДОВ, и да се прецени дали той може да задейства механизма за осъществяване на отговорността на правозащитния орган – ответник.

Правната норма на ал. 1 разписва общото изискване, че за да стане това, номинираните действия следва да бъдат “незаконни”, а те са такива, когато са налице условията по някоя от т.т. 1-7.

В случая, по единия обективно съединен иск, ищецът твърди, че е бил обвинен в престъпление, което не е извършил и за деяние, в което няма участие – тоест – релевира пр. 2 от т.2 на чл. 2 ал.1 от ЗОДОВ – “ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето”.

Действително, с постановлението от 31.05.2005г. на прокурор от РП-Сливен, по отношение на ищеца е прекратено наказателно производство по повдигнатото му обвинение за извършване на престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 3 вр. чл. 26 ал. 1 от НК. Основанието за прекратяването е “поради недоказаност”.

Вярно е и, че в изчерпателното изброяване на чл. 2 ал. 1 т. 2 от ЗОДОВ такава хипотеза няма изрично въведена, а разширително тълкуване по начало не се допуска.

Това, обаче, не води автоматично до неоснователност и отхвърляне на иска, тъй като според действалата към правно значимия момент разпоредба на чл. 237 ал. 1 от НПК, единствените два случая, в които прокурорът може да прекрати наказателното производство, са били – т.1 – в случаите на чл. 21 ал. 1 от НПК и 2. – когато намери, че обвинението не е доказано. Тоест – липсва основание “ деянието не е извършено от лицето”. От своя страна чл. 21 ал. 1 от НПК разширява кръга на възможностите с още 9 хипотези, и сред тях отново липсва цитираното основание.

Щом, обаче, специалната норма на ЗОДОВ /във всичките й редакции/ изрично въвежда такова основание, което прави действията на прокуратурата незаконни, и го е литерализирала именно по този начин, въпреки, че идентична формулировка липсва в текстовете, регламентиращи прекратяването на наказателното производство, то наличието на това основание следва да се извлече по тълкувателен път, чрез правен и логически анализ.

Така, след като не е намерил основание в разпоредбата на чл. 21 от НПК, прокурорът е обосновал постановлението си за прекратяване с чл. 237 ал. 1 т. 2 от НПК – “обвинението не е доказано”.

Настоящият състав намира, че в случая е налице припокриване на същността на понятията “недоказано обвинение” и “деянието не е извършено от лицето” по смисъла и за целите на разпоредбата на ЗОДОВ:

Според правната доктрина, чийто сублимат е НПК, подсъдимият може да бъде признат за виновен тогава и само тогава, когато обвинението е доказано по несъмнен начин. Обратното – когато има съмнение относно извършването на деянието, неговото авторство, вината или съставомерността, съдът признава подсъдимия за невинен. Следователно, недоказаността на обвинението означава недоказаност на един или на всичките изброени елементи.

Поради това, като е прекратил наказателното производство по следственото дело, на основание “недоказаност”, прокурорът приема, че не е доказано несъмнено, че това лице виновно е извършило деяние, призанто за престъпление – тоест – това инкорпорира хипотезата на ЗОДОВ “деянието не е извършено от лицето”. Това, от своя страна, активира правото на иск на ищеца.

Аргумент в тази посока е и това, че ако при абсолютно същото фактическо положение бе проведено съдебно производство, съдът не би имал друга възможност в състоянието на “недоказаност” на обвинението, освен да постанови оправдателна присъда, а това, от своя страна, е първото, въведено от правната норма на чл. 2 ал. 1 т. 2 от ЗОДОВ основание за ангажиране отговорността на Прокуратурата за обезвреда. Тоест – при едни и същи условия не може да се признае правото на ищеца, ако действието е извършено от съда, а да се отрече, ако то е извършено от прокурора.

Непрецизната формулировка на законовите текстове, нееднаквата терминология,  използвана от законодателя и неизрядното хармонизиране на правните норми на обуславящия и обусловения закон ,  в никакъв случай не бива да се допуска да остават за сметка на правата на гражданите, в чиято защита те са създадени.

Поради това въззивният съд счита, че настоящият случай попада в приложното поле на ЗОДОВ – чл. 2 ал. 1 т. 2, и е налице основание за търсене на имуществена отговорност на Прокуратура на РБ за незаконно обвинение в извършване на престъпление,  тъй като образуваното наказателно производство против ищеца е било прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето.

Несъстоятелен е и поддържащият аргумент на решаващия съд, че частичното прекратяване на наказателното производство с постановлението от 31.05.2005г. срещу ищеца е само за престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 3 вр. чл. 26 ал. 1 от НК, а не и по останалите точки  на чл. 195 ал. 1 – т.т. 4 и 5 вр. с чл. 26 ал.1 от НК, тоест – в тази част производството не било прекратено спрямо ищеца.

На първо място единственото обвинение, повдигано по това следствено дело против ищеца, е било за престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 3 вр. чл. 26 ал. 1 от НК и  това обстоятелство е непререкаемо установено от писмените доказателствени средства. Точно за същото обвинение е прекратено и наказателното производство спрямо него. На второ място неясната формулировка на постановлението в частта за възобновяването на н.п. по следственото дело – “....водено срещу обв. Й. К. и обв. А. К. за престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 3, 4 е 5 вр. чл. 26 ал. 1 от НК, а за обв. Й. К. и вр. чл. 63 ал. 1 т. 3 от НК”, целяща да обхване всичките лица и всичките обвинения, не променя факта, че срещу ищеца е било повдигнато само обвинение за престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 3 вр. чл. 26 от НК. На последно място, извън всичко изложено, наказателното производство по това следствено дело е било изцяло прекратено с постановление от 02.04.2008г.

Що се отнася до основанието – по чл. 2 ал. 1 т. 1 от ЗОДОВ, твърдяно от ищеца по другия обективно съединен иск – за незаконно задържане под стража, съдът намира, че то също е налице. Безспорно и категорично е доказано, че за периода от 01.07.1997г. до 20.08.1997г. ищецът е бил с мярка за неотклонение “задържане под стража”, която е изтърпявал до промяната й на “парична гаранция”. Казаното по-горе важи и по отношение липсата на законно основание за това задържане – след като наказателното производство е било прекратено, понеже органите на досъдебното производство не са намерили достатъчно доказателства относно това, че ищецът е извършил деяние, обявено за престъпление при изискуемата форма на вина, то задържането му под стража е незаконно по смисъла на ЗОДОВ и на това основание също се поражда право на иск против Прокуратурата на РБ.

Не може да не се посочи и това, че за неоправдано дълъг период от време, който по никакъв начин не може да се приеме за “разумен срок” в духа на ЕКЗПЧ – от 01.07.1997г. до 31.05.2005г., досъдебното производство е било висящо и със собственото си бездействие, или неадекватни и неефективни действия, следствието и прокуратурата са се поставили във фактическа и правна невъзможност да докажат повдигнатото обвинение, поради което са поставили ищеца за 8 години в положение на “обвиняем”, без то да се опира на конкретни и ясни доказателства. Прекратяването на наказателното производство след такъв неприемливо дълъг период, дори само по тази причина, отдалечава действията на Прокуратурата  от идеята за законност.

Така, след като приема за доказано наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника на двете инвокирани основания, въззивният съд счита исковете за допустими и, с оглед събраните пред първата инстанция гласни доказателствени средства – основателни и доказани.

Несъмнено е доказана претърпяната вреда и причинната й връзка с незаконните действия на ответника - с допустими, годни и относими доказателства е установено, че освен преживяването, свързано със самото задържане под стража – телесен и психически дискомфорт, ищецът е търпял в значителен период от време душевни страдания, чийто произход несъмнено е обвиняването му в престъпление, което не е извършил и воденото против него наказателно производство, както и създадената у него памет за задържането му. В продължение на 8 години, макар и с отслабваща сила, ищецът е бил с накърнено достойнство, нервен, притеснен, с разстроен сън и душевно равновесие, изпитвал е срам от близките и обществото, понасял е укори и грубо отношение от роднините и познатите си.

Тъй като този вид вреда сама по себе си е без паричен или друг имуществен еквивалент, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването й да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно общата разпоредба на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от характера на увреждането и степента на страданието.

Така в случая, предвид продължителността и вида на търпените от ищеца душевни болки и терзания, съдът намира, че сумата от по 3 000 лв. по всеки от двата иска, представлява максимално справедливият паричен еквивалент за обезщетяването на вредите и за тези суми исковете следва да бъдат уважени. Над тях, до пълния размер от по 5 000 лв., претенциите са неоснователни и следва да се отхвърлят.

Основателни са и акцесорните претенции за лихви – обезщетение за забава върху присъдените суми се дължи от изтичане срока за обжалване на постановлението от 31.05.2005г. на РП-Сливен за ищеца – 26.03.2009г., до окончателното им изплащане.

С оглед всичко изложено, въззивният съд счита, че районният съд е събрал допустими и относими доказателства, но  въз основа на тях е формирал невярна фактическа обстановка, неправилно е привел установеното към съответните правни норми, поради което е достигнал до необосновани и неправилни правни изводи.

Въззивната жалба е частично основателна и атакуваното решение следва да се отмени за сумите до 3000 лв. по отношение на всеки иск, заедно със законовата лихва от 26.03.2009г., а в отхвърлителната част над тях, до пълните претендирани размери от по 5 000 лв. – да се потвърди.

Основателна е и жалбата по отношение на неправилно присъдените разноски. Същите следва, с  оглед изхода на процеса, да се разпределят съразмерно на уважената и отхвърлената част от исковете, между двете страни, за двете инстанции.

Така въззиваемият-ответник дължи по сметка на СлОС д.т. съразмерно на уважената част от исковете за двете инстанции в размер общо на 360 лв., а на ищеца – също саръзмерно на уважената част от претенциите – разноски по делото за двете инстанции в размер общо на 921 лв. Въззивникът-ищец дължи по см. на СлОС д.т. за двете инстанции, съразмерно на отхвърлената част от исковете в размер общо на 240  лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                               

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 792/20.10.2009 г. по гр.д. № 1015/2009 г. на Сливенски районен съд, в частта, с която са отхвърлени като неоснователни, до размер на 3 000 лв. всеки от тях, предявените от А.Д.К. против Прокуратура на Република България обективно кумулативно съединени искове за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно задържане под стража за периода 01.07.1997г. – 20.08.1997г. във връзка с повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 3 във вр. с чл. 26 от НК в размер на 5 000 лв. и за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно водено срещу него досъдебно наказателно производство по сл.д. № 511/1997г. на ОСС-Сливен и пор.№ 1522/1997г. на РП-Сливен за периода 01.07.1997г. – 31.05.2005г. във връзка с повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 3 във вр. с чл. 26 от НК в размер на 5 000 лв. и са присъдени  разноски по делото  и вместо това

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

 

ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на А.Д.К. ***, със съд. адрес – адвокат Н.К. ***,:

- обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно задържане под стража за периода 01.07.1997г. – 20.08.1997г. във връзка с повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 3 във вр. с чл. 26 от НК в размер на 3 000 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 26.03.2009г. до окончателното изплащане и

- обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно водено срещу него досъдебно наказателно производство по сл.д. № 511/1997г. на ОСС-Сливен и пор.№ 1522/1997г. на РП-Сливен за периода 01.07.1997г. – 31.05.2005г. във връзка с повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 195 ал. 1 т. 3 във вр. с чл. 26 от НК в размер на 3 000 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 26.03.2009г. до окончателното изплащане.

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно  решение № 792/20.10.2009 г. по гр.д. № 1015/2009 г. на Сливенски районен съд, в останалата обжалвана част.

 

 

 

ОСЪЖДА Прокуратура на РБ да заплати по см. на СлОС д.т. за двете инстанции, съразмерно на уважената част от исковете в размер на общо 360 лв., а на А.Д.К. – направените разноски по делото за двете инстанции, съразмерно на уважената част от исковете, в размер общо на 921 лв.

ОСЪЖДА А.Д.К. да заплати по см. на СлОС д.т. за двете инстанции, съразмерно на отхвърлената част от исковете в размер на общо 240 лв.

 

 

 

Решението  подлежи на касационно обжалване през ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                                                        

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

          ЧЛЕНОВЕ: