Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 144

 

гр. Сливен, 08.07.2011 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и втори юни през две хиляди и единадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

         ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

          Мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА

                  

                                                                   

при участието на прокурора ………и при секретаря Е.Х. като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  239  по описа за 2011   год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

          Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е решение № 139/11.03.2010г. по гр.д. № 4271/2010г. на СлРС, с което е осъдено „Диелтранс” ООД със седалище и адрес на управление гр.С. да заплати на „ДИК транс 5” ЕООД  със седалище гр.Ш. обл.Сливен сумата от 9 383,41 лв. представляваща неизплатена стойност за извършени транспортни услуги, както и обезщетение за забава в размер на 745,08 лв. ведно със законната лихва, считано от 30.07.2010г. до окончателното изплащане като искът до пълния претендиран размер е отхвърлен като неоснователен и недоказан. Със същото решение съобразно неговата осъдителна част дружествата са осъдени да заплатят направените разноски по делото.

          Против това решение са постъпили въззивни жалби от двете страни в производството.

          Посоченото по-горе решение е обжалвано от ищеца в първоинстнационното производство в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск до пълния му размер от 19 658,21 лв. за разликата от 10 276 лв. представляваща стойност на извършени и незаплатени транспортни услуги по представени по делото данъчни фактури, както и за сумата над 745,08 лв. до 1445 лв. представляваща претендирано обезщетение за забава. Също така решението е обжалвано и в частта за разноските. Твърди се че в тези части съдебният акт е неправилен, незаконосъобразен, а изводите на съда некореспондират със събраните по делото писмени и неоспорени от страните доказателства. Съдът не се е съобразил, че сумата от 10 276 лв. не е била предмет на предявеният иск, освен това тя не е отразена в счетоводните документи по надлежния ред, а предмет на претенцията е целият размер посочен в исковата молба. Развиват се подробни съображения въз основа на представените по делото фактури и се прави извод за основателността на предявеният иск в неговия пълен обем. Поради това се иска да бъде постановено решение с което първоинстанционното да бъде отменено в атакуваните части и да бъде осъдено ответното дружество да заплати изцяло предявеният иск. Направено е доказателствено искане за повторно изслушване на вещото лице, както  за допускане на допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, която да отговори на въпроса какво представлява сумата от 10 276 лв.

          С определение от 25.05.2011г. съдът не е допуснал назначаването на допълнителна съдебно-счетоводна експертиза.

          В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба, с който се заявява, че тя е неоснователна и се иска да бъде оставено в сила решението в обжалваните му части. Твърди се, че претендираната сума от 10 276 лв. е заплатена в брой, което е било отразено в т. нар. „тетрадка на управителя”. Ищцовото дружество на практика е признало, че сумата е платена.

          Постъпила е и втора въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство, с което решението е атакувано в частта, с която ответното дружество е осъдено да заплати сумата от 7 733,76 лв. Твърди се, че решението в тази част е неправилно, постановено при липса на доказателства и при нарушение на материалния и процесуалния закон. Съдът неправилно е разгледал предявените искове по всяка една от фактурите като един иск. Освен това съдът е уважил частично предявените искове, въпреки че по делото не са били ангажирани никакви доказателства относно извършването на претендираните превози. Не са представени договори-заявки за превоз, нито ЧМР - товарителници. Представени са единствено издадени от ищеца частни документи - фактури, с които се цели да се удостоверят спорните превози. Тези документи обаче не могат да удостоверят факта на изпълнение на договора. Те не съдържат подпис на получателя на доставката, услугата. Неправилно съдът е приел, че в случая се касае за несъщински спедиционен договор и не е приложил института на погасителната давност, предвидена за договорите за превоз. Дори и при наличието на спедиционен договор спедитора от своя страна сключва договор за превоз на товар. Поради това в случая е приложима разпоредбата на чл.379 от ТЗ ,която препраща към специалните закони, а именно Конвеницята и Закона за автомобилните превози. Нормите на транспортните конвенции подлежат на задължително прилагане в процеса на функционирането на международния транспорт когато в него участват физически и юридически лица от държави страни по Конвенцията. Поради това се иска отмяна на решението на РС в обжалваната му част като неправилно и незаконосъобразно и постановяване на ново решение с което да бъде отхвърлена претенцията.

          В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба, в който се твърди, че тя е неоснователна, а изложените съображения са неправилни. Не е необходимо за всяка фактура да бъде предявен отделен иск, тъй като се касае за търговски сделки, услуги, между едни и същи търговци във връзка с техните взаимоотношения. По делото е безспорно доказано наличието на тези взаимоотношения, които са били оформени с изискуемите от закона - ЗСч и ЗАП документи – фактури и товарителници, които са достатъчни. В случая цитираните аргументи за погасителна давност касаят рекламациите при превозните договори, но не и плащанията за превоз на стоки. Договора за превоз се установява с товарителница, а такива се установило, че има приложени към всяка фактура в счетоводството на дружеството. Поради това се иска да бъде оставена без уважение жалбата.

          В с.з. първият въззивник се представлява от процесуален представител по пълномощие, който изразява становище, с което иска да бъде уважена подадената от страната въззивна жалба и да бъде отхвърлена въззивната жалба, подадена от насрещната страна.

          В с.з. за втория въззивник не се явява представител. Изразено е становище чрез писмена молба, с което се иска да бъде отхвърлена подадената от другата страна въззивна жалба и да бъде уважена подадената от втория въззивник по съображенията, посочени в неговата въззивна жалба.

Въззивният съд намира въззивните жалби за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено в частта с която е уважена претенцията до посочения в жалбата на ответното дружество размер.

От фактическа страна е установено, че с искова молба, подадена на 30.07.2010г. от „Диктранс 5” ЕООД е било поискано от РС да постанови решение, с което да бъде осъден ответника, търговско дружество „Диелтранс” ООД, да заплати сумата от 19 658,21 лв., която представлява задължение по посочените в исковата молба фактури. Твърдяло се, че между двете дружества е имало търговски взаимоотношения, свързани с договор за международен превоз на стоки в чужбина с притежавания от ищеца товарен автомобил. Били са представени към исковата молба заверени копия на посочените фактури и е било поискано назначаването на съдебно-счетоводна експертиза.

В законовия срок е постъпил писмен отговор от представителя на ответника, в който се отрича дружеството да е било в търговски взаимоотношения с дружеството - ищец по повод на договор за международен превоз на стоки. В писмения отговор е направено и възражение за изтекла погасителна давност за част от фактурите.

В съдебно заседание представителят на ответника е извършил оспорване на представените фактури и съдът не се е произнесъл по това искане, но е назначил съдебно-счетоводна експертиза. Експертът е констатирал, че в счетоводството на дружеството ищец са заведени всички фактури и е констатирал, че по тези фактури не са извършвани плащания. Установил е също, че общата сума, дължима по тези осчетоводени при ищеца фактури възлиза на 19 659,41лв. Освен това вещото лице е направило констатацията, че към фактурите има приложени товарителници /ЧМР/. Тези товарителници обаче не са представени като писмени доказателства пред първата инстанция, като в тази насока РС е посочил, че ищеца следва да докаже, че фактурите са в резултат на договорни взаимоотношения между страните и че до настоящия момент не е извършено плащане от ответника, което да произтича от валидни договорни отношения между страните.

На практика с решението си РС е приел, че между страните са съществували взаимоотношения, произтичащи от договор за международен превоз на стоки в чужбина, реализирани с товарен автомобил, собственост на ищеца. Приел е също, че възражението за изтекла погасителна давност по отношение на задълженията е неоснователно и в случая не следва да се прилага. С оглед на това съдът е приел, че ответника дължи на ищеца сумата от 9 383,41лв. като иска до пълния претендиран размер е неоснователен, тъй като на ищеца е била заплатена сумата от 10 276,00 лв, която е била дължима по част от представените с исковата молба фактури.

Въз основа на тези фактически констатации настоящата въззивна инстанция прави следните правни изводи:

Договорът за превоз е уреден в Глава ХХVІ от чл.367 до чл.379 на ТЗ, като в чл.379 изрично е посочено, че с отделни закони се уреждат особените правила за отделните видове превоз. Такива правила са въведени в Закона за автомобилните превози, където изрично е уреден договора за превоз на товари. Освен това в случая следва да се има предвид и Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки, която РБългария е ратифицирала. В ЗАП изрично е посочено, че договорът за превоз се установява с товарителница – чл.50 ал.1. В следващата алинея е регламентирано, че действителността на договора за превоз не зависи от издаването, редовността или изгубването на товарителницата. Освен това в чл.61 от същия закон е посочено, че товарителницата удостоверява условията на договора и получаването на товара от превозвача до доказване на противното. В Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки е регламентирано, че договора за превоз се установява с товарителница. Липсата, нередовността или загубата на товарителницата не засягат нито съществуването, нито действието на договора за превоз, който остава подчинен на разпоредбите на Конвенцията. С оглед на тази нормативна рамка е несъмнено, че ищецът е следвало да представи товарителниците, чрез които да установи наличието на договор за превоз между страните. Това обаче не е било сторено в предвидените процесуални срокове, касаещи своевременното представяне на писмените доказателства. Независимо от това първоинстанционният съд при разпределяне на доказателствената тежест е следвало да укаже на страната кои факти и обстоятелства трябва да докаже, а не както в случая бланкетно да посочи, че върху ищеца лежи тежестта да докаже наличието на договорни отношения, от които произтичало вземането по представените фактури. Поради липса на съответна жалба в тази насока обаче, тъй като представителите на страните по делото изрично са заявили, че са съгласни с доклада, настоящата инстанция не може да отстрани този пропуск. Конвенцията и Закона изискват наличието на товарителница за установяването на договора за превоз, но не я въвеждат като абсолютна предпоставка за действителното съществуване на сключен между страните договор. Тъй като липсата на товарителница не засяга нито съществуването, нито действието на договора за превоз, то страната, претендираща наличието на такива търговски отношения, може да докаже съществуването им чрез представянето на други годни, относими и допустими доказателства, каквито се явяват например съответните митнически документи, съпътстващи превозването на товара или пък свидетелски показания. Безспорно е, че ищецът в първоинстанционното производство не е представил доказателства в тази насока, поради което РС е достигнал до незаконосъобразния извод, че между страните са съществували взаимоотношения, произтичащи от договор за международен превоз на стоки.

Дори и да се приеме наличието на такива търговски отношения то в случая РС неправилно е тълкувал разпоредбата на чл.32 от Конвенцията, който изрично урежда, че исковете, свързани с превози подчинени на Конвенцията, се погасяват с изтичането на едногодишен давностен срок с изключение на случаите на измама или на грешка, когато давността е три години. Ако беше съобразил тази разпоредба от Конвенцията то съдът би стигнал до несъмнения извод, че голяма част от претенциите, заявени от ищеца, са погасени по давност, каквото възражение изрично е въведено от ответника с писмения отговор на исковата молба.

При така очертаната правна рамка настоящият състав прави извод, че въззивната жалба, подадена от ищеца в първоинстанционното производство се явява неоснователна. В нея се съдържа оплакването, че РС неправилно приел за платена сумата от 10 276лв. и се прави анализ на неплатените суми по представените по делото фактури. Вярно е че в случая РС безкритично е приел заключението на вещото лице, не е обсъдил в дълбочина инкорпорираното в заключението твърдение, че плащането в брой на сумата от 10 276лв. не е осчетоводено в „Диелтранс” ООД, тъй като в счетоводството не са представени на експерта нужните документи. В счетоводната програма на „Диктранс 5” ЕООД също не е отразено поради липсата на първичен документ, но сумата се е виждала в тетрадката на управителя, че е получена /разговор със счетоводителката на фирмата/, както буквално е отбелязано в заключението. При тези обстоятелства РС е бил длъжен да се съобрази с логичното, а именно че експертът не е виждал и не се е запознал лично с никакви документи, дори и несчетоводни, които да установяват това плащане в брой. Въпреки това РС е приел, че това плащане е било извършено и го е приспаднал от пълния размер на претенцията, заявена с исковата молба. Както беше посочено по-горе обаче не се установява между страните да са съществували търговски взаимоотношения, основаващи се на договор за превоз, нито пък да е установено дали претендираните заплащания по фактурите за тази сума не са погасени по давност по смисъла на чл.32 от Конвенцията. За това, макар и на погрешно основание, РС е достигнал до краен правилен извод за недължимост на тази сума в размер на 10 276лв., което съвпадение на изводите на двете инстанции, макар и на коренно различни основания ,води до неоснователност на подадената въззивна жалба против решението в тази му част.

Подадена е и въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство против решението в неговата осъдителна част до размера на сумата от 7 733,76лв., представляваща неизплатена стойност на извършени транспортни услуги по изрично посочени фактури. Претендира се че в случая е изтекла предвидената по чл.32 ал.1 б.”в” от Конвенцията погасителна давност за тези вземания. Както беше посочено по-горе действително давностния срок, предвиден в Конвенцията, е едногодишен и по отношение на заплащането на сумите по фактура № 6/12.05.2008г., фактура № 7/12.05.2008г., фактура № 22/11.09.2008г., фактура № 42/20.01.2009г. и фактура № 56/27.07.2009г. този срок е изтекъл и претенцията за заплащането на сумите следва да бъде отхвърлена поради наличието на съответното своевременно направено възражение. Поради това тази жалба се явява основателна и следва да бъде уважена като решението на РС бъде отменено в частта, с която е осъдено „Диелтранс” ООД да заплати на „Диктранс 5” ЕООД сумата от 9 383,41лв. над размера от 1649,65лв., както и в частта за заплащане на обезщетението за забава в размер на сумата над 28,94 до уважения размер от 745,08 лв. Лихвата за забава върху главницата от 1649,65 лв следва да бъде присъдена от завеждането на исковата молба 30.07.2010г.

Страните са претендирали разноски и такива следва да бъдат присъдени на въззивника – ответник в първоинстанционното производство за тази инстанция, така както са претендирани в размер на 1055лв. С оглед отмяната на първоинстанционното решение в неговата осъдителна част, то съдебният акт следва да бъде ревизиран и в частта за разноските, като те следва да бъдат присъдени съразмерно на отхвърлителната и уважената част от иска.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ решение № 139/11.03.2010 г. по гр. д.№ 4271/2010 г. на Сливенския районен съд, в частта с която е осъдено „Диелтранс” ООД с ЕИК 119669102 със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.”С.” № *, офис *, представлявано от управителя И.Л.Д. ЕГН ********** да заплати на „Диктранс 5” ЕООД ЕИК 200018018, представлявано от П.И.П. с ЕГН ********** ***, сумата от 9383,41лв. представляваща неизплатена стойност за извършени транспортни услуги , както и обезщетение за забава в размер на 745,08лв. за сумите над 1649,65 лева главница и над 28,94 лева обезщетение за забава като вместо това постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Диктрас 5” ООД ЕИК 200018018, представлявано от П.И.П. с ЕГН ********** ***  срещу  „Диелтранс” ООД с ЕИК 119669102 със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.”С.” № *, офис *, представлявано от управителя И.Л.Д. ЕГН ********** искове за заплащане на сумата 7 733,76лв., представляваща неизплатена стойност за извършени транспортни услуги както и претенцията за заплащане на обезщетение за забава върху главницата като неоснователни и недоказани.

 

ОТМЕНЯ решение № 139/11.03.2010 г. по гр. д.№ 4271/2010 г. на Сливенския районен съд, в частта, с която е осъдено „Диелтранс” ООД с ЕИК 119669102 със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.”С.” № *, офис *, представлявано от управителя И.Л.Д. ЕГН ********** да заплати на „Диктранс 5” ЕООД ЕИК 200018018, представлявано от П.И.П. с ЕГН ********** ***, сумата 793 лева, представляваща деловодни разноски като вместо това постановява:

ОСЪЖДА „Диелтранс” ООД с ЕИК 119669102 със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.”С.” № *, офис *, представлявано от управителя И.Л.Д. ЕГН ********** да заплати на „Диктранс 5” ЕООД ЕИК 200018018, представлявано от П.И.П. с ЕГН ********** ***, сумата 144/сто четиридесет и четири/ лева, представляваща деловодни разноски пред първата инстанция, съобразно уважената част от исковете.

 

ОТМЕНЯ решение № 139/11.03.2010 г. по гр. д.№ 4271/2010 г. на Сливенския районен съд, в частта, с която е осъдено „Диктрас 5” ООД ЕИК 200018018, представлявано от П.И.П. с ЕГН ********** *** да заплати на „Диелтранс” ООД с ЕИК 119669102 със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.”С.” № *, офис *, представлявано от управителя И.Л.Д. ЕГН ********** сумата от 496лв като вместо това постановява:

ОСЪЖДА „Диктрас 5” ООД ЕИК 200018018, представлявано от П.И.П. с ЕГН ********** *** да заплати на „Диелтранс” ООД с ЕИК 119669102 със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.”С.” № *, офис *, представлявано от управителя И.Л.Д. ЕГН ********** сумата от 1511, 56 лв./ хиляда петстотин и единадесет лева и 56 ст/, представляваща деловодни разноски пред първата инстанция, съобразно отхвърлената част от исковете.

 

ОСЪЖДА „Диктрас 5” ООД ЕИК 200018018, представлявано от П.И.П. с ЕГН ********** *** да заплати на „Диелтранс” ООД с ЕИК 119669102 със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.”С.” № *, офис *, представлявано от управителя И.Л.Д. ЕГН ********** сумата от 1055лв., представляваща направени по делото разноски пред тази инстанция.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 139/11.03.2010 г. по гр. д.№ 4271/2010 г. на Сливенския районен съд в останалите части.

 

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: