Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 133

                                   гр.Сливен, 23.06.2011 година

                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично съдебно заседание на четиринадесети юни през две хиляди и единадесета година в състав:

                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: АТАНАС СЛАВОВ

                                                     ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ СВЕТИЕВА

                                                     мл.съдия: СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от съдия СВЕТИЕВА въззивно гражданско дело № 254 по описа за 2011 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно – бързо, и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, във връзка с чл. 317 и чл. 310 от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 179 от 19.03.2011 година, постановено по гражданско дело № 7412 по описа на РС - Сливен  за 2010 година, с което са уважени исковите  претенции на ищцата по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2  и т. 3 от КТ, във вр. с чл. 225 от КТ, и по чл. 221, ал. 2 от КТ, като решаващият състав на РС – Сливен със съдебния си акт е признал уволнението за незаконно и е отменил заповед № РД 14 - 02 от 10. 12. 2010 година на  Директора на „Областно пътно управление” гр. Сливен, с която на основание чл. 330, ал. 2, т. 6, във вр. чл. 189, и чл. 193 и чл. 190, ал. 1, т. 7 от КТ, считано от 11. 12. 2010 година е прекратено трудовото правоотношение с Г.С.Т., възстановил я е на заеманата преди уволнението длъжност ”изпълнител – домакин -снабдител”  в Районна пътна служба при Дирекция „Областно пътно управление” гр. Сливен, осъдил е „Областно пътно управление” гр. Сливен да заплати на ищцата брутната сума от 3 600 лева, представляваща обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за шестмесечен период, през който е останала без работа, поради уволнението, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска на 27. 12. 2010 година до окончателното изплащане, както и удържаната й със Заповед № РД -11-76 от 10.12.2010 година сума от 22. 22 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане, както и удържаното на ищцата възнаграждение за месец декември 2010 година в размер на 200 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане. Първоинстанционния съд е осъдил ответника  да  заплати  на ищеца, направените от последния разноски по делото, а по сметка на СлРС  държавна такса в размер, отразен в обжалваното съдебно решение.

Въззивникът – Дирекция „Областно пътно управление” гр. Сливен - ответник  в първоинстанционното производство, обжалва решението, като счита същото за необосновано и неправилно – постановено както в нарушение на съдопроизводствените правила, така и в нарушение на материалните норми. Правейки оплаквания за допуснати от решаващия съд нарушения на процесуални норми посочва, че при анализа на доказателствата, съдът е достигнал до необосновани фактически констатации, касаещи липса на допуснати от ищцата нарушения на задълженията си на „изпълнител – домакин – снабдител”, изброени изчерпателно в обстоятелствената част на въззивната жалба, като обосновка на конкретното оплакване. По аргументирано оплакване  във  въззивната жалба необосновани са фактическите констатации и по отношение спазване  на  процедурата по чл. 193, ал. 1 от КТ. – Въззивникът, чрез процесуалния си представител прави свой коментар на събраните по делото доказателства, за да обоснове възражението си за съответствие между фактическите и правните основания в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, чрез наложено наказание „дисциплинарно уволнение” обуславящи нейната законосъобразност. Формира извод, съгласно който необоснованите  изводи  на СлРС се дължат на превратното тълкуване на събраните по делото писмени и гласни  доказателства, следствие на  което  се  е стигнало  не само  до изопачаване на същността  на задълженията  на ищцата – въззиваема страна пред настоящата инстанция, но и на фактите по спора. Счита още, че фактическите изводи на съда по главния иск страдат и от вътрешни  противоречия, което по същество намира, че представлява  липса  на мотиви за приетото от решаващия състав  на СлРС. Освен това реливира оплакване, съгласно което въз основа на необоснованите фактически констатации и при наличните  противоречия в тях, първоинстанционния съд е допуснал неправилно приложение на материалния закон и е стигнал до незаконосъобразния правен извод, че предявеният главен иск е основателен и като такъв го  е уважил. Счита, че поради неправилността на решението по главния иск, то е такова и по акцесорните  претенции  по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, във връзка с чл. 225 от КТ, в това число и досежно претенцията по чл. 221 ал. 2 от КТ.  Макар и последното да се изтъква като самостоятелно отменително основание, касаещо субсидиарните искове, относно тях се излагат допълнително и различно аргументирани оплаквания за материална незаконосъобразност на първоинстанционното решение. В този връзка  се посочва  изрично, че ищцата е претендирала да й бъде заплатено обезщетение в размер на 3 600 лева - размерът на 6 брутни работни заплати, за времето през което е останала без работа, поради незаконното й уволнение, но по делото са представени писмени доказателства, които установяват по безспорен начин, че брутното възнаграждение на ищцата не е 600 лева, а 598.50 лева от където се извежда извод, че дори  и да се приеме се приеме, че претендираното обезщетение е основателно, то неговият размер е 3 591 лева, а не 3 600 лева. Наред с това изтъква, че простата сметка показва, че ищцата е останала без работа не 6 месеца, а 2 месеца и 11 дни, колкото е периода от време от датата на прекратяване на трудовото правоотношение станало на 11.12.2010 година до датата на приключване на устните състезания по делото на  22.02.2011 година, за който период от време евентуалното обезщетение е равняващо  се по стойност  на сума  далеч под присъдената от съда такава в размер на  3 600 лева. Като неправилно се оспорва и решението на съда, касаещо присъдените на Г.С.Т. суми от 22.22 лева и 200 лева. Посочва се ,че от представените по делото доказателства било видно, че при изплащане на последното трудово възнаграждение на ищцата за м.декември 2010 година, освен задължителните удръжки за ДОД и лични вноски за СО и ЗО, от определената по чл.221, ал.2 от КТ сума 200 лева на ищцата е удържана само сумата от 175.49 лева, като за удържани суми над тези доказателства по делото липсват. Като се посочва, че не е ясно от мотивите на съда, на кои доказателства се позовава, за да приеме, че претенциите на ищцата по чл.344, т.З от КТ са доказани по размер, досежно тази претенция се релевира оплакване  за необоснованост.

 От въззивния съд се иска да постанови решение, с което да отмени изцяло решение № 179 от 19.03.2011 година, постановено по гражданско дело № 7412/2010 година по описа на РС – Сливен, като неправилно и вместо него да постанови друго по същество, отхвърлящо предявените от ищцата – въззиваема страна в настоящото производство искове с правно основание чл. 344, ал. 1 т.1, т.2  и т. 3 от КТ, във връзка с чл. 225 от КТ и по чл. 221 ,ал. 2 от КТ.  В случай че въззивния съд прецени, че следва да потвърди решението на първоинстанционния съд по исковете с правно основание чл. 344, ал. 1 т. 1, т. 2  от КТ, се иска отмяна на решението на СлРС, досежно исковете с правна  квалификация чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, във връзка с чл. 225 от КТ и решаване  на спора по същество, чрез определяне на следващото се на ищцата обезщетение, но само за времето през което е останала без работа, както и да й се присъдят от претендираните за връщане суми само действително удържаните по чл. 221, ал. 2 от КТ, а именно 175.49 лева. Претендира се присъждане на разноски за двете инстанции.

В жалбата не са направени доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК, /предоставен от РС - Сливен/ от пълномощника на въззиваемата страна пред първоинстанционния съд е депозиран писмен отговор, заведен във входящия регистър на РС - Сливен под №  11118/10.05.2011 година съгласно, който въззивната жалба се оспорва изцяло, като се твърди, че е неоснователна, а атакуваното решение не страда от посочените в нея пороци, а е правилно и законосъобразно. Излагат се конкретни аргументи, целящи опровергаване на всяко от направените с въззивната жалба оплаквания. Посочва се, че решаващия съдебен състав е приел в мотивите на решението, че поисканите от ищцата обяснения не съответстват на описаните в заповедта нарушения, тъй като тези нарушения не са конкретизирани при поискването и при издаване на заповедта, от където  се извежда извод съгласно който, за описаните в заповедта нарушения от ищцата не са поискани обяснения, което е нарушение на изискването по чл. 193 ал. 2 от КТ, даващо основание съдът да отмени дисциплинарното наказание, без да разглежда спора по същество. В тази връзка въззиваемата страна счита, че формалните възражения изложени във въззивната жалба против мотивите на тази част от решението, не оборват правилните констатации на съда, че от ищцата не са поискани обяснения за описаните в заповедта нарушения, което се подкрепя от съпоставка на представените по делото доказателства: а именно писмо, с което са поискани обясненията и заповедта за дисциплинарно уволнение. Коментира се още, че съдът е приел за установено и друго нарушение на процедурата по издаване на заповедта за дисциплинарно уволнение, която по съдържание не отговаря на изчерпателно определеното от законодателя. В тази връзка се акцентира върху  съдържанието на самата заповед, от която се установявало, че не е посочено какви конкретно са нарушенията и кога точно са извършени те. Излага се  становище, че така очертаните недостатъци не могат да бъдат санирани с твърденията на ответника в отговора или в съдебно заседание.

В подкрепа правилността на изводите изложени в атакуваното решение, отнасящи се до недостатъците на издадената заповед се подчертава и обстоятелствата, че при издаването на заповедта не е спазен срока по налагане на наказанието, регламентиран в чл. 194 ал.1 от КТ, което съставлява самостоятелно основание за незаконосъобразност на обжалваната заповед. Въззиваемата  страна счита още, че извън очертаните съществени нарушения на процедурата по издаване на заповедта за уволнение, от доказателствата по делото не се установявало ищцата да е извършила, посочените нарушения. Счита се, че поради незаконосъобразност на заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание  уволнение, правилно  е постановена нейната отмяна, поради което решението в тази част е законосъобразно и прави основателни й субсидиарните искове. Относно размерите на претендираните обезщетения въззиваемата страна сочи, че е наложително съобразяването на представените по делото писмени доказателства от който се установявало, че брутното трудово възнаграждение на ищцата за м.ноември, предхождащ месеца на уволнението възлиза общо на 613.46 лева. Тази база за търсения период от шест месеца на обезщетение по чл. 225 ,ал. 1 от КТ, обуславя основателност и доказаност изцяло по размер на тази искова претенция и то при съобразяване от въззивния съд на настъпилите до постановяване на съдебното решение нови факти и обстоятелства, от значение за спора. За да опровергае направено във въззивната жалба оплакване посочва, че от представеното извлечение от разчетно - платежна ведомост за м.декември 2010 година се установява, че ищцата е следвало да получи за м.декември общо 224.17 лева. Посочва, че от работодателя не са представени доказателства  тази сума да е изплатена, а обратното - в самото извлечение е посочено, че й е удържана сумата 175.49 лева  на основание чл. 221, ал. 2 от КТ, а сумата 37.68 лева е внесена като осигуровки от работодателя. Прави се заключение ,че претенцията на ищцата претенцията на ищцата се явява основателна за сумата 175.49 лева, както и  за разликата до 224.17 лева  /без внесените  за осигуровки  37.68 лева/,  която  е  11  лева  или  общо 186.49  лева. В тази връзка се застъпва становището, че присъдената сума от 200 лева се явява незначителна по отношение на „чистата сума" 186.49 лева и по - малко от дължимата брутна сума от 224.17 лева и понеже ищцата е претендирала брутна сума се мотивира извод за основателност на претенцията, уважена и от СлРС с обжалваното решение. Относно уважената от СлРС претенция за връщане  на удържана  на ищцата в изпълнение  на заповед № РД-11-76/10.12.2010 година сума от 22.22 лева за облекло за календарната 2010 година, се счита, че щом заповедта за уволнение е незаконосъобразна, то и тази заповед е незаконосъобразна, тъй като остатъчната сума не е следва да се удържа от работника.

 Въззиваемата страна претендира СлОС да постанови решение, потвърждаващо атакувания първоинстанционен съдебен акт, който  счита  за правилен  и  законосъобразен  по изложените в отговора съображения.

Няма направени с отговора доказателствени и процесуални искания.

Насрещна въззивна жалба не е подадена в предвидения и предоставен срок.

В съдебно заседание въззивникът, редовно призован, се представлява от процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира за присъждане на направените пред инстанциите разноски. Списък по чл. 80 от ГПК по делото няма представен. Подробни  съображения излага  в представена  по делото  писмена защита.

В съдебно заседание въззиваемата страна, редовно призована не се явява. Представлява се от представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа изразеното с отговора становище. Моли жалбата да не се уважава, а да се потвърди обжалваното решение. Иска се присъждане на разноски, направени пред въззивната инстанция. Списък по чл. 80 от ГПК по делото няма представен. Съображенията си в подкрепа на заеманата позиция излага в представена по делото писмена защита.

След докладване на жалбата и отговора, страната не е направили възражения, доказателствени и процесуални искания.

Въз основа на събраните по делата доказателства, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

Въззиваемата страна Г.С.Т.- ищца в първоинстанционното производство, е работила във въззивната Дирекция „Областно пътно управление” гр. Сливен на длъжност ”изпълнител-домакин-снабдител” в Районна пътна служба при Дирекция „Областно пътно управление” гр. Сливен” по силата на трудово правоотношение, възникнало от сключен на 05.09.1990 година, трудов договор № 00024, чийто условия са променяни многократно със сключвани между страните допълнителни споразумения. Длъжността заемана от ищцата, съгласно уговорките в трудовия договор е домакин-снабдител в РПС - Сливен при ОПУ- Сливен и се характеризира като длъжност на МОЛ /материално отговорно лице/.                                    Със заповед № РД - 14 - 02 от 10.12.2010 година, издадена от директора на ОПУ – Сливен - инж Л.Д., на Г.С.Т., заемаща длъжността ”изпълнител – домакин - снабдител” в Районна пътна служба при Дирекция „Областно пътно управление” гр. Сливен, на основание чл. 188, т. З във връзка с чл.190, ал.1, т.7 и чл. 330, ал.2 т.6 от КТ, при спазени изискванията на чл. 189, чл. 193, ал. 1 и чл. 194 от КТ е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” за „неизпълнение на възложената работа, неспазване на техническите и технологичните правила" и т. 9 „...увреждане имуществото на работодателя и разпиляване на материали..."

В мотивировъчната част на заповедта, нарушенията са отразени по следния начин: - Г.Т.  не е изпълнила служебните си задължения: относно водене на първична отчетност по приемане и предаване на стоково-материални ценности - метална еластична ограда СПО, стълбчета за СПО, парапети за мостове и фрезован материал останали след ремонта на Лот 11.; проявена безстопанственост и не сигнализиране органите на МВР по установения ред за констатиране на извършени кражби от същите до 01.07.2010 г. Неизпълнение на основни задължения „Водене на установена първична отчетност по приемане на стоково — материални ценности"; „Водене и поддържане на картотеката съхраняваните стоково - материални ценности ... и предаването му за ползване по установения ред и контролиране използването им по целесъобразност" от длъжностната характеристика вариант № 5 утвърдена на 15.01.2010 г. от инж. К.К. - Директор на ОПУ и неизпълнение на основни задължения „Водене на установена първична отчетност по приемане на стоково - материални ценности"; „Водене и поддържане на картотеката съхраняваните стоково - материални ценности ... и предаването му за ползване по установения ред и контролиране използването им по целесъобразност"от длъжностната характеристика вариант № 4 утвърдена на 01.10.2008 г. от инж. К.К. - Директор на ОПУ. Нарушенията са установени от проверка на комисия от служители на Дирекция „Анализ на риска и оперативен контрол" в Агенция „Пътна инфраструктура".  Описаните по този начин  нарушения са дали основание на работодателя да приеме, че е осъществен състава  на дисциплинарното нарушение на чл. 187, т. 3 и т. 9 от КТ , а именно : т. 3„ неизпълнение на възложената работа, неспазване на техническите и технологичните правила" и т. 9 „...увреждане имуществото на работодателя и разпиляване на материали...", поради което и на основание чл. 188, т.З във връзка с чл.190, ал.1, т.7 и чл. 330, ал.2 т.6 от КТ при спазени изискванията на чл. 189, чл. 193, ал. 1 и чл. 194 от КТ е наложено дисциплинарно наказание „уволнение”.

Отразено  е, че заповедта влиза в сила от 11.12.2010 година.

Посочено е, че на основание чл. 221, ал. 2 от КТ наказания служител дължи обезщетение в размер на БТВ за срок от 19 /дни/, което следва  да се удържи от последното му възнаграждение.

Други, констатации, мотиви  и съображения в заповедта  не  са изложени.

Заповедта  връчена лично и срещу подпис на адресата на 10.12.2010 година.

С писмо изх. № ЧР-09-1283 от 12.11.2010 година, получено от Г.С.Т. на 15.11.2010 година, от последната е поискано в срок до 15 часа на 16.11.2010 година да представи писмените си обяснения за неизпълнение на служебните си задължения, относно водене на първична отчетност по приемане и предаване  на стоково-материални ценности. В писмото е отразено, че обясненията се искат по повод налагане на дисциплинарно наказание за констатираното нарушение. Началният пасаж от искането не включва посочване на конкретното нарушение, за което се иска обяснението. Няма идентичност между нарушението /едно/, за което е искането за даване на обяснение и отразените като брой три нарушения по заповедта за налагане на дисциплинарно  наказание. С дадените от Г.С.Т. в отговор на искането писмени обяснения, приети от ответника на 16.11.2010 година, ищцата заявява, че не счита, че не е изпълнила служебните си задължения  и  излага  съображенията  си  за  това.

Брутния размер на удържаната сума по чл. 221, ал. 2 от ГПК е 224.17 лева. В изпълнение на заповед  № РД-11-76/10.12.2010 година на ищцата са удържани 22.22 лева, като част от дадена сума за облекло, следващо се за календарната 2010 година.

Брутно трудово възнаграждение на ищцата за месеца предхождащ месеца на уволнението, т.е м. ноември 2010 година, възлиза на сумата 613.46 лева. Размера  на обезщетението по чл. 225 ал. 1 от КТ, за периода от 11.12.2010 година до 11.06.2011 година, се изчислява като възлизащо на сумата 3 680.76 лева. От представената по делото пред първоинстанционния съд служебна бележка, издадена от Директора на Дирекция „Бюро по труда” Сливен към АЗ  се установява, че от 07.01.2011 година Г.С.Т. е регистрирана като  безработно лице, търсещо  работа по постоянен адрес.

Исковата молба е заведена пред първоинстанционния съд на 27.12.2010 година.

Съдебното дирене пред настоящата инстанция е обявено за приключило с определение държано в открито съдебно заседание проведено на 14.06.2011 година.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на тези от събрани по делото от инстанциите  доказателства, които коментира защото прецени като годни, допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора. Останалите събрани от първоинстанционния съд доказателства, които не ползват произнасянето на настоящата инстанция, последната не коментира. При формиране на фактическите си констатации и правни изводи, касаещи основателността на исковата претенция по чл. 344 ал. 1 т. 3 от КТ, във  връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ и извършване на дължимата проверка на обжалвания съдебен акт, настоящия  съдебен състав, приложи и разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК.

Въз основа на така приетото от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:                                                                                                   

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 262 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на жалбата - допустимо.

При проверка правилността на обжалваното съдебно решение по релевираното  във  въззивната  жалба оплаквания, настоящия съдебен състав, макар и да  приема, че част от оплакванията във въззивната жалба са основателни, а именно тези отнасящи се до допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения,довели и до необоснованост на решението по всеки  един от исковете по отделно и на  решението като цяло е на мнение, че като  инстанция по същество, чрез своя съдебен акт санира тези нарушения и  доколкото по всеки един от обективно, кумулативно съединените искове достига като краен резултат до идентичен с този постановен от СлРС такъв , се  приема, че обжалваното  решение е  правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Това е относимо и досежно решението на СлРС, касаещо произнасянето по субсидиарният  иск, с правно основание чл. 334, ал. 1, т. 3 от КТ, във вр. с чл. 225 от КТ, което към правно релевантния за първоинстанционното произнасяне момент е било  материално незаконосъобразно, но към настоящия момент, с оглед приложение на чл. 235, ал. 3 от ГПК, се приема за правилно, по причина, че настоящата инстанция достигна до извода за основателност и доказаност  на коментираната искова претенция по основание и в пълния претендиран с исковата молба размер.

Съгласно задълженията си по чл. 140, във връзка с чл. 146 от ГПК,  решаващия състав на СлРС е изготвил доклад по делото, произнесъл се е по исканията и е квалифицирал исковете. Няма данни да е определил  подлежащите на доказване факти, да е разпределил носената от страните доказателствената тежест и да е указал за кои факти не са посочени доказателства, но  пълномощниците  на страните  в тази  насока  не  са  възразили.

 Съображенията на настоящата инстанция за основателността на исковете, с  произнасянето  по който първоинстанционния  съд  е сезиран  са  следните: 

Предявеният главен иск за признаване уволнението за незаконно и неговата отмяна е основателен и като такъв, подлежащ на уващаване. Безспорно в случая се касае за прекратяване на трудово правоотношение на ищцата, поради налагане на дисциплинарно наказание “уволнение”. Дисциплинарните наказания се налагат и дисциплинарната отговорност се реализира, като се следва едно определено дисциплинарно производство. То обхваща четири основни етапа: установяване на факта на нарушението на трудовата дисциплина; определяне на вида на дисциплинарното наказание; издаване на заповед за дисциплинарно наказание и връчване на тази заповед на лицето, извършило нарушението. Установяването на факта на нарушението се извършва от работодателя. Той установява определено по фактическия си състав нарушение на трудовата дисциплина, извършено от работника, като е длъжен да събере необходимите за това доказателства, които го потвърждават. В тази фаза от развитието на дисциплинарното производство, съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 1 от КТ, работодателят е длъжен да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения. Значението на това задължение е работодателят да събере доказателства относно извършеното нарушение, да си изясни всестранно и пълно фактическата обстановка, при която е извършено нарушението на трудовата дисциплина, да си изясни отношението на работника към извършеното, да му даде възможност да се защити. Това задължение на работодателя като орган на дисциплинарната власт представлява от друга страна право на работника или служителя да бъде изслушан или да даде писмените си обяснение. В тежест на работодателя в процеса е да докаже, че дисциплинарното производство е проведено съгласно изискванията на закона, в т. ч. и обстоятелството, че са поискани обяснения от работника. В конкретния случай ответникът – работодателя по трудовото правоотношение е доказал по безспорен начин факта на формалното  поискване на обяснения от ищцата станоло с писмо изх. № ЧР-09-1283 от 12.11.2010 година, получено от Г.С.Т. на 15.11.2010 година. Тъй като от така предоставената от работодателя  на ищцата  възможност  не  е ясно  какво е констатираното нарушение, т. е. в какво конкретното се изразява неизпълнение на служебните задължения, относно  водене на първична отчетност по приемане и предаване  на стоково –материални ценности, за което са поискани обясненията, а защото няма идентичност между нарушението /едно/, за което е относимо искането за даване на обяснение и отразените като брой три нарушения по заповедта за налагане на дисциплинарно  наказание, макар и от ищцата  да  са депозирани писмени  обяснения, настоящия съдебен състав е мотивиран и приема, че писмените  обяснения, по реда  на чл. 193 от ГПК. за конкретното дисциплинарно нарушение, за което й е наложено дисциплинарното наказание “уволнение” с атакуваната заповед  не са надлежно  поискани. Неточното изпълнение  на процедурата по чл. 193, ал. 1 от КТ от страна на работодателя, е равнозначно на пълно неизпълнение, което от свое страна сочи наличието на отменително основание, въздигнато от закона в абсолютно.

Атакуваната заповед не отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ, тъй като в нея макар  да е посочена причината за прекратяване на трудовото правоотношение не може да се приеме, че съдържа законоустановените реквизити, а именно изрично посочване на нарушението и кога е извършено то. Атакуваната заповед не е мотивирана. - Мотивирането на заповедта е различно от наличието на изчерпателно изброените реквизити, които тя трябва да съдържа. Наличието им не означава автоматично, че заповедта е мотивирана. Мотивите трябва, макар и кратки, да излагат съображенията, поради които работодателят е решил да накаже съответния работник или служител. В работодателската власт влиза правото на работодателя да реши свободно и неподлежащо на съдебен контрол дали да накаже работника за извършеното дисциплинарно нарушение и какво наказание да му наложи, но е длъжен в заповедта да посочи тези си съображения.  Мотивите доказват, че работодателят е изпълнил задължението си по чл. 189, ал.1 от КТ, като се е ръководил от законово определените критерии за определяне на наложеното наказание. В случая, заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание “дисциплинарно уволнение” на ищцата не съдържа подобно изложение, няма никакъв посочен мотив за вземане на решението. Това нарушава правото на защита на работника и прави невъзможна проверката на законосъобразността на заповедта за наказание. Съдът следи служебно за наличието на задължителната форма по чл.195, ал.1 от КТ на заповедта за дисциплинарно наказание. Предмет на заповедта е едно от основните права на всеки човек, а именно правото на труд, и защитата му, както и общите изисквания към всяко санкционно производство, налагат стриктно спазване на предвидените в закона защитни норми. Тъй като в заповедта липсват някои от законовите реквизити и заповедта не е мотивирана, съдът намира, че е незаконосъобразна, неотговаряща на изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ, поради което наложеното с нея наказание “дисциплинарно уволнение” следва да бъде отменено само на процесуално основание, без да разглежда спора по същество.

Поради  съвпадението  на  крайния  правен извод,  до  който  достигна  настоящата инстанция и този на първоинстанционния съд, решението на  последния, досежно главния иск, следва да бъде потвърдено.

   С оглед уважаването на главния иск по чл. 344, ал. 1, т.1 от КТ, основателна се явява и претенцията за възстановяване на  заеманата  преди   уволнението длъжност.  

Акцесорната исковата претенция за присъждане на обезщетение за оставане без работа поради уволнението, настоящия съдебен състав ,прилагащ разпоредбата  на чл. 235, ал. 3 от ГПК , приема за доказана по основание и в търсения размер, към правно релевантния момент, а именно  към приключване  на  съдебното  дирене  пред  настоящата инстанция станало на 14.06.2011 година. Разпоредбата на чл. 225, ал. 1 от КТ, ангажираща отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение при незаконно уволнение, предпоставя установяване на незаконността на уволнението и отмяната му, както и причинна връзка между незаконното уволнение и оставането без работа /вредата/. Касае се за един осъдителен иск, с който ищецът иска да бъде осъден ответника да му заплати обезщетение за вредите, които е претърпял от оставането си работа поради незаконното уволнение. Тежестта на доказване по този иск е възложена на ищеца – той трябва да докаже оставането си без работа, претърпените вреди и техния размер. В случая ищцата е представила годни  доказателства  за  обстоятелството, че е останала без работа в резултат на уволнението,  и продължителността на това състояние. Съгласно разпоредбата на чл. 228, ал. 1 от КТ за определяне на размера на обезщетение по чл. 225, ал.1 от КТ се взема брутното трудово възнаграждение, което работника е получил за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за обезщетението, в случая – уволнението. Доказателство в тази насока са ангажирани и въз основа  на тях  е прието за установено, че размерът  на БТВ на ищцата за месеца предхождащ месеца на уволнението, т.е м. ноември 2010 година, възлиза на сумата 613.46 лева. Размера  на обезщетението по чл. 225 ал. 1 от КТ, на  тази база  и  за периода от 11.12.2010 година до 11.06.2011 година се изчислява като възлизащо на сумата 3 680.76 лева. Ищцата е незаконно уволнена и е останала без работа за шест месеца, поради тази причина. Осъществена е и третата предпоставка, а именно претърпени са вреди за посочения период, които са в причинна връзка с незаконното прекратяване на трудовото правоотношение и оставането на работа. Следователно и при съобразяване/ досежно периода/ на  разпоредбата  на  чл. 235, ал.2 от ГПК, настоящия съдебен състав на СлОС  е мотивиран  и  приема, че  са  налице  всички условията  на  закона  за  уважаване  на иска по чл. 344 ал. 1 т. 3, във вр. с чл. 225 ал. 1 от КТ в търсения с исковата молба  размер от 3 600 лева, до който може да се уважи, предвид забраната за присъждане свръх петитум.

Основателността на главния иск обуславя и основателността на останалите  предявени от ищцата акцесорни искови  претенции  претенции, а  именно за удържаната на основание незаконосъобразната  заповед по чл. 221, ал. 2 от ГПК сума, чийто брутен размер е 224.17 лева. Тази  претенция е уважена  от СлРС до търсения с исковата молба размер на сумата  200 лева, поради  което и предвид забраната за присъждане свръх петитум, решението е правилно с оглед установената основателност на претенцията и  то  в по - висок размер от търсения.  Безспорно установено е обстоятелството, че в изпълнение на заповед  № РД-11-76/10.12.2010 година на ищцата е удържана сума от 22.22 лева, като част от дадена  такава за облекло, следващо се за календарната 2010 година. Установената незаконосъобразност на заповедта за налагане на дисциплинарно  наказание „уволнение”  и прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата, влече след себе си и обосновава неправомерността  на така удържаната сума.      

След като окончателните правни изводи на двете инстанции съвпадат, обжалвания съдебен акт подлежи на потвърждаване.

Отговорността за разноски за двете инстанции по правило се разпределя съразмерно на уважената част от исковете. И двете страни са претендирали разноски. Съобразявайки тези правила и с оглед изхода на процеса за двете инстанции въззивника понася своите, така както ги е направил и дължи  заплащане на въззиваемата страна направените пред настоящата инстанция  за  зашито  разноски в размер на  200 лева.

На основание разпоредбата на чл. 315, ал. 2 от ГПК, с оглед характера на настоящото производство, срокът за касационно обжалване пред Върховния касационен съд на РБ на въззивното решение е едномесечен и започва да тече от датата, на която съдът е посочил в съдебно заседание, че ще обяви решението, съответстваща на датата на действителното му обявяване.

Ръководен от гореизложеното съдът  

 

                                                 Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 179 от 19.03.2011 година, постановено по гражданско дело № 7412 по описа на РС - Сливен  за 2010 година.

 

ОСЪЖДА „ОБЛАСТНО ПЪТНО УПРАВЛЕНИЕ" СЛИВЕН, с адрес на управление: гр. С., бул. „Х.Д." *, ДА ЗАПЛАТИ на Г.С.Т., с ЕГН ********** *** със съдебен адрес: гр. С., ул. „Г. С. Р." № *, офис *, чрез адв. А.  от СлАК направените пред въззивната инстанция разноски в размер 200 /двеста/ лева .

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от днес - 23.06.2011 година.

Препис от решението да се връчи на страните.

 

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                     ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                         2.