Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  254

 

                                                гр.Сливен, дата 19.12.2011 г.

                                   

                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

          СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и единадесета година, в състав:

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:АТАНАС СЛАВОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ:ПЕТЯ СВЕТИЕВА                                                                                                                                                      

                                                                        МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 275 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

          Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

          Обжалвано е първоинстанционно Решение № 99 от 28.02.2011 г. постановено по гр.д. № 4909 по описа на Сливенски районен съд за 2010 г., с което съдът се е произнесъл по кумулативно предявени искове с правна квалификация чл.244, ал.3 от ЗЗД във вр. с чл.243 от ЗЗД и чл.245 от ЗЗД. Със същото решение ответникът бил осъден да заплати на ищеца, направените по делото разноски в размер на 337,22 лв.

                   Недоволен от така постановеното решение останал ответникът в първоинстанционното производство. В жалбата си до съда въззивникът – ответник обжалва горецитираното решение на Сливенски районен съд в частта, в която исковите претенции са били уважени. Навежда твърдения за недопустимост на производството, с оглед на материално-правната легитимация на ищцата, предвид факта, че тя не била страна по процесния договор за заем за послужване, а само пълномощник на собственика. От друга страна твърди, че решението е неправилно, необосновано и постановено при непълнота на доказателствата, в нарушение на процесуалния закон. Заявява, че фактическите констатации не съответстват на обективната истина, а оттам и правните изводи противоречат на материалния закон. Жалбоподателят прави оплакване, че въз основа на събраните доказателства не може да се направи извод относно факта кой е изсякъл дръвчетата и кога точно се е случило това, т.е. дали е било през периода, в който ответниците са ползвали имота. Твърди, че първоинстанционният съд неправилно не е отчел обстоятелството, че за част от исковия период имотът е бил ползван и от ищцата, която също имала задължение да полага грижи за съхранение на дръвчетата.

          Моли съдът да се произнесе с акт, с който да обезсили постановеното решение като недопустимо или евентуално, ако прецени, че решението е допустимо да го отмени и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Прави искане за присъждане на направените по делото разноски.

                   В срока за отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият е депозирал писмен отговор пред първоинстанционния съд, с който оспорва жалбата изцяло. В него се излагат съображения, целящи опровергаване на направените с жалбата оплаквания.

                   От Сливенски окръжен съд се иска постановяване на решение, с което първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден като правилен и законосъобразен. Иска се присъждане на разноски пред настоящата инстанция, като и взънаграждение за един адвокат.

          В съдебно заседание въззнивникът и въззиваемият, редовно призовани, не се явяват, не се представляват.  

          Във въззивната жалба е направено доказателствено искане – да бъдат допуснати до разпит двама свидетели при режим на довеждане. Предвид обстоятелството, че доказателственото искане не отговаря на изискванията на чл.156, ал.2 от ГПК и липсва обосновка на причините,  които могат да доведат до допускането  и събирането му от въззивна инстанция, на жалбоподателя е била дадена възможност да  уточни искането си. В указания срок, въззивникът не е предприел никакви действия, поради което съдът е оставил без уважение искането му.

         Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК; подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.          

          С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Във връзка са направеното възражение на въззивника за недопустимост на производството, поради липса на активна процесуална легитимация на ищцата, въззивният съд намира за необходимо да отбележи, че същото е абсолютно неоснователно по подробно изложените аргументи от районния съд, които напълно споделя и намира за безпредметно да преповтаря. Касае се за облигационни претенции, основани на неизпълнение на задължение за дължима грижа върху вещта по договор за заем за послужване и на задължението за поемане на обикновените разноски от използването на вещта, поради което е неотносим към предмета на спора въпроса за собствеността върху вещта и в този смисъл относно материалната и процесуална легитимация на ищцата. Предмет на спора е неизпълнеие на задължения по договор за заем за послужване, който по съществото си представлява действие на обикновено управление и липса вещноправен ефект на договора, който от своя страна да предполага изследванета на въпроса за прехвърляне на собствеността върху вещта.

          При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът, след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и като такова, следва да бъде потвърдено.

          Настоящият състав на СлОС намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондира със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея. Споделя и окончателните правните изводи изложени в обжалваното съдебно решение, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

          Първоинстанционният съд въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е определил правната квалификация на исковете, като такава по чл.244, ал.3 от ЗЗД във вр. с чл.243 от ЗЗД и чл.245 от ЗЗД. Въззивната инстанция счита, че е налице законосъобразно процесуално процедиране, извършено от районния съд, който правилно е квалифицирал претенцията и е дал възможност и на двете страни да ангажират доказателства. Направил е надлежен доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита.

          Направените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение се приемат за неоснователни, тъй като въззивният съд след обсъждане на всички доказателства по делото, достига до същите изводи като тези на районния съд относно основателността на ищцовите претенции.

          Предявените искове са с правно основание чл.244, ал.3 от ЗЗД във вр. с чл.243 от ЗЗД и чл.245 от ЗЗД. С първия иск се претендира от заемателя обезщетение поради неизпълнение на задължение за пазене вещта, произтичащо от договор за заем за послужване, а с втория – заплащането на обикновените разноски от ползването на вещта. Конкретните проявления на задължението за пазене се изразяват в това вещта да се ползва само по предназначение и да се пази от увреждане, като заемателят следва да полага грижа, по – голяма от тази за опазването на своите вещи – чл.244, ал.1 от ЗЗД. В хода на процеса по иск с такава правна квалификация е следвало за уважаването му, да бъде доказано наличие на договорни отношения по заем за послужване между ищеца и ответника, настъпването на вреди на вещта и техния размер. За освобождаването от отговорност на ответника е следвало да бъде доказано или че вредите са настъпили по причина, за която той не отговаря, или че вредите са били заплатени.

          Всички обстоятелства, чието съществуване е следвало да бъде доказано за уважаване на ищцовата претенция, са установени по делото. Между страните не се спори, че за твърдяния в исковата молба период от време между тях е имало сключен заем за послужване на процесния имот. По делото е представена покана отправена от въззиваемия до въззивника за заплащане на исковата сума, в която са посочени обстоятелствата, въз основа на които се претендира вземането. По делото липсват доказателства, дори и твърдения от страна на ответника, че процесните суми са били платени, освен тези за обикновени разноски, в частта, относно които искът е бил отхвърлен и които не са предмет на настоящата жалба. Въззивникът – ответник в настоящото производство е оспорил голословно твърдението, че именно той е изсякъл дръвчетата в ползвания имот, но по делото липсват каквито и да било доказателства, които да подкрепят тези негови изявления.

         Предвид изложената правна характеристика на исковите претенции и с оглед фактическите данни по делото, въззивният съда намира, че в хода на производството са били доказани предпоставките за ангажиране на отговорността на въззивника. По пътя на пълно и пряко доказване, чрез използване на допустими, относими и необходими доказателствени средства, ищецът е доказал, че вредите са настъпили именно по време на действие на договора за заем за послужване с ответника, което от своя страна е довело до ангажиране на неговата отговорност, предвид липсата на доказателства относно обстоятелства, които могат до доведат до изключването й. От заключението на допусната и неоспорена от страните съдебно – агрономическа експертиза, е видно, че от имота са били изсечени дръвчета на обща стойност 1135,00 лв. Извод за факта, че това се е случило именно по време на действие на договора за заем за послужване с ответниците, се прави от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, вкл. и от събраните свидетелски показания.

        Всички тези обстоятелства са достатъчни от своя страна, за да обосноват извод за основателност на претенцията от ищеца за вреди, причинени на имота от ползването му, не съобразно предназначението и уговореното, с оглед на сключен между страните договор за заем за послужване. В този смисъл неоснователни са възраженията на въззивника, че не било установено кой е изсякъл плодносните дръвчета, тъй като този факт е изначално неотносим към предмета на настоящия спор. В случая се касае за ангажиране на договорна отговорност на ответниците, поради неизпълнеине на задължения по заем за послужване между тях и ищеца. От друга страна всички други възражения наведени във въззивната жалба, които евентуално биха могли да доведат до намаляване или изключване на отговорността на ответниците, останаха недоказани както в настоящото производство, така и пред районния съд, поради проявено процесуално бездействие на страната, в чийто интерес е доказването на тези обстоятелства.

       По отношение на втория иск за заплащане на обикновените разноски от използването на вещта, районният съд е провел пълно и надлежно събиране на допустими и относими доказателства, поради което е формирал и обективни фактически констатации. Въз основа на събраните доказателства досежно този иск, е направил законосъобразни правни изводи, които изцяло се споделят от въззивния съд.

                Воден от тези съображения, въззивният съд приема, че исковете по чл.244, ал.3 от ЗЗД във вр. с чл.243 от ЗЗД и чл.245 от ЗЗД са доказани както по своето основание, така и по размер, в границите установени от районния съд. С оглед на изложеното и при констатирано съвпадение между правните изводи на двете инстанции, настоящият съдебен състав счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

                 С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и да заплати на въззиваемата страна, сторените от нея за тази инстанция. В депозирания отговор на въззивна жалба, въззиваемият е направил искане да му бъдат присъдени направените разноски, но по делото липсват доказателства да са били действително извършени такива. С оглед на изложеното и предвид разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК, съдът намира искането на въззиваемия за присъждане на разноски за неоснователно, поради което не дължи произнасяне по този въпрос.

                 Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът

 

                                                                        

                                            Р      Е     Ш     И  :

 

      ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 99 от 28.02.2011 г., постановено по гр.д. № 4909 по описа за 2010 г. на Сливенски районен съд.

     

       Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК.

  

 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                          

 

                                                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                            2.