Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

 

гр. Сливен, 26.09.2011 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и първи септември през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                 мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 286 по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно, и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 273/11.04.2011 г. по гр.д. № 5014/2010 г. на СлРС, с което е признато за незаконно уволнението на ищеца и е отменена като незаконосъобразна заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, същият е възстановен на предишната работа на заеманата от него длъжност „отговорник смяна  РТС при РРТС - Сливен” в „НУРТС България” АД  гр. София, същото дружество е осъдено солидарно с другия ответник „Българска телекомуникационна компания” АД – София, да му заплатят сумата  5152.92 лв., представляваща обезщетение по чл. 225 ал. 1 от КТ  за оставане без работа в резултат на незаконното  уволнение за срок от 6 мес., заедно с обезщетение за забава в размер на законната  лихва  от 23.09.2010  г. до окончателното изплащане, и са присъдени такси и разноски по делото.

Първата въззивна жалба е подадена на 25.04.2011 г. от първия ответник в първоинстанционното  производство  „НУРТС  - България” АД – София.

С нея се атакува решението, с което е признато за незаконно уволнението, отменена е заповедта, възстановен е работника на предишната длъжност и този ответник е осъден солидарно с другия да заплати обезщетение, както и разноски по делото. Счита, че така постановеното решение е неправилно и излага подробни съображения в тази насока. Твърди, че съдът неправилно е приел за установено твърдението на ищеца, че попада под закрилата на чл. 333 ал. 1 т 5 от КТ. Заявява, че от представената покана става ясно единствено, че той е поканен да участва в събрание като пълномощник на работниците и служителите, а не като представител на същите по смисъла на чл.7 от КТ.  Аргумент в тази насока е и фактът, че той не разполагал с копие от протокола за своето избиране и не е представил и други подписани от него документи, удостоверяващи  това му качество. Поради това този въззивник счита, че той не попада в кръга на защитените от посочената разпоредба на КТ работници, и прекратяването на трудовото му правоотношение не е било необходимо  да става с предварително  разрешение на Инспекцията по труда, поради което то е извършено законно. С оглед изложеното този въззивник моли  Окръжния съд да отмени  изцяло  цитираното решение и вместо това постанови ново, с което отхвърли  всички предявени искове срещу него.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени и процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемият е подал писмен отговор против първата въззивна жалба, с който я оспорва изцяло като неоснователна. Навежда съображения защо е правилно заключението на районния съд,  че ищецът се е ползвал от закрилата на  чл. 333   ал. 1 т.5 от КТ. Заявява, че тежестта на доказване в производството по трудовото правоотношение пада върху работодателя, освен това посочените документи  по начало не се съхранявали  при работниците, но въпреки това с исковата молба е бил направил редица доказателствени искания, но съдът с доклада си е приел, че тежестта на доказване на тези факти се носи от ответниците и ги е отхвърлил по тази причина. Въпреки това моли въззивния съд да задължи този въззивник да представи  протокол от проведено на 15.03.2006 г. заседание на събрание на пълномощниците и служителите,  протокол от м.06. за одобрени  разходи за 2010 г. и да допусне до разпит един свидетел – председателя на синдикалната организация на КТ „Подкрепа”, който да установи, че по повод на подписването на протокол за социалните разходи се е консултиран с  него. С оглед изложеното моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно, претендира разноски за двете инстанции. 

В същия срок няма подадена насрещна на  тази въззивна жалба.

Втората въззивна жалба е подадена на 26.04.2011 г. от втория ответник в първоинстанционното производство – “Българска телекомуникационна компания” АД, гр. София, против същото решение. С нея актът на районния съд се атакува изцяло като незаконосъобарзен, като този  въззивник развива съображения, че макар да е ответник само по  иска по чл. 344 ал.1 т. 3 от КТ, тъй като той е акцесорен, то за него е налице правен интерес да обжалва цялото решение, не само в осъдителната му част, защото тя е обусловена от уважаването на исковете за отмяна на уволнението като незаконно и възстановяване на работника на предишната длъжност. Развива детайлни  съображения  във връзка с неправилността на изводите на районния съд по отношение наличието на солидарна отговорност между двамата ответника, като заявява, че  в случая  е налице хипотезата на чл. 123 ал. 4 т. 1  от КТ - сливане и вливане на предприятия, а не както е приел районния съд - прехвърляне. Също развива и аргументи във връзка с липсата на качеството на ищеца на „представител на работниците и служители по смисъла  на чл.7 ал. 2 от КТ”. Заявява, че  той не е бил такъв или в най-лошия случай е бил такъв до 15.03.2009 г., след който момент е изтекъл неговият мандат и отново не попада под закрилата на специалната разпоредба на КТ. Поради това счита обжалваното решение за незаконосъобразно, моли въззивния съд да го отмени изцяло и вместо това отхвърли исковете, претендира разноски за двете инстанции. Във въззивната жалба не са с направени нови доказателствени или други процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемият е подал писмен отговор и против тази въззивна жалба, с който я оспорва като неоснователна. Отново заявява, че намира за правилни и съответстващи на материалните разпоредби изводите  на  първоинстанционния съд както във връзка с солидарната отговорност на двамата ответници по иска по т. 3 на ал. 1 на  чл. 344 от КТ, така и по отношение на въпроса дали ищецът е имал качеството на представител по чл. 7 ал. 2 от КТ, подробно аргументира становището си по двата пункта и оборва наведените във въззивната жалба оплаквания. Направил е идентични доказателствени искания с тези в отговора на първата въззивна жалба. В обобщение въззиваемият моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно,  претендира направените разноски.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

С мотивирано определение, държано в о.с.з. въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 266 ал. 3 от ГПК по направените от въззиваемия доказателствени искания за събиране на писмени и гласни доказателства, като ги е допуснал, поради прпоцесуално нарушение на решаващия районен съд.

В с.з., за двамата въззивници, редовно призовани, не се явяват процесуални представители по закон. Чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, те поддържат въззивните си жалби на изложените в тях доводи и молят съда да ги уважи. Представят допуснатите от въззивния съд писмени доказателствени средства.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивните жалби и иска те да бъдат отхвърлени като неоснователни. Ангажира допуснатите в тази фаза гласни доказателства. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивните жалби за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 262 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение,  настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС и пред ОС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивните жалби оплаквания са неоснователни.

На първо място, по отношение на имуществената отговорност на втория въззивник – “БТК” АД, гр. София, тя е солидарна с тази на първия въззивник – “НУРТС България” АД, гр. София по иска по чл. 344 ал. 1 т. 3 от КТ – за заплащане на обезщетение по чл. 225 ал. 1 от КТ за оставане без работа поради незаконно уволнение. По надлежен ред е извършена продажба на предприятие по смисъла на ТЗ – вторият въззивник “БТК”АД, София, първоначален работодател на въззиваемия,  е прехвърлил част от своето предприятие – специализираното си поделение НУ”РТС” /където е работел въззиваемия/, на първия въззивник  “НУРТС България”АД, София, като договорът, сключен на 12.08.2010г., е вписан в ТР на 20.08.2010г. Така приложение намира разпоредбата на чл. 123 от КТ, която урежда такава хипотеза, и трудовото правоотношение с въззиваемия не се прекратява в резултат на това прехвърляне, а би следвало да продължи с новия работодател-приобретател. От своя страна, тъй като заповедта за уволнение е от 27.07.2010г., а част от претендираните парични задължения са възникнали преди тази промяна, съгласно разпоредбата на чл. 123 ал. 4 т. 2 от КТ /тъй като несъмнено не се касае за сливане или вливане на предприятие/, двамата работодатели – прехвърлител и приобретател, тоест – двамата въззивници, отговарят за тях солидарно. Освен това, макар самото уволнение да е извършено от работодателя-прехвърлител, тази норма на КТ осигурява на работника възстановяването му на работа при работодателя-приобретател, в случай на доказване незаконността на уволнението.

Всичко това обосновава както процесуалната легитимация на двамата ответници, така и солидарната им материалноправна отговорност  по отношение на иска по чл. 344 ал. 3 от КТ, съответно – правото на жалба против цялото решение на втория въззивник “БТК”АД, София.

Ваззиваемият – ищец в първоинстанционното производство, е уволнен на основание чл. 328 ал. 1 т. 2 пр. 2 от КТ – съкращаване на щата. Действително при преценка на законността на уволнението следва да се съобразят въпросите за действителността на съкращаването и за извършването на подбор между служителите, заемащи една и съща длъжност. Тъй като, обаче, при прекратяване на трудовото правоотношение точно в тази хипотеза законодателят е въвел и допълнително императивно изискване, при неизпълнение на което уволнението безусловно е незаконно, и такива оплаквания са инвокирани в исковата молба, съдът, извършвайки проверка за наличието на това условие, констатира липсата му, което обстоятелство премахва необходимостта от изследването на останалите предпоставки, свързани с конкретното основание за уволнение.

Разпоредбата на чл. 333 ал. 1 т. 5 от КТ въвежда задължение за работодателя при съкращаване на щата да уволни служител само с предварително разрешение на инспекцията по труда, ако този служител е избран за представител на работниците по реда на чл. 7 ал. 2 и чл. 7а от КТ.

Основният спор в случая е дали въззиваемият-ищец е имал към момента на уволнението си това качество, тъй като се установи, че разрешение от инспекцията по труда работодателят не е искал и получавал.

Тезите на въззивниците се фокусират върху твърдението, че ищецът не е бил избиран за представител по чл. 7 ал. 2 от КТ, или, ако е бил такъв, то 3 годишният му мандат е бил изтекъл на 15.03.2009г., тоест – преди датата на уволнението.

Въззивният съд намира, с оглед представените в това производство писмени доказателства, че е несъмнено доказано обстоятелството, че ищецът е бил избран за представител по чл. 7 ал. 2 от КТ на работниците и служителите, както и, че като такъв е изпълнявал функции, свързани с общите интереси по въпросите на трудовите и осигурителни отношения пред работодателя. Изборът е извършен надлежно на 15.03.2006г. и към тази дата правната норма не е предвиждала срок за мандата. Действително такъв срок – от 1 до 3 години, е въведен с изменението на КТ в сила от 01.07.2006г.

Установи се, обаче, че след 16.03.2009г. работниците и служителите са провели ново общо събрание за избор на такива представители едва през м. 12.2010г. Междувременно дейността, във връзка с представляване и защитаване на интересите на работниците, фактически е била осъществявана от избраните през 2006г. представители, включително от ищеца. Представеното писмо от 14.06.2010г. от работодателя до него касае именно такъв въпрос – разпределяне на средства за социално-битово и културно обслужване на работниците и служителите на НУ “РТС” през 2010г., и е адресирано до ищеца точно в качеството му на пълномощник на работниците и служителите.

В светлината на изложеното, съдът счита, че към момента на извършване на издаване на заповедта за уволнение – 27.07.2010г. ищецът е бил представител на работниците и служителите по чл. 7 ал. 2 от КТ.

От една страна при избирането му за такъв законът не е предвиждал определена продължителност на мандата, такава е въведена по-късно, и би могло да се приеме, че срокът не се прилага автоматично към заварените представители, а следва да се проведе ново общо събрание, което да избере такива и посочи точния им мандат в рамките, очертани от правната норма. Такова събрание е проведено след уволнението на ищеца. От друга страна, ако се приеме, че този срок се прилага автоматично, той има по-скоро инструктивен, отколкото императивен характер, понеже законодателят отново не е фиксирал точен период на действие на правомощията на представителите, а го е поставил във времева рамка. След като първото следващо общо събрание за избор на представители е проведено едва в края на 2010г.,  и след като законът не урежда изрично положението на избраните без мандат представители след изтичане на предполагаемия им 3 годишен мандат, но преди избирането на нови, съдът счита, че доколкото те продължават да изпълняват функциите и да действат като такива, и то със знанието, одобранието и съдействието на работодателя, то те запазват качеството си на представители до надлежния избор на нови такива,  или до възникване на някоя от пречките по чл. 7б от КТ.

Да се приеме обратното би означавало да се поставят под съмнение всички действия извършвани от тези представители, да се дискредитират всички взети в този период с тяхно участие и съгласие решения,  и така да се изложат на риск интересите на останалите служители, ползавщи се от тях, което противоречи на целите на КТ и търсената с него пълна и засилена закрила на работника в отношенията му с работодателя.

Всичко изложено до тук мотивира този въззивен състав да приеме, че ищецът е имал качеството на представител по чл. 7 ал. 2 от КТ и като такъв се е ползвал от особената защита на чл. 333 ал. 1 т. 5 от КТ, която разписва задължително предварително получаване на съгласието на инспекцията по труда. Липсата на такова прави уволнението му незаконно и налага неговата отмяна на процесуално основание, без да се изследват по същество останалите въпроси, свързани със съкращаването на щата, представляващо материалноправното основание за прекратяване на трудовото правоотношение.

Поради това главният иск за признаване на уволнението за незаконно и отмяна на заповедта на работодателя-прехвърлител, се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен.

Основателността на същия обуславя основателността и – съответно – уважаването – на допълнителните искове. Уволненият незаконно работник следва да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. С оглед посоченото по-горе, възстановяването на длъжност следва да се извърши от работодателя-приобретател, а при липса на съответната длъжност или щатна бройка – той е длъжен да я разкрие.  Основателен и доказан до размер на 5152, 92 лв. е и искът за заплащане на обезщетение за оставане без работа в следствие на незаконосъобразното уволнение, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на иска на 23.09.2010г. до окончателното изплащане. Доказването на този факт тежи върху работника или служителя, и в съответствие с процесуалните си задължения, ищецът е ангажирал съответните годни, допустими и относими доказателствени средства, установяващи основателността на претенцията му. Предвид изложените по-горе съображения двамата ответници дължат заплащане на обезщетението солидарно.

Така, след като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивните жалби се явяват неоснователни и като такива не следва да се уважават.

Атакуваният акт следва да бъде потвърден.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивниците и те следва да понесат своите, както са направени,и заплатят тези на въззиваемия в размер на 400 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 273/11.04.2011 г. по гр.д. № 5014/2010 г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА „НУРТС България” АД, гр. София и  „Българска телекомуникационна компания” АД, гр. София да заплатят на И.Г.А. *** направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 400 лв.

 

 

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКС РБ  в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

                             

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: