Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 156

                                                     гр.Сливен, 12.10.2011 г.

                                           В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесети септември през две хиляди и единадесета година в състав:

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: АТАНАС СЛАВОВ

                                                               ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ СВЕТИЕВА

                                                                мл. съдия: СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря П.С., като разгледа докладваното от съдия СВЕТИЕВА въззивно гражданско дело № 289 по описа за 2011 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 323/05. 05. 2011 година, постановено по гражданско дело № 7078 по описа на Сливенски районен съд за 2010 година, с което се признава за установено по предявеният положителен установителен иск, с правно основание чл. 422, ал. 1, във вр. чл. 415, ал. 1, във вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 327, ал.1 от ТЗ, че ЕТ „Д.Б. - 92”, дължи на “Дифоат” ООД, сумата от 14 322 лева, представляваща неплатена цена по доставени /продадени/ 9 400 килограма пропан бутан на 30.09.2005 година, ведно със законната лихва за забава върху нея, считано от 17.09.2010 година до окончателното й плащане, както и сумата от 1 155.77 лева, представляваща направени в заповедното производство разноски. С обжалваното решение, СлРС е признал за установено по предявен положителен установителен иск, с правно основание чл. 422, ал. 1, във вр. чл. 415, ал. 1, във вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр.чл. 294, ал.1 от ТЗ, вр. чл. 327,ал.1 от ТЗ, че ЕТ „Д. Б. - 92”, дължи на “Дифоат” ООД, сумата от 9 216.13 лева, представляваща мораторна лихва, начислена върху главницата, за периода от 30.10.2005 година до 15.09.2010 година и е осъдил ответника да заплати на ищеца направените в хода  на исковото  производство  разноски.

Недоволен от така постановения съдебен акт, е останал ответникът по делото  на СлРС - въззивник в  настоящото производство, които чрез процесуалния си  представител по чл. 32, т. 1 от ГПК го обжалва, правейки оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост на решението на първоинстанционния съд. Въззивникът намира, че обжалвания съдебен акт е постановен в противоречие със закона и приложените по делото доказателства. Релевира оплакване за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел за установена твърдяната от ищеца фактическа обстановка, игнорирайки обстоятелството, че иницииралият производството не е представил при подаване на исковата си молба двете процесни фактури, а именно фактура № 2000000797 от 30.09.2005 година  и фактура № 2000000809 от 30.09.2005 година, и по този начин е нарушил нормата на чл.127, ал. 2, предложение второ от ГПК. Наред с това счита, че ищцовата страна не е доказала наличие на договорна обвързаност с ответника, относно  количество, вид на доставка, цена, респ. реалното извършване на доставката на пропан бутан. Акцентира върху обстоятелството, че процесните фактури са подписани с един и същи подпис за продавач и купувач и прави извод, че поради липсата на подпис за получател, положен от лице, натоварено да извърши съответната стопанска операция, тези фактури не са годни да докажат не сама  фактически действия по приемане на стоката, но и наличие на  облигационна обвързаност между страните по спора. Приви оплакване, че първоинстанционния съд е допуснал и разгледал нередовна искова молба, неотговаряща на изискванията на чл.127, ал.1, т.3, 4 и 5 ГПК, тъй като се  касаело за кумулативно съединени искове, по които е следвало да бъде посочен размер на претендираните суми поотделно за всяка една от фактурите, а тази  нередовност не е констатирана, респ. не са давани указания за нейното отстраняване. Прави се оплакване за липса на произнасяне от първоинстанционния съд по наведеното от ответника възражение, касаещо погасеното по давност вземане за мораторна лихва, отнасящо се за периода 30. 09. 2005 година - 30. 09. 2008 година, поради приемането му за преклудирано.

От въззивният съд се иска да постанови решение, с което да отмени изцяло решението на РС – Сливен, като незаконосъобразно и неправилно и вместо него да бъде постановено друго, отхвърлящо предявените искови претенции като неоснователни. Претендира се за присъждане на разноските, направени по делото пред двете инстанции.

С въззивната жалба не са направени доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, от въззиваемата страна, е депозиран писмен отговор, съгласно който въззивната жалба се оспорва изцяло, като се твърди, че е неоснователна, а атакуваното решение не страда от посочените в нея пороци и като такова е правилно и законосъобразно. От СлОС се иска да постанови решение, с което да потвърди атакувания първоинстанционен съдебен акт. Не е заявено искане за присъждане  на разноски. С отговора не са направени доказателствени или процесуални искания.

С определение от 13.06.2011 година, държано в закрито съдебно заседание  въззивният съд е приел за разглеждане въззивната жалба като редовна и допустима, отговаряща  на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК , като  подадена в срок  от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от атакуване на постановеното съдебно решение.

В съдебно заседание, редовно призован въззивникът, се представлява от пълномощник, който поддържа въззивната жалба на  въведените с нея основания и моли за уважаването й. Конкретните си аргументи и съображения излага в представени по делото „писмени бележки”.

В съдебно заседание въззиваемата страна, редовно призована, се представлява  от пълномощник, който оспорва основателността на въззивната жалба и като поддържа   съображенията си, изложени в отговора, моли въззивната жалба да не се уважава.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо. Преди формирането на последният изложен извод е взето предвид и преценено като неоснователно, релевираното във въззивната жалба възражение, отнасящо се до недопустимост на съдебното решение. Отчетено и съобразено  е правилото, че недопустимостта на съдебното решение е обусловена от наличие на редица пороци, измежду които е и твърдяната от въззивника нередовност на исковата молба. Проверявайки  верността на това твърдение, не бе констатирано  исковата молба да е нередовна  по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 3, 4 и т. 5 ГПК. Видно е ,че първоинстанционното  производство е образувано по предявени в условията на обективно, кумулативно съединяване положителни установителни искови претенции, които от СлРС правилно са квалифицирани. В исковата молба от ищеца е посочена цената на иска, изложени са ясно и недвусмислено обстоятелствата на  които  се  основават претенциите му и  съответен на  тях петитум – отправеното искане  до  съда  е ясно. При тези констатации неминуемо се стига до извода, че исковата молба, с която  първоинстанционния  съд е бил сезиран е съдържаща изискуемите се от чл. 127, ал.1 от  ГПК реквизити, поради което  и като  редовна правилно СлРС е допуснал същата за разглеждане, а постановеното като резултат  от това съдебно решение е допустимо.

При извършване на въззивният контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящия съдебен състав, след преценка на събраните от първоинстанционния съд доказателства, достигна до извода, че обжалваното решение е законосъобразно и като такава следва да бъде потвърдено.

Настоящият съдебен състав на СлОС счита, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. Споделя й правни изводи на решаващия състав на РС -Сливен, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Първоинстанционния съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба като твърдения факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдяното от ищеца накърнено право, правна квалификация на исковите претенции.

Въззивната инстанция констатира законосъобразно процесуално процедиране, извършено от първоинстанционния съд, който е квалифицирал правилно предмета на спора, определил е подлежащите на доказване относими факти, разпределил е правилно доказателствената тежест за тях и е дал възможност на страните да ангажират доказателства. Направил е надлежен доклад на делото, по който от страните не са направени възражения. В развилото се производство е осигурил на страните пълна и равна възможност за участие и защита.

Изтъкнатите във въззивната жалба оплаквания за допуснати от решаващия състав на СлРС процесуални нарушения, свързани с некоректен анализ на събраните по делото доказателства, довел до неправилност на фактическите констатации, а от там и до незаконосъобразност на правните изводи са неоснователни. От анализа на събраните по делото доказателства, не би могло да се обоснове извод за основателността им.

Оплакването  на  жалбоподателя, че непредставянето от ищеца на процесните  фактури с исковата молба, представлява нарушение на чл.127, ал.2 ГПК, не  се  споделя от съда. Цитираната законова разпоредба, вменява задължение на подаващия исковата молба да посочи доказателствата  и конкретните  обстоятелства, който  ще  доказва  с тях и да представи всички писмени доказателства. В конкретния казус няма спор, че процесните фактури  не  са  били  в държане на ищеца, поради  прилагането им към заповедното производство, което логично обосновава, както непредставянето им от  ищеца с исковата молба, така също и заявеното от него и уважено от СлРС  доказателствено искане за изискване и прилагане като доказателство по делото на воденото заповедно производство, към което са били приложени и двете фактури, а именно ЧГД № 5240/2010 година по описа на РС - Стара Загора. Следователно, правейки  коментираното последно доказателствено искане, ищецът е изпълнил задължението си,  по първата  алтернатива  на  чл. 127, ал. 2 ГПК – посочил е доказателствата  и конкретните  обстоятелства, който ще доказва с тях.

Оплакването на въззивника, че поради непредставянето им с исковата  молба е бил лишен от възможността да се запознае с тях и евентуално да ги оспори не  може да се възприеме за състоятелно, тъй като ответникът е имал възможност да се запознае със съдържанието им още в хода на  заповедното производство, след получаване на препис от издадената заповед за изпълнение № 3658/27.09.2010г., връчена му на 02.11.2010 година в сградата на РС – Стара Загора. Наред с този възможност е разполагал и с възможност да оспори както автентичността им, така и съдържанието им в първото по делото заседание, когато фактически е прието и приложено към делото на СлРС  заповедното производство / ЧГД № 5240 по описа на  РС – Стара Загора за 2010 година/.

 Неоснователно е и оплакването, касаещо недоказаност на облигационна обвързаност между страните. Видно от представения по делото дневник за покупките на ответника ЕТ „Д.Б. - 92” за месец септември 2005 година., наред с  двете процесни фактури, фигурират и още толкова, които също съдържат данни за доставка на гориво от „Дифоат” ООД. От заключението на назначената и изготвена в хода на производството съдебно - счетоводна експертиза, също се установява, че между двамата търговци  ЕТ „Д.Б. - 92”   е имало и редица фактури, издадени от „Дифоат” ООД, като доставчик на стоки през 2004 година. Тези обстоятелства подкрепят и недвусмислено  доказват,  въведеното от ищеца твърдение за съществуването на трайни търговски отношения между страните. По правило и съгласно законовите изискванията за сключване на двустранни търговски сделки, договорът за покупко - продажба не е формален, от където следва, че наличието  на  търговското  правоотношение се  доказва, посредством данните, съдържащи се в индивидуализиращите документи на стоката, каквито  са фактури, товарителници, приемо - предавателни протоколи и други подобни. Съгласно заключението на вещото лице, процесните фактури са намерили отражение в счетоводствата и на двамата търговци, като в това на ответника са били  включени,  както в дневника за покупки за месец септември 2005 година, така и в справка – декларация по ЗДДС. Наред  с  това  вещото лице, заключението на което не е оспорено от страните, след съответните справки е констатирало, че са били заведени в счетоводството и на двете дружества, съгласно изискванията на Закона  за счетоводството, което  от  своя страна е дало основание и аргументи първоинстанционния съд да  приеме, че  редовно водените търговски книги, установяват сключени търговски сделки. Твърдяната от ответника липса на подпис за получател на фактурата не е задължителен реквизит, съгласно чл.7 ЗСч, в редакцията му от ДВ бр.96/29.10.2004г. в сила от 01.01.2005г. и приложим към конкретния случай. Липсата на подпис на получател, положен от лице  натоварено да извърши стопанската операция върху документа на стоката, противно  на  твърдяното, не удостоверява недоставянето й. Щом като от ответника не е правено възражение за липса на доставка на стоката, индивидуализирана  в процесните  фактури, а и предвид установяването на факта, че и двете фактури са били осчетоводени и от ответната срана, логично се налага извода, че индивидуализираната в процесните  фактури стока е реално доставена, респ. получена към датата на сключване на  договора, съответна  на  датата  на  изготвяне на документа на стоката.

С оглед на изложеното, настоящата съдебна инстанция счита, че събраните по делото  доказателства установяват съществуването  на облигационна обвързаност между страните по делото, произтичаща от търговски договор за продажба на стока индивидуализирана по вид, количество и стойност във фактура № 2000000797 от 30.09.2005 година  и фактура № 2000000809 от 30.09.2005 година. Щом като стоката е реално получена от ответника, за него е възникнало задължение да заплати цената й. Това задължение не е изпълнено, поради което същата се явява неизправна страна по  договора. Следователно предявения положителен установителен иск за признаване за установено, че ЕТ „Д.Б. - 92”, дължи на “Дифоат” ООД, сумата от 14 322 лева, представляваща неплатена цена по доставени /продадени/ на 30.09.2005 година 9 400 килограма пропан бутан, е основателен и правилно първоинстанционния съд го е уважил, ведно със законните последици от това.

Наведеното във въззивната жалба оплакване, относно неправилната преценка на първоинстанционния съд, приел за преклудирано възражението на ответника за наличието на настъпила погасителна давност, досежно задължението за мораторна лихва, настоящия състав намира за неоснователно. По правило с изтичане на срока за подаване на отговора на исковата молба се преклудират възраженията, които не са свързани със служебно приложение на материалния и процесуален закон от съда. Ако съдът не е сезиран с изрично и своевременно направено възражение от страната, /между които е и това за изтекла погасителна давност/, той не дължи произнасяне. На погасителна давност въззивникът се е позовал за първи път едва в устните състезания по делото, като при това положение първоинстанционния съд правилно е приел, че е настъпила преклузия за релевиране на възражение от такъв характер. При установена забава на дължащия заплащането  на  цената  на  доставена му стока, с начална дата  30.09.2005 година и на база данните от експертното  заключение, досежно  размера  на  дължимото  обезщетение  за   периода  на  забавата, първоинстанционния съд  е  дал правилно  разрешение  и на тази  предявена от ищеца  положително  установителна искова претенция, уважавайки  я  изцяло.

С оглед изложеното и при констатираното съвпадение на правните изводи на двете инстанции, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

         С оглед изхода на делото и по правилата на процеса, въззивникът следва да понесе своите разноски така както са направени.

Въззиваемата страна не е заявила искане за присъждане на разноски за пред въззивната инстанция, поради което съдът не дължи произнасяне въпреки, че по правилата  на процеса,  такива се  следват, при  искане  и  доказване  на  размера им.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                     

                                                        Р     Е     Ш     И  :

 

              

ПОТВЪРЖДАВА решение № 323  от  05. 05. 2011 година, постановено по гражданско дело № 7078 по описа на Сливенски районен съд за 2010 година.

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                               ЧЛЕНОВЕ: 1.

                                                                                  

         2.