Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  № 182

 

                                                гр.Сливен, дата 04.11.2011 г.

                                   

                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

          СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на четвърти октомври две хиляди и единадесета година, в състав:

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:АТАНАС СЛАВОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ:ПЕТЯ СВЕТИЕВА                                                                                                                                                     

                                                                        МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря И.К., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 303 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

          Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

          Обжалвано е първоинстанционно Решение № 312/04.05.2011 г., постановено по гражданско дело № 6497 по описа на Сливенски районен съд за 2010 г., с което съдът се е произнесъл по обективно съединени искове с правна квалификация чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК. С решението съдът е признал за установено между страните, че Х.Д.М. дължи на Т.Д.Д., сумата от 1200 лв., представляваща договорено, но незаплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ от 16.02.2010 г. и е отхвърлил предявения от Т.Д.Д. положителен установителен иск, за установяване съществуване на вземане в размер на 600 лв., представляващо договорено адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ от 27.11.2009 г. Със същото решение ответникът бил осъден да заплати на ищеца, направените по делото разноски в размер на 542 лв., съобразно отхвърлената част от исковете.

                   Недоволен от така постановеното решение останал ищецът в първоинстанционното производство. В жалбата си до съда, въззивникът обжалва частично цитираното решение на Сливенски районен съд, в неговата отхвърлителна част като твърди, че то е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на процесуалния закон. Прави оплакване, че правните изводи на съда са необосновани, а постановения съдебен акт - немотивиран. Съдът не бил обсъдил факта, че ответницата е признала представителната власт на ищцата, т.к се е възползвала от издадения в нейна полза изпълнителен лист, а договора за правна помощ породил своето действие и е постигнат крайния му ефект.

          Моли съдът да се произнесе с акт, с който да отмени изцяло решението на районния съд в обжалваната част и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявения иск, като признае за установено, че Х.Д.М. дължи на Т.Д.Д. сума в размер на 600 лв., представляваща договорено адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ от 27.11.2009 г. Прави искане за присъждане на направените разноски пред двете инстанции.

          В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, от въззиваемата страна не е постъпил писмен отговор.

          В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, не се явява, представлява се от представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК. Заявява, че поддържа въззивната жалба, не възразява по доклада и няма доказателствени или други процесуални искания. Пледира жалбата да бъде уважена на посочените в нея основания, а решението на първоинстанционния съд отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявеният от ищеца иск. Иска присъждане на направените разноски пред двете инстанции и представя списък по чл.80 от ГПК.

          В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, не се явява, не се представлява.

          Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК; подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.          

          С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно изцяло, но е недопустимо в едната си част, по повод на така въведения предмет на въззивно обжалване. Производството по оспорване истинността на документа по чл.193 от ГПК, което се е развило пред първоинстанцонния съд е едно особено производство в рамките на процеса, приключващо с нарочно определение, респ. с произнасяне по въпроса за истинността на оспорения документ в мотивите на решението, без това произнасяне да формира сила на пресъдено нещо. В атакуваното решение, районният съд е излязъл извън рамките на диспозитивното начало в гражданския процес и е постановил диспозитив по иск, който не е бил предявен. Дори и произнасянето в диспозитив по този въпрос да е било само за яснота, то в тази си част същото е недопстимо. Изрично в мотивите на ТР 1/04.01.2001 г. на ОСГК – т.9 /което Тълкувателно решение не е загубило значението си в тази част и при действието на новия ГПК в сила от 01.03.2008 г./ е застъпено виждането, че производството по чл.193 от ГПК, има за предмет факта на истинността на документа и изводът на съда ще се отнася до неговата доказателствена стойност и годността му да бъде използван като доказателствено средство в производството. В случая не се касае за предявен инцидентен установителен иск и с произнасянето си е недопустимо съда да формира сила на пресъдено нещо по този въпрос. Предвид задължителния характер на даденото тълкувание, настоящият състав намира, че произнасянето по въпроса за истиността на оспорения документ не следва да формира сила на пресъдено нещо, доколкото страните не са предявили такъв иск и поради това не може да е обективирано в диспозитива на решението, а само в неговите мотиви. С оглед изложеното, произнасянето в диспозитив на районния съд,  с което признава на основание чл.193, ал.4 от ГПК, че подписа след реквизита Клиент по договор за правна помощ от 27.11.2009 г. не е на Х.Д.М. – документът е неистински /неаветнтичен/, е недопустимо и като такова следва да бъде обезсилено в тази му част. Не следва да има частичен прекратителен диспозитив, доколкото по същество такъв иск не е бил предявяван.

         При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът, след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно в обжалваната част и като такова, следва да бъде потвърдено.

          Настоящият състав на Сливенски окръжен съд намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея. Споделя и окончателните правните изводи изложени в обжалваното съдебно решение, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Въззивната инстанция счита, че е налице законосъобразно процесуално процедиране, извършено от районния съд, който правилно е квалифицирал претенцията и е дал възможност и на двете страни да ангажират доказателства. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита.

          Направените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение се приемат за неоснователни, тъй като въззивният съд след обсъждане на всички доказателства по делото, достига до същите изводи като тези на районния съд, относно несъществуване на претендиранато вземане.

          Предявените искове са с правно основание чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК. Касае се за специфичен установителен иск, тъй като вече е налице изпълнително основание /издадена заповед за изпълнение/ и заявителят не се нуждае повторно от осъдителна съдебна защита, каквато би се явило евентуалното решение по осъдителен иск. Интересът от предявяване на този иск е законоустановен, а за дата на предявяването му се счита датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Предмет на установяване в този процес е съществуването на вземането претендирано от заявителя в заповедното производство. За разлика от процедурата по чл.410, ал.1 от ГПК, в която за уважаване искането на заявителя е достатъчно да е налице твърдение за дължимост на вземането, без да е необходимо представянето на каквито и да било доказателства за това, то в производството по чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК вече е необходимо да се  докаже съществуването на претендираното вземане с всички възможни допустими, относими и необходими доказателствени средства предвид наведените твърденията на ищеца.

        Пред районния съд ищецът е твърдял, че вземането му съществува, тъй като процесните суми се дължат въз основа на два сключени договора за правна защита и съдействие с ответника, представени с исковата молба. По тях ответникът се бил задължил да му заплати общо сума в размера на 1 800 лв., която обаче и до настоящият момент не била издължена, по твърдения на ищеца. Както правилно районният съд е указал, изцяло в тежест на ищеца е задължението да докаже основанието, изискуемостта и размера на вземането си. В отговора на исковата молба ответникът е признал изцяло задължението си по единия договор за правна защита и съдействие в размер на 1 200 лв., а процесния /по повод на който се развива и настоящото производство/ оспорил по реда на чл.193 от ГПК, досежно автентичността на същия, с твърдения, че той никога не е се е подписвал под реквизита „Клиент” на този договор, нито е сключвал такъв договор, респ. не е поемал задължение да заплати сумата от 600 лв.

        От заключението на допуснатата и неоспорена от страните графическа експертиза е видно, че подписът срещу „Клиент” в Договор за правна защита и съдействие № 8419/27.11.2009 г. между Х.Д.М. и Т.Д.Д., не е положен от Х.Д.М.. Въззивният съд изцяло споделя изводите на районния относно кредитирането на назначената почеркова експертиза и в този смисъл е правилно и обосновано съждението му за неавтентичност на Договор за правна защита и съдействие № 8419/27.11.2009 г., досежно подписа на Х.Д.М. срещу реквизита „Клиент”, но произнасянето по този въпрос не е следвало да бъде обектвирано в диспозитива на първоинстанционното решение.

       Последиците от установяване на неавтентичност на Договора за правна защита и съдействие са изключването му от доказателствата по делото и невъзможност да бъде ползван от съда при формирането на изводите му с оглед релевантните за спора факти. В резултат от оборване на формалната му доказателствена сила, той не съставлява доказателство, че изявленията които се съдържат в него са направени от Х.Д.М., от тук съдът прави извод, че Х.Д.М., не се е задължила по този договор да заплати сумата от 600 лв. Доколкото в тежест на ищеца е било доказване съществуването на претендираното вземане и при липсата на други доказателства в тази посока, районният съд законосъобразно е отхвърлил предявеният от Т.Д.Д. срещу Х.Д.М., положителен установителен иск, с правно основание чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на 600 лв., представляващо договорено адвокатско възнаграждение по Договор за правна защита и съдействие № 8419/27.11.2009 г.

         Предвид изложената правна характеристика на исковата претенция и с оглед фактическите данни по делото, въззивният съда намира, че в хода на производството не са доказани предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника. По пътя на пълно и пряко доказване, чрез използване на допустими, относими и необходими доказателствени средства, ищецът не е доказал, съществуването на претендираното вземането въз основа на Договор за правна защита и съдействие № 8419/27.11.2009 г. Неоснователно е възражението на въззивинка, че ответникът е признал представителната му власт, тъй като се е възползвал от извършените в негов интерес действия. Общото правило на чл.42, ал.2 от ЗЗД, предвижда такава възможност за потвърждаване на действия извършени без представителна власт, но изисква потвърждаването да се направи, не конклудентно, а във формата, която е предвидена за упълномощаването при сключване на договора. Разпоредбата на чл.25, ал.1 от ЗА изисква представителството на адвоката да се извършва въз основа на писмено пълномощно, т.е. и потвърждаването е следвало да бъде извършено в същата форма. Съдът намира, че не следва да обсъжда формулираните едва във въззивната жалба, твърдения, че ответницата се е възползвала от предоставената й услуга и поради това се следвало заплащане на възнагражадение за действията на ищеца извършени в нейн интерес. Тези твърдения насочват към правна квалификация различна от наведената от ищеца пред районния съд, поради което и той не е дължал произнасяне по този въпрос, а още по – малко такова може да направи въззивният съд.

         Воден от тези съображения, въззивният съд приема, че искът чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на 600 лв., представляващо договорено адвокатско възнаграждение по горецитирания договор за правна защита и съдействие е недоказан по своето основание. С оглед на изложеното и при констатирано съвпадение между правните изводи на двете инстанции, настоящият съдебен състав счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

                 С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и да заплати на въззиваемата страна, сторените от нея за тази инстанция. Предвид диспозитивния характер на производството, доколкото такова искане не е било направено от въззиваемия пред настоящата инстанция, то и въззивният съд не дължи произнасяне по този въпрос

                Водим от горното, съдът

 

                                                                        

                                            Р      Е     Ш     И  :

 

     

      ОБЕЗСИЛВА първоинстанционно Решение № 312 от 04.05.2011 г., постановено по гр.д. № 6497 по описа за 2010 г. на Сливенски районен съд, в частта, относно произнасянето, с което признава на основание чл.193, ал.4 от ГПК, че подписа след реквизита „Клиент” по Договор за правна помощ от 27.11.2009 г. не е на Х.Д.М. – документът е неистински /неаветнтичен/, като НЕДОПУСТИМО.

      ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение № 312 от 04.05.2011 г., постановено по гр.д. № 6497 по описа за 2010 г. на Сливенски районен съд, в частта, с която съдът е отхвърлил предявения от Т.Д.Д.,*** срещу Х.Д.М.,***, положителен установителен иск, с правно основание чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, за установяване съществуването на вземане в размер на 600 лв., представляващо договорено адвокатско възнаграждение по Договор за правна защита и съдействие № 8419/27.11.2009 г., като неоснователен и недоказан.

       Решение № 312 от 04.05.2011 г., постановено по гр.д. № 6497 по описа за 2010 г. на Сливенски районен съд, в останалата си част е влязло в сила, тъй като не е било обжалвано от страните.

       Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК.

  

 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                          

 

                                                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                            2.