Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   213

                                           гр.Сливен, 18.11.2011 година

 

                                         В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично съдебно заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и единадесета година в състав:

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: АТАНАС СЛАВОВ

                                                                   ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ СВЕТИЕВА

                                                                    мл.съдия: СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

при секретаря К.И., като разгледа докладваното от съдия СВЕТИЕВА въззивно гражданско дело № 313 по описа за 2011 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 291 от 14.04.2011 година, постановено по гражданско дело № 101 по описа на РС – Сливен за 2011 година. С този съдебен акт, уважавайки частично исковите претенции на ищеца, първоинстанционния съд е признал уволнението за незаконно и е отменил заповед № 11 от 23.11.2010 година на Директора на Държавно горско стопанство Твърдица, с която на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, е прекратено трудовото правоотношение със А.Х. А., възстановил го е на заеманата преди уволнението длъжност ”Горски надзирател” в Държавно горско стопанство Твърдица, като със същия съдебен акт е осъдил Държавно горско стопанство Твърдица да заплати на ищеца сумата от 2 198,73 лева, представляваща обезщетение за оставането му без работа поради уволнението в периода от 23.11.2010 година до 31.03.2011 година, ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 11.01.2011 година, до окончателното й изплащане, като иска в останалата му част до пълния претендиран размер от 3 000 лева е отхвърлен като неоснователен. С коментирания съдебен акт “Държавно горско стопанство Твърдица”, е осъдено да заплати на ищеца още сумата от 283, 95 лева, представляваща стойност на униформено облекло, удържана при прекратяване на трудовото правоотношение, сумата от 468,70 лева , представляваща удържано обезщетение по чл. 221, ал. 2 от КТ, в размер на едно брутно трудово възнаграждение, ведно със законната лихва за забава върху двете главници, считано от подаване на исковата молба – 11.01.2011 година до окончателното им изплащане, както и сумата от 189, 32 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковите претенции. Съразмерно отхвърлената част от исковите  претенции, са присъдени и разноски в полза  на  ответника в размера посочен в обжалвания съдебен акт.

Недоволни от така постановеното първоинстанционно решение са останали и двете страни. - Въззивното производство е образувано по подадена на 28.04.2011 година, от ответника в първоинстанционното производство, въззивна жалба вх. № 10213/28.04.2011 година по входящия регистър на РС – Сливен и допълнение към въззивната жалба вх. № 15744/27.06.2011 по входящия регистър на РС – Сливен. С въззивната жалба са мотивирани оплаквания за незаконосъобразност на решението, поради допуснати нарушения на материалния закон и на процесуалните правила. Правейки оплаквания за допуснати от решаващия съд нарушения посочва, че първоинстанционния съд неправилно и необосновано  приема, че уволнителната заповед не съдържа два от кумулативно предвидените в чл. 195, ал.1 от КТ реквизити, поради което е незаконосъобразна и като такава  следва да се отмени, без да се разглежда спора по същество. Констатираното от първоинстанционния съд нарушение, изразяващо се в непосочване в уволнителната заповед на времето на извършване от ищеца е неправилно, тъй като в процесната заповед от работодателят е отразено, че за датата на извършване на нарушението се приема датата на откриването му, към която дата изпълнението на задълженията му е продължавало. Пояснява се, че бездействието на служителя да констатира незаконна сеч е неизпълнението на трудовите му функции, за което е наложено дисциплинарното наказание уволнение, а не за извършване на незаконна сеч. Позовавайки се на конкретни факти релевира оплакване за допуснато от съда процесуално нарушение, свързано с превратно тълкуване и неправилно възприемане фактите, досежно времето на извършване на нарушението  като  приема за база периода, в който  е извършена незаконната сеч, а не времето, през което служителят е бездействал и не е констатирал тази сеч. Посочва  още, че към датата 17.11.2011 година, бездействието на служителя, т. е неизпълнението на  трудовите му задължения е продължавало и именно защото работодателят не е разполагал с възможност да  прецени кой е началният момент на това неизпълнение приема, че към датата на откриване на незаконната сеч неизпълнението е продължавало. Случая касаел допуснато  виновно  неизпълнение на трудовите задължения, изразяващи се  в проявено бездействие в продължение на по - дълъг период от време, което правело невъзможно  посочването му с точен ден и час.  Жалбоподателят счита, че заповедта съдържа изложение на конкретни бездействия на служителя, посочено е времето на извършването им, конкретно нарушените правила и  норми, поради  което  процесната  заповед  не  страда  от тоя порок, а именно непосочване  на  времето на извършване на нарушението. Относно  второто от констатираните от съда процедурни  нарушения, а именно непосочване изрично  на  наказанието, като конкретен вид от изчерпателно изброените в чл. 188 от КТ при издаване на процесната заповед, въззивника счита, че предвид прекратителното основание по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, правото  на  защита  на  ищеца  не  е било  накърнено, тъй като на него му е станало ясно, кое от трите вида наказание му  е наложено, предвид последиците от същото – прекратяване на трудовото правоотношение, удържането на едно брутно трудово възнаграждение, вписването на дисциплинарното  уволнение в  трудовата  книжка и т.н. Счита, че заповедта е подробно мотивирана, относно тежестта на  извършеното  нарушение,  а след  като  му  се  прекратявало  трудовото правоотношение  на ищеца следва да се счита, че му е ясно, че не му се налага някое от другите две по - леки  наказания - забележка или предупреждение за уволнение.

 По тези съображения и като счита заповедта за налагане на дисциплинарно  наказание „уволнение” за законосъобразна, жалбоподателят претендира за отмяна на обжалваното решение като неправилно в частта, с която уволнението е признато за незаконно и е постановено отмяна на процесната заповед, в частта с която е постановено  възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, както и в частите, касаещи осъждането на  „Държавно горско стопанство” гр. Твърдица да заплати на ищеца сумата от 2198,73 лева, представляваща обезщетение за оставането му без работа, поради уволнението в периода от 23.11.2010 година до 31.03.2011 година, ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 11.01.2011 година до окончателното й изплащане, сумата от 283,95 лева, представляваща стойност на униформено облекло, удържана при прекратяване на трудовото правоотношение, сумата от 468,70 лева , представляваща удържано обезщетение по чл. 221, ал.2 от КТ в размер на едно брутно трудово възнаграждение, ведно със законната лихва за забава върху двете главници, считано от подаване на исковата молба – 11.01.2011 година до окончателното им изплащане, както и сумата от 189, 32 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковите претенции, како моли исковите  претенции на ищеца да бъдат отхвърлени като неоснователни и  недоказани.

В жалбата не са направени доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК от насрещната страна, пред първоинстанционния съд е депозирана насрещна въззивна жалба вх. № 13818/07.06.2011 година по входящия регистър на РС – Сливен  срещу решение № 291 от 14.04.2011 година,  постановено по гражданско дело № 101/2011 година, обжалвано в частта, с която предявената от ищеца искова претенция по чл. 344, ал. 1,  т. 3, във вр. с чл. 225 от КТ е отхвърлена като неоснователна за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 3000 лева, ведно със следващите се от това последици, в това число и размера на присъдените разноски. Въззиваемия по въззивната жалба мотивира интереса си от подаване на  насрещна въззивна жалба, като посочва, че решението е обжалвано в тази част от ответника в първоинстанционното производство, наред с което се позовава на факти  и обстоятелства,  настъпили след постановяване на първоинстанционното решение, от значение за това спорно право, при зачитането на които от въззивната инстанция, този иск би бил уважен и в обжалваната част.

Подаден е и писмен отговор , заведен във входящия регистър на РС - Сливен под №13817/07.06.2011 година, в който се излагат подробни аргументи и съображение, целящи опровергаване на направените с жалбата от ответника в първоинстанционното производство оплаквания и се претендира същата да не бъде уважавана. Съображенията опровергаващи, въведените  във въззивната  жалба оплаквания са базирани на мотивите  на  районния съд, части от който  са цитирани, за да се  подчертае становището на  тази  страна ,че първоинстанционния съд е отговорил на  оплакванията,  въведени с въззивната жалба, както относно незаконосъобразността на факта, че в заповедта е посочена дата, различна  от датата  на  извършване на нарушението, така  и че  е разяснено значението на точното отразяване на  датата на  извършеното  нарушение, както  за  законосъобразността на заповедта, така също и за защитата на  работника. В тази връзка се позовава и на  императивните изисквания на чл. 195, ал. 1 от КТ, като поставя акцент, че по смисъла и  отразяване на датата е от значение за съдържанието на заповедта, за сроковете за налагане на дисциплинарното наказание, за възможността да се приемат обясненията на  работника от работодателят с цел да се съобрази нарушението и неговата тежест при определяне и налагане на дисциплинарното наказание. Всички тези изисквания към работодателя  при налагането на дисциплинарното наказание са абсолютна предпоставка за законосъобразност на уволнението и като такива не е възможно да бъдат санирани с обяснения и предположения извън атакуваната заповед. По тези съображения въззиваемата страна счита, че  решението е постановено при спазване на  материалния и процесуален закон. Изложените в жалбата доводи за съпоставка на посочените в заповедта основания и възможностите да се направи извод за наложеното наказание не изпълват хипотезата на чл.195, ал. 1 от КТ, поради което се счита, че правната обосновка на първоинстанционния съд и в тази насока е правилна, тъй като и този пропуск на  атакуваната заповед се е отразил на нейната законосъобразност. По тези съображения, и като счита  решението за  правилно и законосъобразно в обжалваните от въззивника части, въззиваемата страна претендира, въззивния съд да постанови решение, с което да  потвърди атакувания с въззивната жалба части от първоинстанционния съдебен акт. Моли се за  присъждане на  направените  пред въззивната инстанция разноски.

Препис от насрещната въззивна жалба и приложенията й / вкл. и отговора/ са  връчени на ответната страна от първоинстанционния съд, но отговор по нея не  е постъпил.

В съдебно заседание въззивникът, редовно призован, се представлява от надлежно упълномощен процесуален представител, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, като отмени решението в обжалваните части и го потвърди в останалата. Претендира насрещна въззивна жалба се остави без уважение. Позовава се на настъпила, промяна на наименованието на представляваната страна, настъпила следствие променя в организационната форма, като резултат на преобразуване по ТЗ, чрез вливане на Държавно горско стопанство – Твърдица в „Югоизточно държавно предприятие” ДП. Направеното в тази насока изявление от пълномощника е зачетено от въззивния съд, държал нарочно определение. Претендира се за присъждане на разноските по делото. Списък по чл. 80 от ГПК по делото няма представен.

В съдебно заседание въззиваемата страна, редовно призована не се явява. Представлява се от представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа изразеното с отговора становище и депозираната насрещна въззивна жалба. Моли въззивната жалба да не се уважава, а да се потвърди решение в атакуваните с нея части. Подържа становището, че са  налице всички  законови  предпоставки за  уважаване  на  иска по чл. 225, ал. 1 от КТ в частта, отхвърлена от първоинстанционния съд, поради което претендира в тази част решението да бъде отменено и постановено по същество друго уважаващо тази претенция в пълния търсен с исковата молба размер. Претендира се за присъждане на  направените пред първоинстанционния съд разноски в пълния им размер. Иска се й присъждане на разноски, направени пред въззивната инстанция. Списък по чл. 80 от ГПК по делото няма представен.

След докладване на жалбата и отговора, страната не е направили възражения. Направените  от страните доказателствени и процесуални искания са уважени.

В изпълнение на разпоредбата на чл. 267, ал. 1 от ГПК, настоящия състав на СлОС, извърши проверка на депозираните въззивна жалба и насрещна въззивна жалба и констатира, че същите  са редовни и отговарят на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК – подадени са в срока от процесуално легитимирани лица, имащи правен интерес от обжалване на първоинстанционния съдебен акт.

При извършената по реда на чл. 269 от ГПК служебна проверка, настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба и насрещната въззивна жалба, настоящият съдебен състав, след преценка на събраните от първоинстанционния и въззивния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е ЧАСТИЧНО НЕПРАВИЛНО и като такава следва да бъде отменено частично. Незаконосъобразно е в частта, атакувана с насрещната въззивна жалба, с която СлРС е отхвърлил като неоснователен и недоказан предявеният от А.Х.А. иск за присъждане на обезщетение по чл. 225, ал.1 от КТ, за оставане без работа следствие на незаконното уволнение, за разликата над уважения от първоинстанционния съд размер, до пълния претендиран размер от 3 000 лева. Незаконосъобразността на решението в посочената част, влече след себе си  неправилност на съдебния акт, досежно присъждането за разноски в полза на ответника. В останалата част първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Настоящият съдебен състав на СлОС счита, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея, като добавя следните констатации, основани на събраното по  делото от въззивния съд писмено доказателства.

След уволнението, ищецът е останал без работа, което състояние е продължило повече от шест месеца, считано от прекратяването на трудовото правоотношение.

 За период от 23.11.2010 година до 23.05.2011 година, изчисленото на база брутното трудово възнаграждение на ищеца за  месеца, предхождащ месеца на уволнението /месец 10.2010 година – БТВ - 507,40 лева /, обезщетението по чл. 225, ал.1 от КТ, възлиза на сумата 3044, 44 лева. Разликата между присъдения с първоинстанционния съдебен акт размер на обезщетение - 2 198.73 лева  за периода от 23.11.2010 година до 31.03.2011 година и пълния претендиран от ищеца  с исковата молба размер от 3 000 лева, възлиза на сумата 845.67 лева. Съдебното дирене пред настоящата инстанция е обявено за приключило с определение държано в открито съдебно заседание проведено на 18.10.2011 година.

В частта относно, която й настоящата инстанция приема исковете за основателни, респективно обжалвания с въззивната жалба съдебен акт за правилен и законосъобразен споделя й крайните правни изводи на решаващия състав на РС - Сливен, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Настоящия състав намира, че мотивите, касаеща неправилните части на решението са изградени при правилна оценка на фактите, при пълната и изчерпателно фактическа обстановка, но не ги споделя като краен извод, поради наложилото се приложение на  чл. чл. 235, ал. 3 от ГПК, до което не би се стигнало ако от първоинстанционния съд не бе приложена процедурата на  Бързото  производство, което неправилно процедиране, този съдебен състав е коментирал в свое определение от 15.09.2011 година.

Първоинстанционния съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба като твърдения факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдяното от ищците накърнени права, правна квалификация на предявените обективно  съединени иска. Въззивната инстанция констатира законосъобразно процесуално процедиране, извършено от първоинстанционния съд, който е квалифицирал правилно предмета на спора, определил е подлежащите на доказване относими факти, разпределил е правилно доказателствената тежест за тях и е дал възможност на страните да ангажират доказателства. Направил е надлежен доклад на делото, по който от участвалите  в производството  не са направени възражения. В развилото се производство е осигурил на страните пълна и равна възможност за участие и защита.

При проверка правилността на обжалваното съдебно решение по релевираните във  въззивната жалба оплаквания, настоящия съдебен състав, не констатира от СлРС да са  допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Решението по всеки от уважените исковете взети по отделно, респективно преценен като цялостен съдебен акт е обстойно мотивиран и като такова не страда от порока необоснованост. Така изведения общ извод е относим и за решението на СлРС, касаещо произнасянето по субсидиарният  иск, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, във вр. с чл. 225 от КТ, което към правно релевантния за първоинстанционното произнасяне момент, е било материално законосъобразно, но към настоящия момент, с оглед прилагане чл. 272 от ГПК, във вр. с чл. 235, ал. 3 от ГПК, се приема за неправилно, по причина, че настоящата инстанция достигна до извода за основателност и доказаност на коментираната искова претенция по основание и в пълния претендиран с исковата молба размер.

Приемайки, че производството  следва да  се  движи по реда  на  глава ХХV от ГПК ,  решаващия състав на СлРС е изготвил предварителен доклад по делото, произнесъл се е по исканията и е квалифицирал исковете. Определил е подлежащите на доказване факти, разпределил и правилно  носената от страните доказателствената тежест, дал е указания за кои факти не са посочени доказателства,  отделил е спорните от безспорните факти, като при това  процедиране от страните  няма направени възражения.

 Съображенията на настоящата инстанция за неоснователността на релевираните с въззивната жалба оплаквания  са  следните: 

Предявеният главен иск за признаване уволнението за незаконно и неговата отмяна е основателен и като такъв, правилно е уважен от първоинстанционния съд, който проследявайки последователно и детайлно всеки един от етапите на проведеното от работодателят дисциплинарно производство е констатирал не едно нарушение в процедурата по налагане на  дисциплинарно наказание, макар и  всяко  едно от тях взети  по  отделно да представлява самостоятелно и достатъчно основание за признаване незаконосъобразността  на  уволнението,  извършено  с  процесната  заповед и следващата  се от това нейна отмяна и то на процедурно основание, без да се разглежда спора по  същество. В мотивите на обжалваното решение е обосновано значението на точното /разбирано и като ясно и недвусмислено/, отразяване на датата на извършеното  нарушение, както  по отношение законосъобразността на заповедта, така също и досежно защитата на работника. По смисъла на  императивните изисквания на чл. 195, ал. 1 от КТ, отразяване на датата е от значение, както за съдържанието на заповедта, така  съща и  за сроковете за налагане на дисциплинарното наказание, както и за възможността да се приемат обясненията на  работника от работодателят с цел да се съобрази нарушението и неговата тежест при определяне и налагане на дисциплинарното наказание. Изискванията  на цитираната императивна  разпоредба, следва  да  се спазят стриктно от работодателя  при налагането на дисциплинарното наказание, тъй като са абсолютна предпоставка за законосъобразност на уволнението и като такива не е възможно да бъдат санирани допълнително с обяснения /подобни на изложените във въззивната жалба/ и предположения извън атакуваната заповед, нито дори инкорпорирани, посредством позоваване примерно на друг документ. Така изложеното опровергава релевирано в жалбата оплакване, обосновано от въззивника със съждение, че при съпоставка на посоченото в заповедта прекратително основание по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, съществуват възможности, при липса в заповедта на нарочно посочване на конкретното наказание, като конкретен вид от изчерпателно изброените в чл. 188 от КТ такова , да се прави извод за вида на наложеното наказание както и такъв, че  правото  на  защита  на  ищеца  не  е накърнено, тъй като на него му било ясно, кое от трите вида наказание му е наложено, с оглед  последиците от същото – прекратяване на трудовото правоотношение, удържането на едно брутно трудово възнаграждение и вписването на дисциплинарното  уволнение в  трудовата книжка. По логиката на изложените съображения се налага извода, че атакуваната заповед не отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ, тъй като в нея макар да е посочена причината за прекратяване на трудовото правоотношение не може да се приеме, че съдържа законоустановените реквизити, а именно посочване кога е извършено нарушението и какво е конкретното  наложено от работодателя дисциплинарно наказание. Налага  се  и  извода, че  атакуваната заповед не е мотивирана. - Мотивирането на заповедта е различно от наличието на изчерпателно изброените реквизити, които тя трябва да съдържа. Наличието им не означава автоматично, че заповедта е мотивирана. Мотивите трябва, макар и кратки, да излагат съображенията, поради които работодателят е решил да накаже съответния работник или служител. В работодателската власт влиза правото на работодателя да реши свободно и неподлежащо на съдебен контрол дали да накаже работника за извършеното дисциплинарно нарушение и какво наказание да му наложи, но е длъжен в заповедта да посочи тези си съображения. Мотивите доказват, че работодателят е изпълнил задължението си по чл. 189, ал.1 от КТ, като се е ръководил от законово определените критерии за определяне на наложеното наказание. В случая, заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание на ищеца, макар да съдържа подобно изложение на констатациите на работодателя, доколкото не е посочено, че се налага най - тежкото  наказание “дисциплинарно уволнение” се приема, че няма посочен мотив за вземане на това решение. Това нарушава правото на защита на работника и прави невъзможна проверката на законосъобразността на заповедта за наказание. Съдът следи служебно за наличието на задължителната форма по чл.195, ал.1 от КТ на заповедта за дисциплинарно наказание. Предмет на заповедта е едно от основните права на всеки човек, а именно правото на труд, и защитата му, както и общите изисквания към всяко санкционно производство, налагат стриктно спазване на предвидените в закона защитни норми. Тъй като в заповедта липсват някои от законовите реквизити и заповедта не е мотивирана, този съдебен състав на въззивния съд намира, че е незаконосъобразна, неотговаряща на изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ, поради което наложеното с нея наказание “ следва да бъде отменено на процедурно основание, без да разглежда спора по същество.

Поради  съвпадението  на  крайния  правен извод,  до  който  достигна  настоящата инстанция и този на първоинстанционния съд, решението на  последния, досежно главния иск, следва да бъде потвърдено.

   С оглед уважаването на главния иск по чл. 344, ал. 1, т.1 от КТ, основателна се явява и претенцията за възстановяване на  заеманата  преди   уволнението длъжност.  

Акцесорната исковата претенция за присъждане на обезщетение за оставане без работа поради уволнението, настоящия съдебен състав, прилагащ разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК , приема за доказана по основание и в търсения с исковата молба  размер от 3000, към правно релевантния момент, а именно  към приключване  на  съдебното  дирене  пред настоящата инстанция. Разпоредбата на чл. 225, ал. 1 от КТ, ангажираща отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение при незаконно уволнение, предпоставя установяване на незаконността на уволнението и отмяната му, както и причинна връзка между незаконното уволнение и оставането без работа /вредата/. Касае се за един осъдителен иск, с който ищецът иска да бъде осъден ответника да му заплати обезщетение за вредите, които е претърпял от оставането си без работа, поради незаконното уволнение. Тежестта на доказване по този иск е възложена на ищеца – той трябва да докаже оставането си без работа, претърпените вреди и техния размер. В случая ищецът е представил годни  доказателства  за  обстоятелството, че е останал без работа в резултат на уволнението, и продължителността на това състояние. Съгласно разпоредбата на чл. 228, ал. 1 от КТ за определяне на размера на обезщетение по чл. 225, ал.1 от КТ се взема брутното трудово възнаграждение, което работника е получил за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за обезщетението, в случая – уволнението. Доказателство в тази насока са ангажирани и въз основа  на тях  е прието за установено, че размерът  на БТВ на ищеца за месеца предхождащ месеца на уволнението, т.е месец 10.2010 година възлиза на сумата  507,40 лева. Обезщетението по чл. 225, ал.1 от КТ, изчислено на тази база и за  периода от 23.11.2010 година до 23.05.2011 година       възлиза на общо на сумата 3044, 44 лева. Ищеца е незаконно уволнен и е останала без работа за шест месеца, поради тази причина. Осъществена е и третата предпоставка, а именно претърпени са вреди за посочения период, които са в причинна връзка с незаконното прекратяване на трудовото правоотношение и оставането на работа. Следователно и при съобразяване/ досежно периода/ на  разпоредбата  на  чл. 235, ал. 2 от ГПК, настоящия съдебен състав на СлОС  е мотивиран  и  приема, че  са  налице  всички условията  на  закона  за  уважаване  на иска по чл. 344 ал. 1 т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ в търсения с исковата молба  размер от 3 000 лева, до който може да се уважи, предвид забраната за присъждане свръх петитум. Това налага обжалваната  с насрещната  въззивна  жалба част от  първоинстанционно решение да се отмени, и вместо  него въззивния съд, разполагащ с правомощия за това да  постанови друго  по същество, осъждайки ответника  да заплати на ищеца, разликата между присъдения с първоинстанционния съдебен акт размер на обезщетение - 2 198.73 лева,  за периода от 23.11.2010 година до 31.03.2011 година и пълния претендиран от ищеца  с исковата молба размер от 3 000 лева, който възлиза на сумата 845.67 лева.

Основателността на главния иск обуславя и основателността на останалите  предявени от ищцата акцесорни искови претенции, а  именно за удържаната на основание незаконосъобразната  заповед по чл. 221, ал. 2 от ГПК сума, чийто брутен размер е 468.70 лева. Тази  претенция е уважена  от СлРС и решението е правилно с оглед установената основателност на претенцията. Установено и безспорно между страните  е обстоятелството, че в изпълнение на процесната заповед на ищеца е удържана сума от 283.95 лева, като част от дадена такава за облекло. Установената незаконосъобразност на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”  и прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца влече след себе си и обосновава неправомерността  на така удържаните суми. Следователно решението на първоинстанционния съд и досежно коментираните последни две претенции е правилно и подлежи на потвърждаване.        

Отговорността за разноски за двете инстанции по правило се разпределя съразмерно на уважената част от исковете. И двете страни са претендирали разноски. Съобразявайки тези правила и с оглед изхода на процеса за двете инстанции въззивника понася своите, така както ги е направил и дължи  заплащане на въззиваемата страна направените пред настоящата инстанция  за  защита  разноски в размер на 200 лева, към която  се  добавя и сумата от 10.68 лева, представляваща разликата между присъдените разноски в полза на ищеца от първоинстанционния съд съобразно на уважената част от исковата претенция по чл. 344,ал. 1 т. 3, във с чл. 225, ал. 1 от КТ, дължимите  като реално направени такива.

Ръководен от гореизложеното съдът          

 

                                                  Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 291 от 14.04.2011 година, постановено по гражданско дело № 101 по описа на РС – Сливен за 2011 година В ЧАСТТА, с която като неоснователен е отхвърлен предявеният от  А.Х.А. иск с правно основание чл. 344, ал. 1 т. 3 от КТ , във вр. с  чл. 225 ал.1 от КТ, за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение, за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 3000 лева, както и В ЧАСТТА  за осъждането на А.Х.А. да заплати на „Държавно горско стопанство Твърдица” гр. Твърдица сумата от 12.82 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение, съразмерно отхвърлената част от исковата претенция по чл. 344, ал. 1 т. 3 от КТ, във вр. с  чл. 225 ал.1 от КТ като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА

 

                                             П О С Т А Н О В Я В А:

 

ОСЪЖДА  Държавно горско стопанство Твърдица” гр. Твърдица, ул. Балкан” № 29 ЕИК 829079270, след преобразуване, явяващо се ТЕРИТОРИАЛНО ПОДЕЛЕНИЕ  на „ЮГОИЗТОЧНО ДЪРЖАВНО ПРЕДПРИЯТИЕ” ДП ,със седалище и адрес на управление: гр. Сливен, ул. „О.” №*,  ЕИК201617654  ДА  ЗАПЛАТИ  на  А.Х.А., ЕГН ********** *** сумата 845.67 лева /осемстотин четиридесет и пет лева и шестдесет и седем стотинки /, ведно със законната лихва за забава, считано от  подаване на  исковата молба на 11.01.2011 година до окончателното  и  изплащане, представляваща разлика между присъдения с решението на СлРС, размер  на обезщетение по чл. 225 ал. 1 от КТ и пълния претендиран с исковата молба размер.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 291 от 14.04.2011 година, постановено по гражданско дело № 101 по описа на РС – Сливен за 2011 година на ВЪВ ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ.

 

ОСЪЖДА Държавно горско стопанство Твърдица” гр. Твърдица, ул. Балкан” № 29 ЕИК 829079270, след преобразуване, явяващо се ТЕРИТОРИАЛНО ПОДЕЛЕНИЕ  на „ЮГОИЗТОЧНО ДЪРЖАВНО ПРЕДПРИЯТИЕ” ДП ,със седалище и адрес на управление: гр. Сливен, ул. „Орешак” №15а,  ЕИК201617654  ДА  ЗАПЛАТИ  на  А.Х.А., ЕГН ********** ***, със съдебен адрес: гр. С., ул. „Г. С. Р." № *, офис *, чрез адв. А.  от СлАК, направените пред инстанциите разноски в размер 210.68 лева  /двеста и десет лева  и шестдесет и осем стотинки/.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                                  ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                                      2.