Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  № 185

 

                                                гр.Сливен, дата 02.11.2011 г.

                                   

                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

          СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на четвърти октомври две хиляди и единадесета година, в състав:

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:СНЕЖАНА БАКАЛОВА

                                                                        ЧЛЕНОВЕ:АТАНАС СЛАВОВ                                                                                                                                                      

                                                                        МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря И.К., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 322 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

          Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

          Обжалвано е изцяло първоинстанционно Решение № 340/11.05.2011 г., постановено по гражданско дело № 5851 по описа на Сливенски районен съд за 2010 г., с което съдът се е произнесъл по предявен регресен иск с правна квалификация чл.213, ал.1 от КЗ във вр. с чл.49 от ЗЗД, причинителят на вредата е осъден да заплати на застрахователя, встъпил в правата на увреденото лице, сума в размер на 301,20  лв., представялаваща изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Бонус Каско”, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба – 28.10.2010 г. до окнчателното й изплащане. Със същото решение ответникът бил осъден да заплати на ищеца, направените по делото разноски в размер на 270 лв.

          Недоволен от така постановеното решение останал ответникът в първоинстанционното производство. В жалбата си до съда, въззивникът обжалва изцяло цитираното решение на Сливенски районен съд, като твърди, че то е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на процесуалния закон. По делото не било установено еднозначно настъпването на вредоносното събитие, от което са последвали вредите по начина описан в исковата молба. Възразява, че ищеца не е ангажирал доказателства относно предпоставките за възникване на деликтната отговорност. Липсвал протокол за ПТП, поради което не можело да се установи нито механизмът на настъпване на ПТП, нито вредите. Не били налице доказателства относно факта на наличие на дупка на пътното платно на сочения участък и попадането на МПС – то в нея. Развива подробни съображение за нарушение на Наредба – 167/24.10.2002 г. за условията и реда за взаимодействие между контролните органи на МВР, застрахователните компании и Агенцията за застрахователен надзор при настъпване на застрахователни събития, свързани с МПС, поради което липсвало основание за изплащане на обезщетение. Прави възражение, че липсват данни за това каква е била скоростта на водача на пътното превозно средство и дали тя е била съобразена с пътните и атмосферни условия.

          Моли съдът да се произнесе с акт, с който да отмени изцяло решението на районния съд и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Прави искане за присъждане на направените разноски пред двете инстанции, включително и юрисконсултско възнаграждение.

          В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, от въззиваемата страна не е постъпил писмен отговор.

          В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, не се представлява. Депозирано е писмено становище от въззивника чрез неговия процесуален представител по пълномощие по смисъла на чл.32, т.3 от ГПК. В него заявява, че поддържа въззивната жалба. Пледира жалбата му да бъде уважена на посочените в нея основания, а решението на първоинстанционния съд отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което изцяло да бъдат отхвърлени предявените от ищеца искове. Иска присъждане на направените разноски пред двете инстанции.

          В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, не се явява. Депозирано е по делото становище от процесуалния му представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, считайки я за неоснователна и пледира въззивният съд с крайния си акт да потвърди, първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Моли да му бъдат присъдени сторените по делото разноски и представя списък по чл.80 от ГПК.

          Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК; подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.          

          С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът, след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и като такова, следва да бъде потвърдено.

          Настоящият състав на СлОС намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея. Споделя и окончателните правните изводи изложени в обжалваното съдебно решение, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

          Първоинстанционният съд въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е определил правната квалификация на иска, като такава по чл.213, ал.1 от КЗ във вр. с чл.49 от ЗЗД. Въззивната инстанция счита, че е налице законосъобразно процесуално процедиране, извършено от районния съд, който правилно е квалифицирал претенцията и е дал възможност и на двете страни да ангажират доказателства. Направил е надлежен доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита.

          Направените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение се приемат за неоснователни, тъй като въззивният съд след обсъждане на всички доказателства по делото, достига до същите изводи като тези на районния съд относно дължимост на претендиранато вземане.

          Предявеният иск е с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ във вр. с чл.49 от ЗЗД – регресен иск на платилия обезщетение застраховател срещу причинителя на вредата, настъпила в резултат от виновното бездействие на служители на въззивника Агенция „Пътна инфраструктура”. Съгласно чл.213 от КЗ, с плащане на застрахователно обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата – до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Става въпрос за едно суброгационно право с регресен характер. В хода на процеса по иск с такава правна квалификация е следвало за уважаването му, да бъде доказано наличие на валидно застрахователно правоотношение между пострадалия и застрахователя и заплащането на застрахователно обезщетение от страна на застрахователя в полза на пострадалия, в резултат изпълнение на задълженията му по валидно сключен договор за застраховка.

          Тези обстоятелства са били доказани по безспорен и несъмнен начин от представените по делото пред районния съд писмени доказателства, от които се установява съществуването на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Бонус Каско” относно увредения автомобил марка „Шкода”, модел „Фабия” с ДК № С4643МТ към датата на настъпване на застрахователното събитие. От представеното платежно нареждане се установява, че на 07.04.2010 г. е заплатена стойността на щетата от застрахователя. По делото е представена покана отправена от застрахователя до въззивника за заплащане на исковата сума, в която са посочени обстоятелствата, въз основа на които застрахователят претендира вземането си. По делото липсват доказателства, дори и твърдения от страна на ответника, че процесните суми са били заплатени на застрахователното дружество.

          От друга страна, следва да бъдат установени елементите от фактическия състав на деликта – противоправно поведение, увреждане, причинна връзка между тях и вина на деликвента. С оглед нормата на чл.45, ал.2 от ЗЗД, в областта на гражданската отговорност носена за деликт, вината винаги се предполага до доказване на противното. Доколкото вината съставлява субективно отношение на дееца към противоправното му деяние, такова субективно отношение могат да формират само физическите лица. Агенция „Пътна инфраструктура” като юридическо лице би могла да носи отговорност само по чл.49 или 50 от ЗЗД. В случая следва да са налице и предпоставките по чл.49 от ЗЗД – вредите да са причинени от лице, на което ответникът е възложил работата и да са резултат от негово противоправно действие или бездействие при или по повод възложената работа.

         Предвид изложената правна характеристика на исковата претенция и с оглед фактическите данни по делото, въззивният съда намира, че в хода на производството са доказани предпоставките за ангажиране на регресната отговорност на причинителя на щетата. По пътя на пълно и пряко доказване, чрез използване на допустими, относими и необходими доказателствени средства, ищецът е доказал, че вредите върху лекия автомобил, застрахован при него, са настъпили именно в резултат на попадането на автомобила в необезопасена и необозначена дупка на пътното платно. От заключението на допусната и неоспорена от страните автотехническа експертиза, е видно, че щетите така както са посочени от застрахователя, отговаря да са настъпили в резултат от ПТП  с описания механизъм. От всички събрани по делото доказателства, включително и от свидетелските показания, безспорно се установява причинно - следствената връзка между настъпилото ПТП и причинените щети. От друга страна, налице е и причинна връзка между противоправното бездействие на служителите на Агенция „Пътна инфраструктура” по поддържането на пътя и вредоносния резултат – настъпилото ПТП с материални щети, тъй като именно в тяхна тежест е задължението по стопанисване и управление на републиканската пътна мрежа. По делото са събрани допустими и относими доказателства, които са достатъчни за съда за да направи обоснован извод, че на 25.02.2010 г. е настъпило ПТП с материални щети в резултат на попадане на лек автомобил марка „Шкода”, модел „Фабия” с ДК № С4643МТ в необезопасена и несигнализирана дупка на път I – 7 в отсечката с.Окоп – с.Тенево, област Ямбол. В този смисъл неоснователно е и възражението на въззивинка, че липсват безспорни доказателства, относно наличие на причинно - следствената връзка между настъпилото ПТП и причинените щети.

         На следващо място неоснователно е и възражението на въззивника за нарушение на Наредба – 167/24.10.2002 г. за условията и реда за взаимодействие между контролните органи на МВР, застрахователните компании и Агенцията за застрахователен надзор при настъпване на застрахователни събития, свързани с МПС, поради което липсвало основание за изплащане на обезщетение. Основното възражение в тази насока е, че не бил съставен протокол за ПТП съобразно изискванията на чл.5, ал.1, т.2 от горепосочената наредба. След като водачът е уведомил компетнетните органи на МВР в срок от 24 часа за настъпване на ПТП - то,  според въззивника е следвало да подаде писмено заявление в седмодневен срок от настъпване на събитието, за да му бъден издаден такъв протокол и въз основа на който да му бъде изплатено застрахователното обезщетение. Съдът намира възражението за неоснователно, тъй като не е налице нарушение на Наредбата, а още по – малко то обуславя неоснователност на претендираното вземане. Съобразно чл.6, т.4 от Наредба № Iз – 41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информирането между Министерство на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд, обн ДВ, бр.8 от 30.01.2009 г., в сила от 30.01.2009 г., не се посещават от органите на МВР и не се съставят документи /т.е. протокол за ПТП/, когато при ПТП повредите на МПС – то, не са били причинени от друго МПС, т.е. при ПТП – та с един участник, какъвто е и настоящият случай.

        Воден от тези съображения, въззивният съд приема, че искът по чл.213, ал.1 от КЗ във вр. с чл.49 от ЗЗД е доказан както по своето основание, така и по размер.  С оглед на изложеното и при констатирано съвпадение между правните изводи на двете инстанции, настоящият съдебен състав счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

                 С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и да заплати на въззиваемата страна, сторените от нея за тази инстанция в размер на 120 лв. за адвокатски хонорар.

                Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът

 

                                                                        

                                            Р      Е     Ш     И  :

 

 

      ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 340 от 11.05.2011 г., постановено по гр.д. № 5851 по описа за 2010 г. на Сливенски районен съд.

     ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура”, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул. „М.” № *, да заплати на ЗАД „Булстрад Виена иншуранс груп”, ЕИК 000694286, със седалище и адрес на управление: гр.С., пл. „П.” № *, направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 120 лв. /сто  и двадесет лева /.

   Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК.

  

 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                          

 

                                                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                            2.