Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 12.10.2011 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на дванадесети октомври през двехиляди и единадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                              мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 324  по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 401/02.06.2011г. по гр.д. № 7079/10г. на СлРС, с което е признато за установено между страните, че ответният едноличен търговец дължи на ищцовото търговско дружество сумите, за които е издадена по чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение на парично вземане № 4064/13.10.2010г. по ч.гр.д. № 5242/10 г. на СтЗРС  - 9 039 лв., представляващи неплатена цена за доставен пропан-бутан по фактури № 2000000857/20.10.2005г. и № 2000000859/20.10.2005г., ведно със законовата лихва за забава от 17.09.2010г. до окончателното изплащане и – 5 756, 06 лв., представляващи мораторна лихва за забава за периода от 19.11.2005г. до 15.09.2010г., както и разноски по делото в размер на 845, 91 лв., и са присъдени разноски за първоинстанционното производство.

Въззивникът - ответник в първоинстанционното производство, атакува изцяло цитираното решение, като твърди, че то е недопустимо, неправилно и необосновано, постановено при нарушаване на съществени съдопроизводствени правила. Твърди, че неправилно РС е основал правните си изводи само на заключението на експертизата, без да са представени от ищеца двете фактури, което го лишило от възможността да се запознае с тях и да ги оспори. Непредставянето им  водело до необоснованост и неоснователност на иска. Освен това съдът неправилно е приел наличие на договорна обвързаност между страните, каквато ищецът не бил доказал и не били установени по делото основните елементи на валидно сключена търговска сделка. Въззивникът твърди още, че в хода на процеса е извършил пращане на 1000 лв., но РС е игнорирал представените доказателства за това. Освен това исковата молба не отговаряла на изискванията на чл. 127 от ГПК. Също така заявява, че неправилно първоинстанционният съд не се е произнесъл по направеното възражение за погасяване по давност на претенцията за мораторна лихва, приемайки го за преклудирано. Поради изложеното това моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение като неправилно и вместо него постанови ново, с което отхвърли иска. Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна. Развива подробни аргументи, с които оборва всички наведени в нея оплаквания. Заявява, че с оглед сабранито доказателства, РС е разгледал и разрешил всички повдигнати въпроси, мотивите му съдържат точен отговор на спора, обсъдил е всички твърдения и възражения на страните. Фактическите му изводи съответстват на действителната обективна обстановка, а правните – на приложимите материалноправни разпоредби. Поради това моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение. Не е претендирал разноски за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за тази фаза на производството.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. въззивният едноличен търговец, редовно призован, не се явява и не се представлява. Чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, с писмено стъновище, поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. за въззиваемото търговско дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК оспорва жалбата, заявява, че счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли въззивната инстанция да го потвърди. Не претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата не са направени възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд и въвежда съдебното решение на първоинстанционния съд по подразбиране.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Безспорно е установено, че между страните са сключени процесните два търговски договора за доставка и продажба на родово определена движима вещ – газ пропан бутан. За тяхната валидност ТЗ не изисква писмена или друга особена форма, а доказването им става чрез всички годни и допустими доказателствени средства. Описаните, както в заявлението по чл. 410 от ГПК, така и в исковата молба, две фактури от 20.10.2005г., представляват такова средство и съдът счита, че договорните правоотношения са несъмнени. Допуснатата и извършена съдебно-счетоводна експертиза е констатирала, че процесните фактури са отразени надлежно в счетоводствата на двамата търговци – тоест – те са приети и осчетоводени от ответника /той е ползвал и данъчен кредит за тях/ и в неговото счетоводство са отразени обективираните в тях стопански операции /фактурите са включени в дневника за покупките за м.09.05г./. В този смисъл е напълно несъстоятелно възражението на въззивника, че непредставянето на фактурите по делото го лишавало от възможността да се запознае с тях и да ги оспори – тези фактури се намират и в негово държане, в счетоводната му документация и това му е осигурявало възможност да предприеме посочените процесуални действия, но той не е сторил своевременно това. Въззивният съд не счита, че непредставянето на фактурите се отразява на фактическите изводи, тъй като определеното вещо лице се е запознало с тях при изготвяне на заключението, а именно това е идеята и целта на назначеване на експертиза – лице, със специални познания в област, в която съдът сам не разполага с такива, да опосреди възприяието на съда и да се запознае вместо него с необходимата за изясняване на спора документация, като даде възможност на съда да изгради правните си изводи въз основа на неговите констатации. Ответната страна не е оспорила  по съответния ред и в срок тези констатации. Освен това, тъй като експертизата не е установила нередовност при воденето на търговските книги на двамата търговци, съгласно разпоредбата на чл. 55 от ТЗ, съдът приема тези записвания за доказателство относно съществуването на процесните търговски сделки. Ответникът не е ангажирал други годни, равни или с по-голяма доказателствена сила доказателства, които да го опровергаят или да противопоставят някакви правопогасяващи, правопрекратяващи или правоизключващи факти. Неоснователни са възраженията на въззивника-ответник, касаещи наличието на договорни отношения, в светлината на  извършеното в хода на процеса частично плащане, за което той счита, че следва да се отнесе към спорното задължение, а не към по-ранни такива, за които не спори.

Така настоящият състав счита, че са доказани трайни търговски взаимоотношения между страните, паричните задължения на ответника са освен по процесните две фактури и по няколко предходни, и с извършените частични плащания /включително по време на първоинстанционното производство/ се погасяват най-старите, съгласно разпоредбата на чл. 76 от ЗЗД. Поради това, след като плащане по процесните фактури от 20.10.05г. не е извършено, то паричното задължение на ответника да заплати продажната цена на доставеня пропан-бутан съществува и искът за признаване за установено, че сумата общо от 9 039 лв.  се дължи, е основателен и доказан и следва да се уважи.

Следва да се отбележи, че тъй като се касае за отношения между търговци, съгласно разпоредбата на чл. 327 ал. 1 от ТЗ, задължението на ответника да заплати цената се поражда при предаване на стоката или на документите, които му дават право да я получи – в случая - процесните фактури, тоест, то не е задължително обвързано с предхождащо изпълнение на ищеца.

Поради това, като не е погасил задължението си веднага, щом то е станало изискуемо, ответникът е изпаднал в забава и дължи обезщетение в размер на мораторната лихва върху посочената главница, и тъй като ищецът я претендира за по-малък от действителния период на забава – от 19.11.2005г. до 15.09.2010г., следва да се признае за установено, че и тази сума, в размер общо на 5756, 06 лв. е дължима.

Направеното от страна на ответника възражение за погасяване по давност  на претенцията за лихви за част от периода е несвоевременно, поради което спрямо него е настъпил ефектът на ранна преклузия и то не следва да се взима предвид. Такова не е направено нито с отговора на исковата молба, нито в първото съдебно заседание, и след този момент ответникът е изгубил процесуалната възможност да се позове на изтеклата погасителна давност.

С оглед казаното дотук, исковете за признаване за установено, че се дължат всичките суми, за които е издадена заповед по чл. 410 от ГПК за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 5442/10г. на СтЗРС, са изцяло основателни и следва да се уважат.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващаите им правни норми, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени, въззиваемият не е претендирал разноски за тази инстанция и такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 401/02.06.2011г. по гр.д. № 7079/10г. на СлРС.

 

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му.

                   

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: