Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 168

 

гр. Сливен, 27.09.2011 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и първи септември през две хиляди и единадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ :  НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:    МАРТИН САНДУЛОВ

            Мл.с.  КРАСИМИРА КОНДОВА

                                                                                 

при участието на прокурора Т.Цончева и при секретаря И.К. като разгледа докладваното от младши съдия  Красимира Кондова въззивно гр.  д.  N 325  по описа за 2011   год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и намира правното си основание в чл.258 и сл.  ГПК.

С Решение № 385/26.05.2011г. по гр.д.№ 293/2011г. по описа на РС-Сливен, съда частично е уважил  предявения от П.Г.Х. ***   иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ. Ответната страна - Прокуратура на Република България – гр.София, бул.”Витоша” № 2  е осъдена да заплати на ищеца сумата в размер на 8 000 лв./ осем хиляди лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, както и разноски по делото в размер на 371,50лв./триста седемдесет и един и 0,51лв./, съобразно уважената част, като е отхвърлена исковата претенция до пълния претендиран размер за сумата от 20 000 лв./ двадесет хиляди лева/.

Въззивният съд е сезиран от ответника в първоинстанционното производство -Прокуратура на РБ чрез прокурор Хр.Блецова- /представител по право/, като е депозирана въззивна жалба, с която се атакува изцяло като неправилно и незаконосъобразно горепосоченото решение. Излагат се доводи в насока, че РС-Сливен е приел, че от частичното прекратяване на наказателното производство водено срещу ищеца Х. за деяние с правна квалификация чл.282, ал.1 НК, с постановление на ОП-Сливен от 18.02.2005г. е изтекъл срок надвишаващ 5 години, но същевременно съда не е възприел, че това обстоятелство води до изтичане на давност за претендиране на вреди. В тази връзка се счита, че от частичното прекратяване на наказателното производство на 18.02.2005г. до 14.11.2005г., когато на ищеца му е било повдигнато обвинение с друга правна квалификация -  по чл.220 НК, същият не е имал качеството на обвиняем и спрямо него не е било провеждано наказателно преследване. Твърди се, че отговорността на държавата за вреди произтича от наличието на незаконно обвинение и  при определяне на справедливия размер на обезщетението съдът е следвало да отчете погасеното по давност вземане за по-тежкото от двете престъпления, за които ищеца е бил привлечен като обвиняем. Липсата на незаконно обвинение за горепосочения период е следвало да бъде отчетено от съда при определяне размера на обезщетението. Твърди се още, че  съда от една страна е намерил за неоснователни и неотносими към делото твърденията на ищеца, че последвалия развод между ищеца и съпругата му, препятстване на политическата му кариера, влошеното му здравословно състояние, дискредитиране доброто му име посредством средствата за масова информация, както и оставането му без работа не са в резултат на неправомерни действия на прокуратурата, а от друга страна всички тези констатации не са намерили израз при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. В този смисъл се счита, че е нарушен чл.52 ЗЗД. Жалбоподателят, ответник в първоинстанционното производство счита, че обвинението по чл.220, ал.1 НК, по което е постановено оправдателна присъда е за леко наказуемо деяние, тъй като  към момента на извършване на деянието се е предвиждало наказание „лишаване от свобода” до пет години и в този смисъл присъденото обезщетение в размер на 8 000 лева не е адекватно на тежестта на повдигнатото обвинение и предприетите мерки за процесуална принуда, в случая е била взета най-леката мярка за неотклонение. Счита се още че е налице хипотезата на чл.5, ал.1 ЗОДОВ, като в тази връзка се сочи, че съда постановил оправдателната присъда е приел липсата на престъпление по чл.220, ал.1 НК – „сключване на неизгодна сделка” не от обективна страна, а поради недоказаност на съзнание у ищеца  за тази неизгодност. Твърди се още, че неправилно първостепенния съд, без да коментира изложените от прокуратурата съображения за налични предпоставки по чл.5 ЗОДОВ е презумирал, че след като е налице влязла в сила оправдателна присъда не биха могли да са налични  основания, изключващи или намаляващи отговорността на Държавата.  От въззивната съдебна инстанция се иска   отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново такова, с което да се отхвърли   изцяло предявеният  иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ. Претендира се алтернативно, ако съдът намери първоначално предявеният иск за основателен, същия да бъде уважен в размер под 1000 лв., като се отхвърли в останалата част до пълния претендиран размер.

С въззивната жалба не се сочат доказателства и не се правят искания за събиране на такива във възивната фаза на процеса. Претендират се разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от ответната на жалбата страна и не е подадена насрещна въззивна жалба.

По делото е постъпила и въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство чрез процесуалния му представител – адв.О. ***, с която се атакува горепосоченото Решение на СлРС в частта му, с която е отхвърлен предявения иск за сумата над 8 000 лв. до пълния предявен размер 20 000 лв.  Твърди се, че размера на обезщетението, а именно 8 000 лв. е неправилно определен от районния съд. Такъв размер е несъответстващ на тежестта на вредата и се явява несправедлив, съобразно изискванията на чл.52 ЗЗД.  Твърди се, че при определяне размера на обезщетението съда не е отчел продължителния период на наказателно преследване, тежестта на обвинението, степента и интензитета на преживените страдания и неправилно е приел, че обезщетение в размер на 8 000 лв. е справедливо и би покрило изцяло претърпените от ищеца неимуществени вреди. Иска се от въззивната съдебна инстанция да отмени първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, като се постанови ново решение, с което да бъде уважен искът до пълния претендиран размер на обезщетението. Претендира се и законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от датата на влизане в сила на постановлението на РП-Сливен, с което е прекратено наказателното производство срещу ищеца, както и разноски за въззивното производство. Не се правят нови доказателствени искания.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК от ответната страна по тази въззивна жалба, а именно Прокуратура на РБ, е депозиран писмен отговор, обективиращ съображения за опровергаване на направените във въззивната жалба на ищеца  оплаквания. По отношение на отправеното от ищеца  искане за присъждане на законната лихва върху дължимото обезщетение, се счита, че същото е недопустимо, доколкото такъв иск не е бил предявен с исковата молба, а също и не е било предприето изменение на иска в първото по делото заседание, съгласно разпоредбата на чл.214, ал.1 ГПК.

В същия срок не е подадена насрещна  /на въззивната жалба на ищеца/ въззивна жалба.

С определение от 08.07.2011г. въззивният съд е извършил проверка, досежно редовността и допустимостта на въззивните жалби  и отговорите и е приел същите за разглеждане в открито съдебно заседание.

В с.з. въззивникът, редовно призован не се явява, а се представлява от процесуален представител по пълномощие, който поддържа своята въззивна жалба.

В с.з.въззивник пор.№ 2 Прокуратура на РБ се представлява от представител по право, който поддържа  въззивната жалба си по съображенията изложени в нея.

 

 

След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед  обхвата на  обжалването –  допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от двете въззивни жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно, обосновано и законосъобразно, и като такова следва да бъде потвърдено.

Установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, изложена в мотивите на решението е всеобхватна и кореспондира със  събраната по делото доказателствена съвкупност, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 272  ГПК, въззивната съдебна инстанция ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Формираните от първоинстанционния съд правни изводи въз основа на приетото за установено от фактическа страна, съответстват с приложимите за казуса правни норми и  въззивния съд напълно ги  споделя.

Депозираните въззивни жалби са неоснователни и съображенията за това са следните:

     Ищецът П.Г.Х. е претендирал неимуществени вреди от образуваното и проведено срещу него наказателно производство, изхода на което е  влязла в сила оправдателна присъда и правилно съдът е квалифицирал предявеният иск, като такъв с правно основание чл. 2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ. Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконните действия, визирани  в чл.2, ал.1, т.1-7 ЗОДОВ и дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Тази отговорност има обективен характер, произтича от общото задължение на държавата да спазва правата и законните интереси на гражданите и не е обусловена от наличието на вина /виновно поведение/ от страна на конкретно длъжностно лице, причинило с поведението си вредата / чл.4 ЗОДОВ/.

В чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ , законодателят е уредил четири самостоятелни хипотези, при които обвинението в извършване на престъпление е незаконно и съставлява основание за ангажиране отговорността на държавата за вреди. В конкретния казус  безспорно е  налице влязла в сила оправдателна присъда, като по време на наказателното производство водено срещу ищеца, последния е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в преживени емоционални страдания. Спорен момент и за двете страни по делото  се явява размера на присъденото обезщетение.

За да уважи частично исковата претенция и определи обезщетение в размер на 8 000 лв., съдът е приел, че наказателното производство е продължило  над 6 години, като в този именно период ищеца е претърпял неимуществените вреди и те са били в пряка и непосредствена връзка от воденото срещу него наказателно преследване.

Въззивната съдебна инстанция намира за неоснователни възраженията и на двете страни, досежно нарушаване на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, довело до несправедливо определяне размера на обезщетението. В исковата молба се претендира обезщетение в размер на 20 000 лв., т.е. в този размер ищецът е оценил своите морални вреди – преживените болки и страдания. В тези вреди той е включил разпространените клевети по негов адрес в средствата за масова информация през 2001г., в резултат на които е последвало изключването му от избирателните листи, респ.  лишаването му от пасивно избирателно право, оставането му без работа в този период до 01.03.2010г. /когато е бил назначен с трудов договор/, последвалия развод със съпругата му през 2004г., спиране на общуването между него и жителите на гр.Сливен, както и влошеното здравословно състояние, изразяващо се в прекарани инфекциозни заболявания, инфаркт на миокарда и тежък мозъчен инсулт, претърпян през 2007г. / л. 3 и 4 от исковата молба/.

В хода на гражданското производство обаче несъмнено е установено, че само една малка част от изброените от ищеца вреди, действително се дължат на воденото срещу него наказателно преследване. Така например безспорно се установява, че публикациите в медиите, всички от които са  през 2001г. не произлизат от страна на Прокуратурата на РБ, както и се отнасят за период предшестващ образуването на наказателно производство, което е станало с постановление на прокурор от 04.07.2002г. Оттам и изключването на ищеца от избирателните списъци не е в причинна връзка с действията на прокуратурата, тъй като в този период все още не е имало образувано наказателно производство. Това се установява и от показанията на свидетеля Мангинов, който твърди, че не Прокуратурата е публикувала разни материали в пресата срещу ищеца – цит. „Бедо Доганян изпращаше до медиите определени прелести срещу Х. за липси в Светлина”.  Безпочвени остават и твърденията, че последвалия развод на ищеца със съпругата му също се намира в причинна връзка с воденото разследване. Действително прекратяването на гражданския брак е през 2004г., но е настъпило по взаимно, сериозно и непоколебимо съгласие на двете страни /вкл. и  това на ищеца/ без да се изследват мотивите на двамата съпрузи за взетото решение.   На следващо място недоказано е останало и оставането на ищеца без работа след като е било образувано наказателно производство срещу него и във връзка с това. Видно от представената по делото от НАП- ТД гр.Бургас справка- данни за осигуряването на ищеца в периода от 01.01.2001г. до 31.12.2010г. се установява тъкмо обратното. Същият е бил осигуряван, съответно от „Свободна безмитна зона”-Драгоман като лице изпълнител по договор за управление и контрол на търговски дружества; „Дженерали застраховане” и „Топсофт-Илиев и съдружие”, като лице осигурено за всички социални рискове; „Светлина инвест”, като лице изпълнител по договор за управление и контрол на търговски дружества; НОИ – като лице, получаващо парично обезщетение за безработица, но това обстоятелство е с начало 01.01.2002г., т.е. отново преди образуване на досъдебно производство срещу него; „Банка ДСК” като лице работещо без трудово правоотношение от месец 07.2007г. до 01.03.2010г., когато ищецът е сключил трудов договор с тази банка. На следващо място всички представени по делото болнични листове, с изключение на БЛ № 1953542 от 04.10.2007г. не доказват, че обективираните в тях инфекциозни заболявания и  инфаркт на миокарда са в причинна връзка с воденото  досъдебно производство, тъй като са издадени във време преди самото му образуване. По делото също не е доказано претърпения от ищеца през 2007г. исхемичен мозъчен инсулт да е  пряка и непосредствена последица от воденото срещу него наказателно производство, макар и настъпил през 2007г.

Така на практика от всички наведени в ИМ твърдения от страна на ищеца за претърпени неимуществени вреди остават доказани  нарушеното му право за разглеждане на наказателното дело в разумен срок / чл.6 ЕКЗПЧОС/, тъй като е продължило малко над 6 години и последвалите от това отрицателни емоционални вълнения, свързани със засягане на  достойнството на ищеца. Нормите на ЕКЗПЧОС /ратифицирана със закон, приет от НС на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г., в сила от 7.09.1992 г., изм. и доп., с Протокол № 11 от 11.05.1994 г./ имат непосредствено приложение в отношенията между българските граждани и държавата, в случаите когато няма правна регламентация от вътрешното законодателство, или то противоречи на нейните разпоредби. Ето защо, тази норма има  пряко и непосредствено действие, тъй като ЗОДОВ не урежда отделна хипотеза за отговорност на Държавата при прекомерна продължителност на съдебен спор за защита на права.

За репариране на претърпените от ищеца вреди в конкретния случай, настоящата инстанция намира, че определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението от 8 000 лв./ осем хиляди лева/ е необходим и достатъчен и съответства на общественото разбиране за справедливост, въздигнато и в правен критерий. Без значение тук е и обстоятелството, наведено от ответника, че престъплението по чл.220, ал.1 НК  към инкриминирания период е било „леко” наказуемо -  с „лишаване от свобода” до 5 г. и щом обективно са претърпени вреди от ищеца по повод на  продължилото извън рамките на „разумен срок” наказателно преследване, то те подлежат на обезщетяване.

Ето защо, оплакванията за нарушение на чл.52 ЗЗД, инвокирани, както от страна на Прокуратурата на РБ, така и от страна на ищеца в първоинстанционното производство се преценяват като несъстоятелни.

За неоснователно следва да се приеме и възражението, релевирано във въззивната жалба на ответната страна, досежно наличие на предпоставки за приложение на чл.5, ал.1 ЗОДОВ и съответно цялостното освобождаване на ответника от отговорност. По делото не е установено и доказано поведението на  ищеца Х. да е единствения фактор, обуславящ образуваното и водено срещу него наказателно производство.  Извършването на разпоредителни сделки в качеството му на изпълнителен директор  на „Светлина” АД - Сливен с имущество  на търговското дружество, независимо от техния предмет и стойност в никакъв случай не може да му се вмени в изключителна вина, довела до образуване на досъдебно производство срещу него. Щом наказателният съд е приел, че деянието не изпълва престъпен състав, визиран в НК, поради липса на елемент от субективната страна на деянието, а именно вина /недоказаност на съзнание у дееца за неизгодност на сделките/, то няма как да се вмени такава у ищеца и да се приеме, че увреждането му се дължи само на неговото виновно поведение. Вината е елемент от субективната страна на престъплението и изразява психическото отношение на дееца към извършеното от него обществено опасно и наказуемо деяние. Житейски нелогично е да липсва съзнание у ищеца за извършване на престъпление и същевременно поведението му да се оценява като виновно и обуславящо започване на наказателно преследване.

Досежно възражението на ответника, че в периода от 18.02.2005г., когато е било частично прекратено наказателното производство, водено срещу ищеца за престъпление по чл.282, ал.1 от НК  до 14.11.2005г., когато е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.220, ал.1 НК, ищецът не е имал качеството на обвиняем и спрямо него не е било провеждано наказателно преследване, както и, че от частичното прекратяване е изтекъл срок, надвишаващ 5 години, което е довело до прекратяване по давност на претенцията на ищеца, въззивната съдебна инстанция намира следното:

Съгласно действащото законодателство в РБългария, едно лице  - заподозряно в извършване на престъпление не може да участва в досъдебното производство преди формално да му бъде повдигнато обвинение, т.е. да бъде привлечен като обвиняем. До този момент досъдебното производство може да бъде водено срещу неизвестен извършител и следователно без участието на евентуалния обвиняем. Нещо повече в Решение № 14/1999г. Конституционният съд на РБ е приел, че привличане към наказателна отговорност, т.е. „наказателно обвинение” по смисъла на чл.127 от Конституцията на страната ни е повдигането на обвинение чрез съставянето и внасяне в съда на обвинителен акт от прокурора.

Терминът „наказателно обвинение” има водещо значение при определяне обхвата на приложимост на чл.6 от ЕКЗПЧОС. Той има автономно значение, определено от Конвенцията, поради което вътрешното законодателство на отделните държави, в частност РБългария има само  отправно значение, но не и решаващо за това, дали по конкретно дело е налице „наказателно обвинение” по смисъла на чл.6 ЕКЗПЧОС.

ЕСПЧ дефинира понятието „обвинение” като „официалното уведомяване на едно лице от компетентен орган за твърдения, че то е извършило престъпно деяние” / Решението Deweer от 27.02.1980г./ .

В конкретния случай наказателното производство е било образувано с постановление на РП-Сливен от 04.07.2002г. срещу ищеца Х. за извършено престъпление по чл.220, ал.1 НК, а не срещу неизвестен автор  и от този момент за него е настъпило състояние на несигурност за своята съдба. Впоследствие частичното прекратяване на наказателното производство, касателно извършено престъпление по чл.282, ал.2, вр.ал.1 НК, за каквото  е бил привлечен в качеството на обвиняем Х. не е обусловило липса на водено наказателно преследване, тъй като същото е продължило, с оглед извършено престъпление по чл.220, ал.1 НК и затова той е бил уведомен чрез връчване на постановлението на ОП-Сливен от 18.02.2005г. Действително взетата мярка за неотклонение „подписка” не е тежка, но през целия този период ищецът е търпял в известен смисъл ограничение на гражданските си права, което пък от своя страна води до стресово състояние и различни негативни психически преживявания.

С оглед изложеното по-горе, въззивния съд не може да се съгласи с твърденията на ответника на първо място, че е настъпила погасителна давност за претендираните вреди и на следващо място, че не е било налице наказателно преследване от момента на частичното прекратяване до привличането на ищеца като обвиняемо лице за престъплението по чл.220, ал.1 НК. Междувпрочем всички тези възражения са били поставени за разглеждане и пред първоинстанционния съд, който в мотивите на решението ги е обсъдил и е дал отговор.

С въззивната жалба   ищецът е направил искане / за пръв път пред въззивната инстанция/ за заплащане на изтекли лихви върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство.

Така предявената претенция е недопустима, с оглед настъпилата преклузия за това. Изтекли лихви до предявяване на иска могат да бъдат присъдени, само ако има предявен иск за тях, по който се събира и държавна такса. Такъв иск не е бил предявен с исковата молба. Само текущите лихви / след подаването на ИМ до окончателното им заплащане/ могат да бъдат присъдени без да има предявен иск, но за да бъдат присъдени същите, трябва да е налице искане в тази връзка, а такова искане може да бъде направено и устно при всяко положение на делото, вкл. и пред въззивната инстанция / в този см. Р.1518/22.08.1959г. ІІІ г.о.ВКС и Р. 221/08.06.1999г. 5-членен с-в на ВКС./  Доколкото обаче в случая не се прави такова искане за заплащане на текущи лихви от датата на ИМ, а се претендират изтекли лихви за период преди подаването на исковата молба, то и  настоящата съдебна инстанция не дължи произнасяне.

С оглед изхода на спора, всяка страна следва да понесе направените от нея разноски за въззивната съдебна инстанция.

 

Ръководен от гореизложеното съдът,

 

 

Р     Е     Ш     И  :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 385/26.05.2011г. по гр.д. № 293/2011г. на Сливенския районен съд.

 

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ, в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

                   

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                        

         ЧЛЕНОВЕ:

                           1.

                           2.