Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  5

 

                                               гр.Сливен, дата 21.01.2012 г.

                                   

                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

          СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на седемнадесети януари две хиляди и дванадесета година, в състав:

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:АТАНАС СЛАВОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ:ПЕТЯ СВЕТИЕВА                                                                                                                                                     

                                                                        МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 341 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

          Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

          Обжалвано е първоинстанционно Решение № 978 от 18.01.2011 г., постановено по гр.д. № 958 по описа за 2010 г на Районен съд – гр.Сливен, с което съдът е отхвърлил като неоснователен и недоказан предявен иск по чл.124, ал.4, изр.1 за установяване на неистиност на три броя протоколи за разнос и е осъдил ищеца да заплати направените от ответника в производството разноски.

          Недоволен от така постановеното решение останал ищецът в първоинстанционното производство. В жалбата си до съда въззивникът – ищец, обжалва изцяло цитираното решение на Районен съд – гр.Сливен. Твърди, че то е неправилно, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Поддържа, че въз основа на установената по делото фактическа обстановка, съдът е направил погрешен анализ на отношенията между страните и е развил съображения неотносими към предмета настоящия спор.

         Моли въззивният съд да се произнесе с акт, с който да отмени изцяло решението на районния съд и вместо него да постанови друго по съществото на делото, с което да уважи предявения иск.               

         В срока за отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият не е депозирал писмен отговор пред първоинстанционния съд.

         С въззивната жалба не се правят доказателствени искания.

         В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, не се явява, не се представлява.

         В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, не се явява, не се представлява.

         Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК; подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.          

                  С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно, но недопустимо. Предвид задължителните указания дадени в т.7 на Тълкувателно решение № 2 от 02.07.2004 г. на ВКС по тълк.гр.д. № 2/2004 г. на ОСГК и ТК, недопустимостта е порок на обжалваното решение, който и без да е заявен изрично във въззвината жалба, както в настоящия случай, може да бъде констатиран служебно от въззивния съд, т.е. произнасянето на контролния съд е по основателността на подадената жалба, поради което актът му по допустимостта на производството ще бъде решение, а не определение. Основанието поради което е налице недопустимост на предявения иск по чл.124, ал.4, изр.1 за установяване на неистинност на три броя протоколи за разнос е липсата на правен интерес от търсената с този иск защита. Правният интерес от предявяване на иска е от категорията на абсолютните предпоставки за предявяване на иска, за които съдът следва да следи служебно.

         От твърденията в исковата молба е видно, че между страните в настоящото производство, е имало друго гражданско дело № 17173/2006 г. на Софийски районен съд /приложено към настоящото/, по което е постановено влязло в сила Решение от 10.03.2008 г. С него ищецът по настоящото производство е бил осъден да заплати на „Есо Комерс” ООД /ответник по гр.д. № 958 по описа за 2010 г на Районен съд – гр.Сливен /, посочените в решението суми като дължими по сключена между страните търговска покупко – продажба. Като част от доказателствата по делото са били представени и трите броя протоколи за разнос, чиято автентичност поради процесуално си бездействие, страната е пропуснала да оспори в срок. Ищецът „САП” ООД, чрез своя процесуален представител в исковата молба, с която е бил сезиран Сливенски районен съд, чието решение е обект на настоящата проверка, твърди, че е налице правен интерес от оспорването им към настоящия момент, предвид възможността да инициират по-късно при евентуално уважаване на иска, извънинстанционно производство за отмяна по реда на чл.303 от ГПК. В молба от процесуалният представител на дружеството ищец пред въззивния съд, отново заявява, че правният им интерес се състои, именно в съществуващата правна възможност за отмяна на влязло в сила решение, основано на оспорения документ, след като по исков ред бъде установена неговата неавтентичност.

         По въпроса как следва да се установява неистиността на документа, върху който е основано решението, по отменения ГПК от 1952 г. е съществувала противоречива практика, тъй като това основание за отмяна е било обособено в чл.231, буква „в” на ГПК от 1952 г., а в буква „б” на същия текст са били изброени хипотезите, в които е налице извършено престъпление. Но дори и при действието на отменения ГПК, с оглед редакцията на буква „в”, където се е говорело за „подправен” документ, преобладаващо в практиката се е възприемало виждането, че основанието за отмяна по чл.231, буква „б” и „в” от ГПК /отм./ е извършено престъпление. Разпоредбата на буква „в” се е тълкувала във връзка с разпоредбата на буква „б” на чл.231 от ГПК /отм./ като нейн частен случай, поради което престъпление може да се установи само  в производство по предявен иск с правно основание чл.94, ал.4 от ГПК /отм./, респ. чл.124, ал.5 от действащия сега ГПК. В чл.303, ал.1, т.2 от новия ГПК това становище е закрепено в закона – основанието за отмяна неистиност на документ систематично е подреден в точката, която предвижда като основания за отмяна престъпни действия на участниците в процеса във връзка с воденето на делото. Общото между всички тези случаи посочени в тази точка е, че източник на неправилността на решението е извършено престъпление по НК. Законът урежда хипотезата на неистиност на документа, под което се разбира интелектуална или материална подправка по смисъла на НК. Искът по чл.124, ал.4 от ГПК за установяване неистиността на подправен документ е допустим само докато е още висящо производството, в което документът е бил представен. При влязло в сила решение, основано на подправен документ, заинтересованата страна може да иска неговата отмяна само чрез установяване на подправката с влязла в сила присъда или решение по предявен иск по чл.124, ал.5 от ГПК, но не и чрез иск по чл.124, ал.4 от ГПК, поради което предявеният в настоящото производство иск се явява недопустим. Логично е да е така, доколкото простата неистинност на документа следва да се установи в процеса по реда на чл.193 от ГПК и след изтичане на срока за оспорване, тази възможност вече се преклудира. За отмяната по чл.303, ал.1, т.2 от ГПК е необходимо престъплението да е установено по надлежния съдебен ред, т.е. чрез влязла в сила присъда, респ. споразумение по наказателно дело, или влязло в сила решение по чл.124, ал.5 от ГПК. В този смисъл е и трайната практика на ВКС – Решение № 137 от 1991 г. на I г.о., Решение № 33/2011 г. по гр.д. 486/2010 г. IV г.о., Решение № 1160/09.12.2008 г. по гр.д. 4325/07 г. II  г.о.      

         Нещо повече установителният иск, какъвто е предявеният в настоящия случай,  е този, чийто петитум се ограничава с искането да се разреши граждански спор със силата на пресъдено нещо. Неговата цел е да се внесе яснота, определеност и безспорност в гражданските правоотношения. В конкретния казус е предявен иск за установяване на факт, изрично уреден в хипотезата на чл.124, ал.4 от ГПК. С него се цели установяване на неавтентичност на документ - три броя протоколи за разнос, т.е. дали те като частни документи са автентични или не. По същество предявеният иск има за предмет оспорване автентичността на частен документ. Без значение дали оспорването се извършва със самостоятелен иск или в производство по реда на чл.193 от ГПК, обект на оспорване е подписа на самата оспорваща страна, която има интерес да обори формалната доказателствена сила на документа. По изключение може да се оспорва и автентичността на подписа на трето лице, ако страната е обвързана от материално – правните последици на изявлението му. Подписаният частен документ се ползва с формална доказателствена сила по чл.180 от ГПК и в този смисъл съставлява доказателство, че обективираното в него изявление изхожда от лицето, подписало документа. Поради това следва винаги да се уточнява конкретния предмет на оспорването, което в настоящия случай е сторено, тъй като видно от исковата молба се оспорва подписа положен под трите броя протоколи за разнос, с твърдения, че те се неавтентични, като с петитума на исковата молба си иска да се установи, че те не са подписани като получател от С.А.А. /управител на оспорващото дружество/, нито лично, нито в качеството му на управител на „САП”ООД. В този случай, извън изложените по-горе съображения, при тези твърдения, оспорване на документа отново е недопустимо, респективно предявеният иск се явява недопустим, тъй като трите броя протоколи за разнос нямат формална доказателствена сила за съда в посочения от ищеца смисъл. Лицето, което ги е представило никога не твърдяло, че те са подписани от С.А.А. /управител на оспорващото дружество/, нито лично, нито в качеството му на управител на „САП”ООД. В изложените в исковата молба факти няма твърдения, че те са подписани от трето лице, чието волеизявление е обвързало „САП”ООД, а на практика се оспорва автентичността на именно подписа на трето лице. Частните подписани документи задължават съда да приеме, че автор на изявлението е именно лицето, подписало документа. В това се състои тяхната формална доказателствена сила, като целта на оспорването е тя да бъде разрушена. В настоящия казус не са налице предпоставките за допускане оспорване автентичността на тези документи, не само поради гореизложените вече съображения, но и защото оспорените документи не се ползват с формална доказателствена сила в посочения от ищеца смисъл.

         Поради изложените съображения, настоящият състав намира за безпредметно обсъждането на правилността на постановения съдебен акт, поради което няма да излага мотиви в тази насока.

          Предвид изложеното постановеното решение на Районен съд – Сливен, което е предмет на настоящата проверка, следва да бъде обезсилено поради недопустимост, като постановено по недопустим иск.

         С оглед изхода на процеса и при липса на заявени искания от страните за присъждане на разноски, въззивният съд не дължи произнасяне по този въпрос.

                  Водим от горното и на осно, съдът

 

                                                                        

                                                     Р      Е     Ш     И  :

 

     

        ОБЕЗСИЛВА Решение № 978 от 18.01.2011 г., постановено по гр.д. № 958 по описа за 2010 г на Районен съд – гр.Сливен, като НЕДОПУСТИМО.

        ПРЕКРАТЯВА производството по делото.

         Решението в частта, с която е прекратено производството, имаща характер на определение подлежи на обжалване с частна жалба по реда на чл.274, ал.2 от ГПК пред ВКС на РБ в едноседмичен срок от съобщаване на решението.

        Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при предпоставките на чл.280, ал.2 от ГПК.

                 Препис от решението да се връчи на страните.

 

 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                          

 

                                                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                            2.