Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  

гр. Сливен, 19.10.2011г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на деветнадесети октомври през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                        МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                           мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 348 по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 72/26.05.2011г. по гр.д. № 1035/10г. на НзРС, с което е отхвърлен изцяло като недоказан предявеният от въззивника против въззиваемата иск за връщане на дадена в заем парична сума в размер на 2 600 лв., и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът - ищец в първоинстанционното производство, твърди, че решението е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено при нарушение на материалните и процесуални норми. Заявява, че съдът е изградил неправилна фактическа обстановка, която не отговаря на обективната действителност, не е ценил адекватно събраните гласни доказателствени средства и неправилно е приложил правните норми, регламентиращи спорното правоотношение. Твърди още, че правните изводи на РС са необосновани, не намират опора в събраните доказателства и  поради това иска първоинстанционното решение да бъде изцяло отменено, като вместо него въззивният съд постанови ново, с което уважи изцяло иска. Претендира обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от завеждането на исковата молба пред НзРС, до окончателното изплащане. Иска намаляване поради прекомерност на присъдения адвокатски хонорар, заплатен от  наасрещната страна. Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба са направени нови доказателствени искания за събиране на доказателства във въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор. С него оспорва изцяло въззивнага жалба, твърди, че същата е неоснователна, заявява, че атакуваното решение не страда от никакви пороци и моли  то да бъде потвърдено. Заявява и, че присъденият адвокатски хонорар е по-малък от трикратния размер на минималното възнаграждение, дължимо според цената на иска по Наредба №1/04г. Противопоставя се на допускане събирането на нови доказателствени средства от въззивния съд. Претендира разноски за тази инстанция.

Няма направени доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа изложените в отговора си съображения. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение и  присъди разноските за въззивната фаза на производството.

С мотивирано определение, държано в закрито с.з. на 08.09.11г., СлОС, на основание 266 ал. 1 от ГПК, е оставил без уважение искането на въззивника за събиране на нови доказателства, поради настъпил ефект на ранна преклузия.

Няма подадени писмени защити по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК.

След докладване на жалбата и отговора не са направени възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор, поради което въвежда мотивите на първоинстанционното решение по подразбиране.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

РС е осъществил надлежно процесуалните си правомощия и задължения по чл. 140 - 149 от ГПК, правилно е определил правното основание на предявения иск, съобразно фактическите твърдения на ищеца, и го е привел към съответстващите му правни норми, като е дал вярна правна квалификация на претенцията като такава по чл. 240  ал. 1 вр. чл. 79 ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД – за връщане на парична сума дадена по сключени договори за потребление на родово определени, заместими  движими вещи – пари, без първоначална претенция за заплащане на мораторна лихва за забава. Също така правилно е приел, че, с оглед правната характеристика на този вид двустранна сделка /договор/ – едностранен, реален, неформален и, по начало – безвъзмезден, за валидността му не е необходима писмена форма, но доказването на нейното съществуване и съдържание, е необходимо да стане чрез годни, допустими и относими доказателствени средства, които следва непререкаемо и еднозначно да установяват страните, съгласието им относно предмета и съществените условия, и момента на сключването.

Тъй като в настоящия случай липсва писмено доказателство, твърдяното правоотношение съдът изследва при съвкупна преценка и анализ на всички факти, обстоятелства, конкретни правни и фактически действия на страните, които извежда от обективираното процесуално поведение и събраните доказателствени средства по делото, при спазване принципите за равноспоставеност, състезателност, непосредственост, диспозитивно и служебно начало  в гражданския процес.

При правилно разпределена доказателствена тежест, решаващият съд е констатирал, че ищецът, носещ задължението да докаже положителния факт на сключването на договорите, техните страни и точен предмет, е успял да проведе успешно доказване само относно съществуването на договорните правоотношение за предоставяне в заем на парични суми, но не и относно техният точен размер. От своя страна, ответницата, върху която пада тежестта на доказване на положителния факт на евентуално плащане на парични суми, ангажира допустими и убедителни гласни доказателства, установяващи реалното и пълно изпълнение на задълженията за връщане на заетите суми, именно по договорите, въз основа на които са предявени ищцовите претенции, както и техните точни размери. След като ищецът не е успял да убеди съда, че задължението е по-голямо от изпълнението, и че неизпълнената част е в този размер, в който се претендира, съдът е приел, че за ищеца липсва притезание.  

Първоинстанционният съд ясно и логично се е аргументирал в мотивите си кои свидетелски показания кредитира и защо, както и на кои от тях не дава вяра, като се е съобразил с това, дали те са преки и отразяват лични и непосредствени впечатления на свидетеля, или възпроизвеждат чуто от страната или трето лице, доколко са конкретни, последователни и безпротиворечиви, преценил е и отношенията на свидетелите с всяка страна, доколко това влияе на безпристрастността им и дали проявяват заинтересуваност от изхода на спора.

Неоснователни са инвокираните възражения за некредибилността на писмените доказателства /служебни бележки/ и свидетелски показания, относно получаването на заем от ВСК от страна на ответницата, най-малкото поради това, че съдът не е бил длъжен и не е изследвал произхода на паричните суми, с които длъжницата е осъществявала престациите. Освен това страната, носеща тежестта на доказванена положителния факт, е ангажирала паралелно и гласни и писмени доказателствени средства във възка с този заем, които са еднопосочни и безпротиворечиви, и няма никаква причина те да бъдат елиминирани, а съществуването на факта – отречено.

Въззивният съд споделя напълно съображенията, поднесени от НзРС и счита, че в резултат на обективен и прецизен анализ на доказателствените средства, е  видно, че липсват причини да се ангажира гражданската договорна отговорност на ответницата за неизпълнение /респективно – забавено изпълнение, каквото само е възможно при паричните такива/  на договорното задължение за връщане на вещи от същото количество, тоест – търсената от ищеца парична сума, поради което искът следва да бъде изцяло отхвърлен.

Така, след като правните изводи на двете инстанции съвпадат, атакуваното решение следва да бъде потвърдено, тъй като районният съд е провел надлежно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващите им правни норми, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Неоснователно е и искането на въззивника за намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение, поради прекомерност. Размерът му напълно съответства на предвидените минимални размери по Наредба №1/04г.1 и не надвишава неговата трикратна стойност, поради което няма причина за неговото редуциране. С оглед цената на иска 2 600 лв., съгласно разпоредбата на чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1, минимумът на адвокатското възнаграждение е 296 лв. Ответницата е заплатила уговорено възнаграждение на адвоката в размер на 700 лв. Дори да се приеме, че липсва фактическа и правна сложност на спора, така посочената сума не може да бъде намалена като неоправдано висока. Приложение намира разпоредбата на чл. 78 ал. 5 от ГПК, която следва да претърпи и ограничението, въведено с разпоредбата на пар. 2 от ДР на Наредба №1, по повод  преценката на размера на възнаграждението по чл. 36 от ЗА. Така фиксираният като минимален за присъждане от съда размер, е трикратния на посочения минимален по чл. 36 от ЗА, и в случая той възлиза на 888 лв. Поради това липсват условия за редуциране на присъденото като разноски на ответницата в първоинстанционното производство адвокатско възнаграждение.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени. Въззиваемата страна е претендирала разноски за тази инстанция, и такива следва да се присъдят в направения и доказан размер на 850 лв. за адвокатско възнаграждение. Идентични на горните са и съображенията за тези разноски, тъй като те отново попадат в рамките на посочената минимална сума..

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                     

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 72/26.05.2011г. по гр.д. № 1035/10г. на НзРС като  ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА А.Б. Иванова да заплати на Ц.Й.Т. направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 850 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ с оглед цената на иска под  5 000лв.

 

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: