РЕШЕНИЕ №

 

Гр. Сливен, 18.11.2011 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение в публично съдебно заседание на ДВАДЕСЕТ И ПЕТИ ОКТОМВРИ ПРЕЗ ДВЕ ХИЛЯДИ И ЕДИНАДЕСЕТА година, в  състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АТАНАС СЛАВОВ

          ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ СВЕТИЕВА

                Мл.с.: СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

С участието на секретаря Р.Г., сложи за разглеждане докладваното от Председателя,  в.гр.д. №  351  по описа на Сливенския окръжен съд за 2011  година

         Производството е въззивно и се провежда по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 461/02.06.2011г. по гр.д. № 5738/2010г. по описа на РС Сливен от ответника в първоинстационното производство „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО „ЕВРОИНС” АД вписано н търговския регистър към Агенция по вписванията с ЕИК 121265113 със седалище и адрес на управление гр.София, чрез процесуалния си представил по чл.32 т.3 от ГПК.

Първоинстанционото решение е обжалвано частично В ЧАСТТА, в която първоинстанционния съд е присъдил на въззиваемите П.К.П. И М.И.П. обезщетение за забава, равно на законната лихва за периода от 27.09.2007год./датата на деликта/ до датата на завеждане на исковата молба в съда т.е. 22.10.2010 год. върху присъденото обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане в размер на 10 384.80 лв.

С атакуваното съдебно решение първоинстанционният съд е осъдил въззивника „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО „ЕВРОИНС” АД да заплати на въззиваемите П.К.П. И М.И.П. сумата от 10 384.80 лв., представляващи обезщетение за причинени имуществени вреди от непозволено увреждане, вследствие на настъпило ПТП на 27.09.2007г., ведно със законната лихва от тази дата до окончателното изплащане на обезщетението, както и направените по делото разноски. С решението съдът е отхвърлил предявения иск с правно основание чл.226 ал.1 от КЗ до пълния му размер в размер на 12 981 лв.

В жалбата си до съда въззивника „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО „ЕВРОИНС” АД, чрез процесуалния си представител по реда на чл.32 т.3 от ГПК юрист консул И.З.,твърди, че първоинстанционното решение е недопустимо, постановено при произнасяне от страна на първоинстанционния съд свръхпетитум. В тази насока твърди, че такъв иск за обезщетение за забава за времето от датата на настъпване на деликта до предявяване на иска не е предявен с исковата молба. Пред първоинстанциония иск не е надлежно предявен акцесорен иск с правно основание чл.86 ал.1 в вр. чл.84 ал.3 от ЗЗД. Твърди, че поради тази причина представляваното от нея дружество не направило възражение , че този иск е погасен по давност / чл.111 б.в от ЗЗД/.

Моли съда да обезсили атакуваното решение в тази му част. Претендира за направените по делото разноски.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор от процесуалния представител на въззиваемите П.К.П. и М.И.П., действащ по реда на чл. 32 т.1 от ГПК - адв. И.Б., с който оспорва изразените във въззивната жалба обстоятелства.

В отговора се излагат аргументи, противни на изложените във въззивната жалба.

В същия срок е постъпил отговор и от ответника по евентуалния иск по чл. 45 от ЗЗД от Г.Д.Д., чрез процесуалния си представител по реда на чл. 32 т.1 от ГПК - адв. С.М.Р., в който оспорва въззивната жалба, твърди, че същата е неоснователна и моли съда да постанови решение, с което потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. В отговора излага съображения, че в исковата молба въззиваемите П.К.П. и М.И.П. изрично са поискали от съда да се произнесе по акцесорения иск по смисъла на чл.86 от ЗЗД.

В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемите  ТД „Българка 99” ООД и от СМК „Стройцем” ООД.

С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени или процесуални искания.

В съдебно заседание, въззивника редовно призован, не се явява законен представител и не се представлява от процесуален представител. В съда е постъпило писмено становище процесуалния му представител си по чл. 32, т. 3от ГПК, с което подържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира присъждане на разноски и юрист консулско възнаграждение.

В съдебно заседание въззиваемите П.К.П. И М.И.П., редовно призована, явява се лично въззивника П.К.П., който поддържа отговора. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение, което счита за правилно и законосъобразно.

Въззиваемата страна Г.Д.Д., редовно призован, не се явява и  не се представлява.

Въззиваемата страна ТД „БЪЛГАРКА-99” ООД, редовно призовани, не се явява законен представител, не се представлява в съдебно заседание.

Въззиваемата страна СМК „СТРОЙЦЕМ” ООД, редовно призовани, не се явява законен представител на търговското дружество и не се представлява в съдебно заседание.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, тъй като същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящия съдебен състав, след преценка на събраните от първоинстанционния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и като такава следва да бъде потвърдено.

От събраните доказателствата по делото , пред първоинстанционния съд и от представените доказателства пред въззивната инстанция съдът приема за установена следната ФАКТИЧЕСКА ОБСТАНОВКА:

Настоящия съдебен състав на СлОС счита, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. 

Въз основа на събраните доказателства, съдът направи следните ПРАВНИ ИЗВОДИ:

Решението на първоинстанционния съд е обжалвано обезщетение за забава, равно на законната лихва за периода от 27.09.2007год./датата на деликта/ до датата на завеждане на исковата молба в съда върху присъденото обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане в размер на 10 384.80 лв.

Мотивите на решаващия съд за да постанови атакувания съдебен акт,са че акцесорната претенция е основателна, с оглед основателността на главния иск и съгласно чл.223 ал.2 от КЗ, въззивника „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО „ЕВРОИНС” АД, като застраховател отговоря и за дължимите лихви, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увредените лица.

Настоящия съдебен състав споделя изцяло правните изводи на решаващия състав на РС Сливен, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Първоинстанционния съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба като твърдения факти и обстоятелства, на които се основават исковите претенции, правилно е определил границите на правния спор и е дал съответстващата правна квалификация на исковите претенции.

От анализа на събраните по делото доказателства, може да се обоснове извод за основателността на предявения иск.

При отговорността по застраховката "Гражданска отговорност" за обезщетяване на имуществени вреди, причинени на МПС, изразяващи се в "претърпяна загуба", застрахователят ще отговаря за онези имуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, т.е. реално претърпените и вече настъпили вреди, пряко свързани с увреденото МПС. Отговорността на застрахователя за вреди по застраховка "Гражданска отговорност" има договорен характер спрямо насрещната страна по застрахователния договор - застрахованият, но в хипотезата на 223 ал.2 от КЗ отговорността на застрахователя към третите увредени от застрахования лица е тъждествена по обем и съдържание с отговорността на прекия причинител по чл. 45 от ЗЗД. Поради това застрахователят дължи на увредения това, което би му дължал деликвентът по правилата на деликтната отговорност. В хипотезата на 223 ал.2 от КЗ законната лихва се дължи от застрахователя от момента на настъпване на вредите. В този смисъл е и трайната практика на ВКС.

По отношение на направеното възражение за недопустимост на Решението в атакуваната част, поради произнасяне на първоинстанциония съд „свръх петитум”  настоящия съдебен състав намира същото за неоснователно.

В депозираната пред първоинстанциония съд искова молба изрично от въззиваемите е поискано от съда да присъди и „законната лихва от деня на увреждането27.09.2007 год. до окончателното изплащане на сумата”. От така установеното може да се направи единствения правен извод , че искът с правно основание чл.86 ал.1 в вр чл.84 ал.3 от ЗЗД е предявен пред съда за разглеждане и по него се дължи произнасяне. В изложения смисъл първоинстанциония съд в изпълнение на задълженията си вменени от процесуалния закон е приел и разгледал предявения иск и поради тази причина решението е допустимо и не е постановено „свръх петитум”.

Второто основание, което се въвежда във въззивната жалба, за до обоснове недопустимостта на атакуваното решение , е възражението, че искът по чл.86 ал.1 от ЗЗД, а именно обезщетението за забава от датата на деликта до датата на завеждане на исковата молба в съда, следва да се предяви като обективно съединен самостоятелен иск със акцесорен характер, спрямо главния иск.

При исковете за непозволено увреждане съгласно нормата на чл.84 ал.3 от ЗЗД, деликвента изпада в забава от датата на деликта и дължи обезщетение за забава равно на законната лихва. Този принцип при непозволеното увреждане обуславя правилото, че увреденото лице, има право и може да иска присъждане на обезщетение за забава, от датата на деликта или увреждането до окончателното изплащане на обезщетението за причинени имуществени или неимуществени вреди от непозволено увреждане. Това обуславя извода, че иска за обезщетение за забава, като акцесорен иск към иска за обезщетение за вреди от непозволено увреждане е иск за период от време с начало законово определен момент т.е. от датата на деликта /чл.84 ал.3 от ЗЗД/ до датата на окончателното му изплащане.

Искът за обезщетение за забава по смисъла на чл.84 ал.3 от ЗЗД,  към иск с правно основание чл.45 от ЗЗД, представлява иск за обезщетение за това че длъжник е изпаднал иск за забава от момента на деликта и е в забава до окончателното изплащане на обезщетението за вреди.

В случая следва да се прави разликата между иск за обезщетение за забава /„мораторна лихва”/ при неизпълнение на парични задължения. В този случай искът за обезщетение за забава е иск от датата на падежа до датата на предявяване на исковата молба в съда и това произтича от нормата на чл.86 от ЗЗД. В този случай се касае за различни по характер искове макара като стойност да са равни на законната лихва.Този изводи, се налага от специфичния характер на непозволеното увреждане и целта на закона в случая е да възпира участниците в гражданския оборот от такива действия. При други задължение за парични суми, обезщетението за забава от датата на падежа до датата на постъпване на исковата молба в съда е самостоятелен иск за този период, който следва да се доказва, както по основание така и по размер при условията на пряко и пълно доказване. В изложения смисъл първоинстанционото решение не е недопустимо. В този смисъл трайната практика на ВКС- Решение № 6 от 28.01.2010 г. на ВКС по т. д. № 705/2009 г., II т. о., ТК, докладчик съдията М.Б., Решение № 72 от 30.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 475 /2008 г., II т. о., ТК, докладчик съдията В.А..

За пръв път в настоящата инстанция въззивника е направил възражение за погасяване на давност на обезщетение за забава. Настоящия съд не следва да зачете възражението за погасяване по давност на искът за обезщетение за забава. Вземането за лихви при упражнено право на трети лица срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвента, се погасява с кратката тригодишна погасителна давност, съгласно чл. 111, б. "в" ЗЗД, считано от деня на настъпилото пътно-транспортно произшествие, от когато е изискуемо вземането за непозволено увреждане. Съгласно норма на чл. 133 от ГПК това възражение не е направено с отговора на исковата молба, а се прави със въззивната жалба пред тази инстанция. Така направеното възражение е недопустимо с оглед настъпилата преклузия. В изложения смисъл възражението е неоснователно и не следва да бъде зачетено.

Районният съд е провел надлежно и пълно съдебно дирене, събрал е допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективна фактическа обстановка и въз основа на нея е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изложеното и при констатираното съвпадение на правните изводи на двете инстанции, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

Въззиваемата страна не е претендирала пред настоящата инстанция разноски и такива не следва да й се присъждат.

С оглед изхода на делото и по правилата на процеса, въззивникът следва да понесе своите разноски така както са направени.

Съгласно правилото на чл.280 ал.2 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

По тези съображения, съдът

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 461/02.06.2011г. по гр.д. № 5738/2010г. по описа на РС Сливен като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

В останалите части решението е влязло в сила поради необжалването му.

 

РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК, е окончателно и не подлежи на касационно обжалване

.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: