Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 05.10.2011 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на пети октомври през двехиляди и единадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                              мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 355  по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 479/23.06.2011г. по гр.д. № 1046/11г. на СлРС, с което е осъдено ответното дружество да заплати на едноличния търговец-ищец, сумата 16 741, 14 лв., представляваща неплатена част от възнаграждение по договори за изработка, ведно със законовата лихва за забава от предявяването на иска, отхвърлена е като неоснователна претенцията за заплащане на обезщетение за забава в размер на мораторната лихва върху неплатените главници до завеждането на исковата молба в размер общо на 1 992, 99 лв., и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва частично цитираното решение на СлРС, по отношение на присъдената главница над сумата  13121 лв. до 16 741, 14 лв. и по отношение на разноските. Твърди, че РС неправилно не е приел и обсъдил представеното платежно нареждане от 19.05.11г., за извършено частично плащане по две от фактурите, за сумите 1043,13лв. и 577,01 лв. Заявява, че ищецът некоректно не е представил доказателства, че преди приключване на делото в първата инстанция е направено такова плащане, а от своя страна съдът е извършил процесуално нарушение, като не е възобновил производството след представянето на документа,  с оглед установяване на факта от значение за спора – частично погасяване на задължението. Също така незаконосъобразно е приел и, че на ищеца се дължат разноски в пълен размер – такива следвало да се присъдят съразмерно на уважената част от иска. Поради изложеното моли въззивния съд атакуваното решение да бъде частично отменено и вместо него съдът да постанови ново, с което да отхвърли главния иск за сумата над 13 121 лв. до присъдения размер от 16741, 14 лв., както и присъди разноските на ищеца съразмерно на уважената част от иска. Не е претендирал разноски за тази инстанция.

Прави  доказателствено искане за събиране на писмено доказателствено средство – платежно нареждане от 19.05.2011г. във въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна. Заявява, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, поради което моли въззивния съд да го потвърди и присъди разноските за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за тази фаза на производството.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие, който да изрази становище по жалбата.

В с.з. въззиваемият ЕТ, редовно призован, не се явява и не се представлява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК оспорва жалбата, заявява, че счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли въззивната инстанция да го потвърди. Претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата не са направени възражения.

С мотивирано определение, държано в о.с.з. въззивният съд е отказал да допусне събиране на посоченото от въззивника писмено доказателство, поради настъпилия ефект на ранна преклузия по отношение на него.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваната част от решението е и правилна, поради което следва да бъде потвърдена, С ИЗКЛЮЧЕНИЕ ОТНОСНО РАЗНОСКИТЕ.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд и въвежда съдебното решение на първоинстанционния съд по подразбиране.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Решаващият съд правилно е подвел изложените в исковата молба обстоятелства към правните норми, регулиращи търговския договор за изработка, като е изследвал вапросите, свързани с изпълнението на договорните задължения на всяка от страните, въз основа на представените от тях годни и относими доказателствени средства. Безспорно е установил, че ищецът е изпълнил главното си задължение да изработи родово определените движими вещи, както и, че ответникът, от своя страна, не е изпълнил изцяло своето насрещно задължение да заплати уговорената цена. Поради това е приел, че следва да се ангажира гражданската му договорна отговорност за реално изпълнение на остатъка от паричното му задължение, който възлиза на 16 741, 14 лв.  

Ответникът инвокира във въззивната си жалба оплакване, че действително дължимият размер на сумата е 13 121 лв., поради извършено в хода на процеса плащане. РС правилно, и в съответствие с правилата на ТПК, е отказал да обсъжда представеното от ответника след приключване на устните състезания писмено доказателствено средство – копие от платежно нареждане от 19.05.2011г. за сумата общо от 1 620, 14 лв. по две от процесните фактури. Датата на документа предхожда датата на последното съдебно заседание, в което е приключило съдебното дирене – 30.05.2011г., и тъй като това е документ, намиращ се в държане на ответника, последният е могъл и е бил длъжен да го представи в това с.з. След този момент това доказателствено средство няма качеството нито на новооткрито, нито на новосъздадено и не обективира новонастъпил или новоузнат факт, поради което съдът не е имал процесуално задължение да го събира и цени. По същата причина, съгласно императивните разпоредби на чл. 266 от ГПК, такава възможност липсва и във въззивната фаза на производството.  Правилото на чл. 235 ал. 3 от ГПК би действало, ако документът бе представен от страната веднага след създаването му, или, най-касно – в следващото съдебно заседание, което е било на 30.05.11г. и последно по делото.

Неоснователно е и оплакванетона въззивника, че “ищецът некоректно не е представил доказателства, че след приключване на делото пред РС, ответникът е направил частично плащане” – по начало тежестта на доказване на положителния факт на плащане лежи върху длъжника-ответник и той следва да ангажира доказателства, че е престирал, още повече, че документът за превода се е намирал у него от момента на извършването му.

Така съдът приема, че задължението съществува в претендирания размер и частично изпълнение не е надлежно доказано, поради което главният иск следва да се уважи изцяло. Върху главницата следва да се присъди и претендираното  обезщетения в размер на законовата лихва от предявяването на иска, до окончателното изплащане.

По отношение на акцесорната претенция за мораторна лихва няма въззивна жалба, поради което в тази част решението е влязло в сила.

То, обаче, е неправилно в частта, касаеща присъдените разноски. С оглед изхода на процеса и съгласно разпоредбите на ГПК, направените от ищеца разноски следва да му бъдат заплатени от ответника съразмерно на уважената част от иска. В разрез с това РС е присъдил изцяло разноските на ищеца, поради което въззивният съд следва да отмени решението в тази част за сумата над 2 558, 43 лв.

Ето защо, в частите, в които правните изводи на двете инстанции съвпадат, липсват отменителни основания и атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

За тази инстанция, предвид частичното уважаване на въззивната жалба, въззивникът следва да заплати разноски на въззиваемата страна съразмерно на отхвърлената част, в размер на 987, 88 лв., а тъй като той не е претендирал разноски за въззивната фаза, такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 479/23.06.2011г. по гр.д. № 1046/11г. на СлРС относно разноските, В ЧАСТТА, с която е осъдено СД “БЕРКО 90 Б. *** да заплати на ЕТ “АЛАННИ-З. К.”, гр. Сливен направените разноски по делото, за сумата над 2 558, 43 лв. до присъдения размер от 2 863 лв., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 479/23.06.2011г. по гр.д. № 1046/11г. на СлРС в останалата обжалвана част.

 

 

 

ОСЪЖДА СД “БЕРКО 90 Б. *** да заплати на ЕТ “АЛАННИ-З. К.”, гр. Сливен направените разноски по делото за въззивното производство съразмерно на отхвърлената част от жалбата, в размер на 987, 88 лв.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването.

                   

 

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: