Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 196

 

гр. Сливен, 11.10.2011 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на пети октомври през две хиляди и единадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

   ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

        Мл.с.КРАСИМИРА КОНДОВА

                                                           

при  секретаря К.И., като разгледа докладваното от младши съдия Кондова въззивно гр.д. N 387  по описа за 2011   год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното производство В.Н.Р. *** чрез процесуалния си представител по пълномощие – адв.К.Т. ***. Атакува се изцяло като неправилно, незаконосъобразно и неоснователно Решение № 565/11.07.2011г., постановено по гр.д. № 1747 по описа за 2011г. на СлРС.

С обжалваното решение СлРС частично е уважил предявения от ищцата Р. иск с правно основание чл.224 КТ срещу ответника ОУ „П.Хитов”-гр.Сливен, като е осъдил последния да заплати сумата в размер на 271,75 лв., представляваща разлика между платеното обезщетение и дължимото и такова по чл.224, ал.1 КТ за 175 работни дни, ведно със законната лихва, считано от 25.03.2011г./датата на подаване на ИМ/ до окончателното заплащане на сумата и е отхвърлил иска до пълния претендиран размер 7954,54 лв. като неоснователен. Със същото решение е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение за периода от 01.02.2011г. /датата на прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата/ до датата на подаване на ИМ като неоснователен и недоказан. Ищцата е осъдена да  заплати разноски в размер на 480,00 лв., а ответника в размер на 10 лв. разноски и 50,00лв. държавна такса.

Въззивницата чрез своя процесуален представител по пълномощие твърди, че така постановеното решение е незаконосъобразно, тъй като са нарушени разпоредбите на §3 от Наредбата за допълнителните и други трудови възнаграждения. Излагат се доводи, че вещото лице в експертното си заключение по назначената и изслушана по делото съдебно-счетоводна експертиза е възприело грешен метод на изчисление на дължимото обезщетение по чл.224, ал.1 КТ – за неизползван платен годишен отпуск. Посочва се, че при изчислението на среднодневното брутно трудово възнаграждение вещото лице е разделило полученото възнаграждение за месец декември 2010г. /месеца приет за база/ на броя на работните дни през месец декември, т.е. разделило е брутното трудово възнаграждение /БТВ/ на 22 работни дни, а не на реално отработените през месеца 11 дни. По този начин вещото лице значително е намалило размера на средното дневно брутно възнаграждение за полагаемите се 175 дни неизползван платен годишен отпуск. Твърди се, че като е възприел безкритично така изготвеното заключение, районния съд е нарушил разпоредбите на §3 от Наредбата за допълнителните и други трудови възнаграждения и е постановил незаконосъобразно съдебно решение. В условията на евентуалност е отправен и втори аргумент за незаконосъобразност и неоснователност на решението. В тази връзка се твърди, че съда неправилно е възприел, че изплатената на ищцата сума в размер на 1000 лв. допълнително материално стимулиране /ДМС/ не е възнаграждение с постоянен характер, тъй като се изплаща при наличието на определени условия. Въззивната страна счита, че така изплатената сума представлява еднократно допълнително трудово възнаграждение, което спада към „други трудови възнаграждения на директорите”, съгласно чл.4 б.”г” от Раздел ІІ на Правилата за определяне на работните заплати на директорите на общинските и държавните училища и обслужващи звена през 2010г., приети със Заповед № ОД 09-212/01.03.2010г. на министъра на образованието, младежта и науката на РБългария. За изплащането на това възнаграждение не се изисква наличие на условия и предпоставки и е с определен размер, визиран в горепосочената разпоредба.

Твърди се, че с така постановеното решение СлРС е ощетил ищцата в първоинстанционното производство, като я е осъдил да заплати разноските за производството и в нарушение на закона не е присъдил дължимото й обезщетение.

С въззивната жалба се иска  отмяна и постановяване на ново решение, с което да се осъди ответника ОУ „Панайот Хитов”-гр.Сливен да заплати сумата, представляваща разликата между изплатеното обезщетение за 175 дни неизползван платен годишен отпуск по чл.224 КТ и действителния му размер, ведно със законната лихва върху главницата и сторените  разноски в производствата пред двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответната по жалбата страна, съдържащ изложени съображения, насочени към опровергаване на направените във въззивната жалба на ищцата  оплаквания. В него се твърди, че експертизата и изчисленията, направени от вещото лице са правилни, като се излагат доводи, че се прилага корегиращ коефициент, съгласно чл.18, ал.2  от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата / НСОРЗ/. По евентуално наведения довод във въззивната жалба, в отговора се сочи, че ДМС, изплатено на ищцата през месец декември 2010г. не представлява възнаграждение с постоянен характер, като подробно се анализират разпоредби от Правилата за определяне на работните заплати на директорите на училища за 2010г.

Въззиваемата страна иска да се отхвърли депозираната жалба, като се потвърди атакувания съдебен акт. Претендират се разноски пред въззивната инстанция.

Във въззивната жалба, както и в отговора не са направени искания за събиране на  доказателства във въззивната фаза на процеса.

В срока по чл.263 ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. въззивницата, редовно призована се явява лично и с процесуален представител – адв.Т.-***, като се заявява, че се поддържа въззивната жалба и се моли за отмяна на постановеното решение. Претендират се разноски и се представя списък по чл.80 ГПК.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована се представлява от процесуален представител – адв.Х. ***, който поддържа доводите, изложени в отговора на въззивната жалба и моли за потвърждаване на обжалваното решение. Претендира разноски за въззивното производство.

   Въззивният съд, след като обсъди данните по делото и прецени становищата и доводите на страните, приема, че въззивната жалба е редовна, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, притежаващ правен интерес от обжалването и е процесуално  допустима.

След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата съдебна инстанция констатира, че атакуваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – допустимо.

В резултат на осъществения контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение и извършената преценка на събраните пред първостепенния съд доказателства, въззивния съд намира, че обжалваното решение не страда от наведените в жалбата пороци.

Установената от районния съд фактическа обстановка в пълен обем кореспондира със събраните по делото писмени доказателства и гласни  доказателствени средства, поради което се споделя от  настоящия съдебен състав, който съгласно чл. 272 от ГПК,  ПРЕПРАЩА своята към нея.

Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.

Релевираните в същата възражения, сочещи на  материална незаконосъобразност на атакуваното решение са несъстоятелни и не се подкрепят от събраната по делото доказателствена съвкупност.

Съгласно разпоредбата на чл.224, ал.2 КТ, размера на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск, дължимо от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение се изчислява по реда, визиран в чл.177 КТ. Следователно определянето на размера на обезщетението по чл.224 КТ е принципно обвързано с нормата за изчисляване на възнаграждение за ползван платен отпуск. За времето на платения годишен отпуск работодателят изплаща на работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото среднодневно брутно трудово възнаграждение / БТВ/ за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работника, респ.служителя е отработил най-малко 10 работни дни.  В конкретния казус е приложима Наредба за структурата и организацията на работната заплата / НСОРЗ/, приета с ПМС №4 от 17.01.2007г., обн.ДВ бр.9/26.01.2007г. Съгласно чл.18, ал.1 от цитираната наредба среднодневното БТВ по чл.177, ал.1 КТ се установява, като начисленото при същия работодател БТВ за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работника или служителя е отработил най-малко 10 дни, се раздели на броя на отработените дни през този месец. Общи са основните правила в цитираната наредба за изчисляване, както на обезщетение, така и на възнаграждение по повод на платения отпуск, т.е. еднакво е изискването за отработени най-малко 10 дни, идентични са елементите на месечното БТВ, изчисляването на обезщетението за неизползван отпуск също е неутрално, спрямо факта за коя година се отнася неизползвания отпуск – за текущата, за предходна една или повече години. Разликата се състои в това, че коригиращ коефициент по чл.18, ал.2 от НСОРЗ се прилага спрямо среднодневното БТВ при фактическо ползване на отпуск. Само тогава е възможно, при повременно заплащане и определен месечен размер на трудовото възнаграждение, среднодневната сума да се коригира с коефициент , чието предназначение е да елиминира влиянието на различния брой работни дни през месеца –база и този, през който се ползва отпускът. При определяне на обезщетението, обаче директно се пресмята с изчисленото среднодневно БТВ, защото не е налице „месец, през който се ползва отпускът”. Ето защо, съдът не може да се съгласи с доводите, изложени от страна на въззиваемата страна в отговора на въззивната жалба за прилагане на коригиращ коефициент от вещото лице, изготвило експертизата по делото. От друга страна, съдът смята, че дължимото обезщетение е правилно изчислено и изложено от вещото лице в изготвената по делото съдебно-икономическа експертиза. Начисленото на ищцата БТВ за базовия месец 12.2010г. е 515,93 лв./ за 11 отработени дни/. Вещото лице е включило и 1/12 част от ДМС /на основание чл.17, ал.2 НСОРЗ/, но изчислено за цял месец – 83,33 лв. Последната сума разделена на 22 работни дни за месец 12.2010г. дава дневната сума от това ДМС или сумата от 3,79 лв. на ден. За 11 отработени дни от ищцата през месец 12.2010г.сумата за това ДМС е в размер на 41,69 лв. Така БТВ е сбора от начисленото БТВ за базовия месец 515,93 и 41,69 лв./ДМС за 11 отработени от ищцата дни/ или БТВ за 11 отработени дни е в размер на 557,62 лв. Следвайки формулата, визирана в чл.18, ал.1 НСОРЗ – начисленото за месец 12.2010г.- БТВ в случая 557,62 се разделя на 11 отработени дни и се получава среднодневното БТВ в размер на 50,69 лв. Същата величина е получило и вещото лице, изготвило експертизата, но при пресмятане на дължимото БТВ за 22 работни дни, колкото има базовия месец 12.2010г., събрано с 1/12 част ДМС, дължимо за целия базов  месец, поради което, след това е разделило на 22 работни дни. По изложените съображения настоящия съдебен състав намира, че по този начин на изчисляване не се е стигнало изобщо до намаляване размера на дължимото на ищцата обезщетение.

По отношение на евентуално релевирания аргумент за незаконосъобразност на решението,поради невключване на целия размер на ДМС при изчисляването на обезщетението по чл.224 КТ, съда намира следното:

В чл.17, ал.1 НОСРЗ са изброени елементите, които се включват в БТВ при определяне на възнаграждението, респ.обезщетението за платен годишен отпуск по чл.177 КТ. В т.3 са упоменати и допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер. Съгласно чл.15, ал.2 НОСРЗ за допълнителни възнаграждения с постоянен характер се считат и допълнителните възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Цитираната от въззивницата разпоредба на чл.4, б.”г” от Правилата за определяне на работните заплати на директорите на общинските и държавните училища и обслужващи звена през 2010г. предвижда, че в брутната заплата на директорите могат да се включват и допълнителни трудови възнаграждения, изброени от буква „а” до б.”е”, при условие, че в колективен трудов договор или във вътрешните правила за работна заплата такива са предвидени за персонала на училището. Действително във вътрешните правила за работна заплата в VІІ ОУ „Панайот Хитов”-Сливен – работодател на ищцата в чл.15, ал.12 е предвидено изплащане на ЕДМС, но за начисляването и съответно получаването му са предвидени редица предпоставки, а именно наличие на икономии от фонд работна заплата, издълженост от страна на училището на всички текущи задължения към бюджета, персонала и доставчиците на стоки и услуги и др. Така изплатеното ЕДМС на ищцата не може да попадне в категорията на възнаграждения с постоянен характер, на първо място защото не се изплаща постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и на следващо място защото не зависи само и единствено от отработеното време. Ето защо настоящия съдебен състав намира, че в БТВ на ищцата при изчисляване на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск, не е следвало да бъде включена и 1/12 част от това ЕДМС, но тъй като в тази насока няма въззивна жалба, респ. насрещна такава, следва изчисленото обезщетение да остане така, както е посочено от вещото лице в заключението на изготвената съдебно-икономическа експертиза.

По изложените съображения Окръжния съд следва да потвърди оспорения съдебен акт.

С оглед изхода на производството, на въззиваемата страна  следва да бъдат присъдени направените разноски за въззивната инстанция в размер на 500,00 лева / петстотин лева/, представляващи заплатен адвокатски хонорар.

 

  Мотивиран от гореизложеното, съдът

 

 

Р     Е     Ш     И  :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 565/11.07.2011 г. по гр.д.№ 1747/2011 г. на Сливенски районен съд.

ОСЪЖДА В.Н.Р., ЕГН: ********** ***-А да заплати на VІІ ОУ „Панайот Хитов” на адрес гр.С., ул.”Б. К.” № *, представлявано от директора В.П. сумата от 500,00 лв.  /петстотин лева/, представляваща разноски по делото във въззивната инстанция.

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

                                                       

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                          ЧЛЕНОВЕ:

                                                                                              1.

                                                                                              2.