Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  214

 

                                                гр.Сливен, дата 11.11.2011 г.

                                   

                                   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

          СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на осемнадесети октомври две хиляди и единадесета година, в състав:

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: АТАНАС СЛАВОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ СВЕТИЕВА                                                                                                                                                      

                                                                        МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря К.И., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 396 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

         Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

         Обжалвано е изцяло първоинстанционно Решение № 457 от 09.06.2011 г. постановено по гр.д. № 719 по описа за 2011 г. на Сливенски районен съд, с което съдът се е произнесъл по предявен иск за заплащане на сума в размер на 60 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение от Основно училище /ОУ/ „Черноризец Храбър”, с.Крушаре на ищцата Ю.И.Д., ведно с мораторна лихва за забава от датата на изплащане на трудовото възнаграждение до датата на предявяване на исковата молба, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата. Със същото решение ответникът бил осъден да заплати на ищеца, направените по делото разноски в размер на 350 лв.

          Недоволен от така постановеното решение останал ответникът в първоинстанционното производство. В жалбата си до съда, въззивникът обжалва изцяло горецитираното решение на Сливенски районен съд, като твърди, че то е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. Прави възражение относно правната квалификация на исковата претенция дадена от съда по чл.225 от КТ, доколкото тя не кореспондирала с твърденията на ищеца изложени в исковата молба. Формулира оплакване относно незаконосъобразност на отмяната на процесната заповед, доколкото искането за това било направено с писмените защити по делото. Твърди, че съдът неправилно интерпретирал събраните по делото доказателства във връзка с извода за нередовност на проведеното Общо събрание, а от тук и за недължимост на удържаната сума от ищцата.

          Моли съдът да се произнесе с акт, с който да отмени изцяло решението на районния съд и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Прави искане за присъждане на направените разноски.

          В срока за отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият е депозирал писмен отговор пред първоинстанционния съд, с който оспорва жалбата изцяло. В него се излагат съображения, целящи опровергаване на направените с жалбата оплаквания.

          От Сливенски окръжен съд се иска постановяване на решение, с което първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден като правилен и законосъобразен. Претендира се присъждане на разноските във въззивното производство - адвокатски хонорар в размер на 200 лв.

          В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, не се представлява от представител по закон. За него се явява представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК, който заявява, че поддържа въззивната жалба, не възразява по доклада и няма доказателствени или други процесуални искания. Пледира жалбата да бъде уважена на посочените в нея основания, а решението на първоинстанционния съд отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявеният от ищеца иск. Иска присъждане на направените разноски.

          В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, не се явява. Представлява се от представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, считайки я за неоснователна и пледира въззивният съд с крайния си акт да потвърди, първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно на основанията изложени в отговора на въззивната жалба. Моли да му бъдат присъдени сторените по делото разноски.

          Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК; подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.          

          С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът, след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и като такова, следва да бъде потвърдено.

                   Настоящият състав на СлОС намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея. Споделя и окончателните правните изводи изложени в обжалваното съдебно решение, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

                   Първоинстанционният съд въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, неправилно е определил правната квалификация на иска, като такава по чл.225, ал.1 от КТ и чл.245 от КТ. В този смисъл основателно е  възражението на въззивника, че дадената от съда правна квалификация не съответства на заявената искова претенция. Въззвният съд квалифицира исковете като такива по чл.128, т.2 от КТ и по чл.86 от ЗЗД. Доколкото другата квалификация, не се е отразила на процеса на доказване проведен от страните пред първа инстанция и по делото са били установени правнорелевантните  за спора факти, то не е необходимо съставянето на нов доклад от въззивна инстанция по възприетата правна квалификация.

                   Въззивната инстанция счита, че макар и да е налице порок, допуснат от първоинстанционния съд, който неправилно е квалифицирал претенцията на ищеца, то това не води до недопустимост на решението на районния съд и не е основание за неговото обезсилване. В своята задължителна и константна практика ВС и ВКС последователно са се придържали към становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд /Решение № 45 от 20.04.2010 г. на ВКС по т.д. № 516/2009 г., II т.о. постановено по чл.290 от ГПК/. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивния съд, той има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията на в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, неговата правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първа инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т.ч. и квалифициране на спорното право.

                  От друга страна направените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение се приемат за неоснователни, тъй като въззивният съд след обсъждане на всички доказателства по делото, достига до същите изводи като тези на районния съд относно незаконосъобразност на постановената заповед  и извършената въз основа на нея удръжка в размер на 60 лв.

                 Правният спор между страните се свежда до разрешаването на въпроса има ли право работодателят да удържи без съгласието на работника от диференцирано заплащане за учебната 2009/2010 г. сума различна от тези, които са изчерпателно посочени в чл.272 от КТ. Удръжката представлява приспадане от дължимото от работодателя трудово възнаграждение за задължения на работника.

                 Между страните не се спори, относно дължимостта на тази сума, защото от представени по делото доказателства е видно, че работодателят е определил и заплатил на ищцата сума в размер на една минимална работна заплата за работно облекло за календарната 2010 г. Въпросът за работното облекло е разрешен на нормативно ниво в Наредба за безплатното работно и  униформено облекло утвърдена с ПМС № 72 от 30.12.1986 г., oбн., ДВ, бр. 8 от 30.01.1987 г., в сила от 1.01.1987 г., изм., бр. 38 от 11.05.1990 г., отм., бр. 9 от 28.01.2011 г., която е издадена на основание чл.296 от КТ. Разпоредбата на чл. 296 от Кодекса на труда е обща разпоредба, която установява правото на работниците и служителите на работно и униформено облекло. Редът и начинът на осъществяване на това право е установен в Наредбата за безплатното работно и униформено облекло. Именно тази наредба е приложима към настоящият спор, доколкото именно тя е действала към момента на извършване на удръжката – 08.10.2010 г. В чл.15 на Наредба за безплатното работно и  униформено облекло е предвидено, че при прекратяване на трудовото правоотношение работниците връщат на предприятието зачисленото им работно облекло, а ако не го върнат, заплащат стойността му за срока на доизносване. В настоящият случай е безспорно, че тази сума се дължи, с оглед на обстоятелството, че работното облекло е предоставено във формата на сума пари, които работниците изразходват за тази цел, т.е. няма как да бъде върнато нещо различно освен пари, а тяхната дължимост следва по изричната разпоредба на този текст. В този смисъл страните безпредметно са се впуснали да доказват приложимостта на Вътрешните правила за организация на работната заплата в ОУ „Черноризец Храбър” и относно редовността на проведеното Общо събрание, тъй като това задължение е вменено на работника по силата на нормативен акт и неизпълнението му би довело до неоснователно обогатяване. Поради това въззвният съд намира, че не следва да обсъжда и възраженията изложени във въззивната жалба относно тези обстоятелства, доколкото те не са релевантни за настоящия спор. Съвсем отделен е въпросът за размера на сумата, която се дължи за срока на доизносване предвид датата на прекратяване на трудовото правоотношение, но този въпрос е без значение в настоящото производство предвид обстоятелството, че самата удръжка е била незаконосъобразно извършена.

                  Въззивниат съд намира, че работодателят неправомерно е удържал иначе дължимата сума, която работникът следва да възстанови при прекратяване на трудовото правоотношение, за срока на доизносване на работното облекло от дължимото му за учебната 2009/2010 г. диференцирано заплащане. Неоснователно е възражението на въззвника, че районният съд незаконосъобразно отменил процесната заповед, с която била извършена удръжката, тъй като искането за това било направено с писмените защити по делото. Дори и да е така, районният съд е процедирал правилно и законосъобразно, доколкото искането за отмяна на заповедта се съдържа само по себе си в искането за осъждане на работодателя да възстанови неправомерно удържаната сума. С произнасянето си по въпроса, че удръжката е извършена незаконосъобразно, съдът се произнася и относно правилността и законосъобразността на самата заповед, с която е извършено това. Не всички вземания на работодателя, дори и да произхождат от трудовото правоотношение, могат да се прихващат от трудовото възнаграждение на работника или служителя, а в случая е безспорно, че диференцираното заплащане, от което е била удържана процесната сума, по своя характер и предназначение е вид трудово възнаграждение, което се заплаща във връзка със системите на делегираните бюджети – чл.10 от Наредба № 1 от 04.01.2010 г. за работните заплати на персонала в звената от системата на народната просвета. Удръжките са допустими само за вземанията, за които законът изрично го допуска. В тези случаи отношението на работника към удръжката е ирелевантно, но хипотезите в които неговото несъгласие  е без значение са изчерпателно уредени. В това се изразява и закрилната, гарнционна функция на разпоредбата спрямо трудовото възнаграждение. По аргумент за противното, от разпоредбата на чл.272 от КТ следва, че със съгласието на работника удръжки от трудовото му възнаграждение могат да се правят и в други случаи извън посочените в чл.272, ал.1 от КТ. Но доколкото настоящият казус касае непредвидена в чл.272 от КТ удръжка и при липсата на съгласие от работника тя да бъде направена /предвид заведения иск/ от трудовото му възнаграждение, то и действието на работодателя се явява незаконосъобразно, респ. процесната заповед също. Макар и сумата да  е действително дължима от работника, редът по който работодателят е следвало да си я търси при липса на съгласие на работника да бъде удържана от трудовото му възнаграждение е друг – общия исков процес или неговата алтернатива заповедно производство. Без съгласие на работника или служителя работодателят не може да прави удръжки от трудовото възнаграждение, освен в хипотезите на чл. 272 от КТ. В случай че работникът не връща работното облекло и дължи сума за срока на доизносването му, работодателят може да извърши прихващане с цитираните обезщетения единствено, ако има изрично съгласие от страна на работника, в противен случай на негово разположение остава съдебната защита.

        С оглед на изложеното и при констатирано съвпадение между правните изводи на двете инстанции, настоящият съдебен състав счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

                 С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и да заплати на въззиваемата страна, сторените от нея за тази инстанция. В отговора на въззивната жалба и в съдебно заседание, процесуалният представител на въззиваемия е направил искане за присъждане на разноски в размер на 200 лв. – адвокатски хонорар, но по делото липсват каквито и да било доказателства тези разноски действително да са били извършени, т.е. да са били заплатени, съобразно изискването на чл.78, ал.1 от ГПК, поради което съдът намира искането за неоснователно и не следва да постановява нарочен отхвърлителен диспозитив в този смисъл.

                Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът

 

                                                                        

                                            Р      Е     Ш     И  :

 

 

      ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение № 457 от 09.06.2011 г., постановено по гр.д. № 719 по описа за 2011 г. на Сливенски районен съд.

      Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК.

  

 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                          

 

                                                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                            2.