Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  230

гр. Сливен, 02.11.2011г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на втори ноември през двехиляди и единадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                        МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                           мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 397 по описа за 2011  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 509/05.07.2011г. по гр.д. № 6982/10г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от въззивника против въззиваемото дружество иск с правно основание чл. 28 ал. 2 от ЗАЗ във връзка с чл. 87 от ЗЗД за разваляне на сключения на 05.02.2003г. между тях договор за аренда на земеделска земя – нива в м. “Памуклиолу” с площ от 18, 441 дка, ІV категория, представляваща имот № 011002 по плана за земеразделяне на с. Старо село, община Сливен, и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът - ищец в първоинстанционното производство, твърди, че решението е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено при нарушение на материалните и процесуални норми. Заявява, че съдът е приел, че е налице незначителна част от неизпълнение от страна на ответника, предвид срока на договора и последвалото изпълнение ведно с обезщетение за забава, но в случая хипотезата на чл. 87 ал. 4 от ЗЗД била неприложима, тъй като неизпълнението на дължимите арендни вноски е значително, както по отношение на срока на дължимостта, така и в стойностно изражение с оглед клаузата за плащане в троен размер при закъснение. Твърди, че плащането следвало да се извърши за всяка година на 01.10, а за целия период на договора, до предявяване на исковата молба, имало едно такова плащане – на 05.10.2010г. в размер на 365 лв. – превод за “арендна вноска за 2009г. съгласно договор”.

Твърди още, че РС избирателно и превратно е обсъдил събраните доказателства и фактическите му констатации не им съответстват, което прави необосновани и правните изводи. Оплаква се, че първоинстанционният съд не е обсъдил представената покана до управителя на ответното дружество за 20.10.2010г. в 15 ч. страните да се явят при нотариус за сключване на споразумение за прекратяване на договора за аренда, с предупреждение, че в противен случая ще предяви развалянето му по съдебен ред.

Не била обсъдена и тълкувана волята на страните в чл. 3 от договора за аренда – “размерът на арендното плащане се определя въз основа на пазарната цена на добиваните култури” – като ответникът е следвало в процеса да докаже, че е изпълнил пълно и точно задължението си – на експертизата не били поставени въпроси за пазарната цена на съответните култури за периода 2006г. – 2010г.

Също така въззивникът заявява, че в мотивите си решаващият съд е приел, че забавеното изпълнение се дължало и на факта, че той е бил съдружник и управител на ответното дружество до 04.11.08г., и разполагал с представителна и разпоредителна власт да изплати на себе си дължимите арендни вноски, но не е съобразил, че до края на 2008г. дружеството е било представлявано от двама управители – от въззивникъ и М.М., която с пълномощно му е предоставила правото еднолично да представлява дружеството по инвестиционен проект. Липсвали доказателства за вземани решения на ОС на съдружниците по арендните вноски.

В заключение въззивникът счита, че РС не е изпълнил задълженията си да съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна и за установяване на фактите, от значение на спора, поради което моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и вместо него постанови ново, с което уважи иска и развали сключения между страните договор за аренда. Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба са направени нови доказателствени искания за събиране на доказателства във въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор. С него оспорва изцяло въззивнага жалба, твърди, че същата е неоснователна, заявява, че атакуваното решение не страда от никакви пороци и моли  то да бъде потвърдено. Поддържа изцяло заетата в първоинстанционното производство позиция, изразена в отговора на исковата молба и писмената защита. Няма претенция за разноски за тази инстанция.

Няма направени доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, се явява процесуален представител по закон – управителят Т. и процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа изложените в отговора си съображения. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение. Не е направено искане за присъждане на разноските за въззивната фаза на производството.

След докладване на жалбата и отговора не са направени възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор, поради което въвежда мотивите на първоинстанционното решение по подразбиране.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

РС е осъществил надлежно процесуалните си правомощия и задължения по чл. 140 - 149 от ГПК, правилно е определил правното основание на предявения иск, съобразно фактическите твърдения на ищеца, и го е привел към съответстващите му правни норми, като е дал вярна правна квалификация на претенцията като такава по чл. 28 ал. 2 от ЗАЗ във вр. с чл. 87 от ЗЗД – за разваляне на сключен между страните договор за аренда на земеделска земя.

Въззивният съд е обвързан да се произнесе относно правилността на решението, предмет на въззивната жалба само на основанията, инвокирани с нея.

Те се изразяват  в следното:

- липса на “незначителност” на неизпълнението,

- невзимане предвид на нотариалната покана за прекратяване на договора,

- недоказване на действително дължимия размер на арендните вноски и

-приемане за причина за несвоевременното изпълнение на паричното задължение бездействието на ищеца като управител на дружеството.

В договора между страните изрично е указан реда за неговото прекратяване извън хипотезата на изтичане на срока му - общо съгласие на страните, отчуждаване на земята и неизпълнение на задължението за заплащане на арендна вноска. При последния случай се препраща към разпоредбата на чл. 28 ал. 2 от ЗАЗ, съгласно която на това основание – забавяне на плащането на арендната вноска за повече от три месеца, прекратяването на действието на договора става чрез развалянето му по съдебен ред. Последното пък, е регламентирано в правната норма на чл. 87 ал. 3 от ЗЗД. Така “искането за прекратяване на договор за аренда”, без дата, отправено в писмена форма от ищеца до ответното дружество, съдържащо предложение страните да се явявт на 20.10.2010г. в 15.00 ч. пред нотариус, за сключване на споразумение за прекратяване на процесния договор, може да се тълкува като изявление на арендодателя за постигане на общо съгласие с арендатора за прекратяване на договора, каквото не е постигнато. За да се счете то за предупреждение за разваляне по смисъла на чл. 87 ал. 1 от ЗЗД, то е следвало да съдържа даване на подходящ срок за изпълнение, каквото липсва.

Независимо от това, тъй като по начало правната норма разписва развалянето на този договор да стане по съдебен ред, а предпоставката за това е забавяне с повече от три месеца на арендно плащане – с исковата молба от 09.12.2010г. арендодателят е стартирал  процедурата по развалянето му.

В процеса е следвало да се установи наличието на забавено изпълнение /каквото само може да съществува при паричните задължения, не и пълно неизпълнение/, че то се дължи на причина, за която ответникът-длъжник отговаря, както и – по аргумент на противното – че неизпълнената част от задължението е незначителна, с оглед интереса на кредитора.

По несъмнен начин е доказано, че, макар и със закъснение, задължението за плащане на арендни вноски за периода 2006-2010г. е изпълнено – до предявяването на иска и в хода на производството, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва. Също категорично е доказано, че в счетоводството на ответното дружество всички парични задължения на ответното дружество - арендни вноски на Д.Д. /ищеца/ по този договор за периода 2006г.-2010г. са били начислени по сметка “499 “други кредитори” своевременно – в рамките на 3-месечния срок по ЗАЗ.

Следователно, от една страна, е налице активно действие на ответното дружество, изразяващо се в извършването на счетоводните действия във връзка с изпълнението на задълженията. Фактическото изпълнение – чрез плащане в брой или превеждане по банков път или друг начин, е могло да бъде извършено също своевременно, но причините за неосъществяването му не могат еднозначно и безспорно да се приемат като такива, за които ответното дружество отговаря. До м.11 2008г. управител на последното е бил самият ищец и той е разполагал както с представителна власт, така и с разпоредителната власт да нареди плащането и получи сумите. Неоснователен е аргументът на въззивника, че е имало и друг управител, тъй като единствено той самият е имал спесимен в обслужващата банка и той е извършвал всички разплащания. За това действие не е предвидено решение на общото събрание на съдружниците. Освен това липсват данни ищацът да е правил опит за получаване на сумите, които да са били осуетявани от страна на другия управител.

От друга страна, в светлината на  закъснялото, но осъществено изпълнение,  обезщетено заради забавата с изплатена лихва, настоящият състав намира, че след като не е налице неизпълнение, а числовият израз на забавата е незначителен, с оглед стойността на главното задължение, периода на забавата и 15 годишния срок на договора, изтичащ през 2018г., то интересът на кредитора не е накърнен до степен, налагаща развалянето на договора. Няма причина, особено след като кредиторът не е давал срок за изпълнение на длъжника, но такова, все пак е престирано, да не се прилага разпоредбата на чл. 87 ал. 4 от ЗЗД, а уговорката за заплащане в троен размер на вноската при забава не е аргумент в тази посока, тъй като тази клауза има неустоечен характер.

На последно място следва да се отбележи, че макар правилното изчисление на размера на арендните вноски да не е елемент от фактическия състав на развалянето на договора по съдебен ред, и този довод на въззивника не е добре защитен. Заключението на експертизата е, че заплатените арендни вноски са изчислявани съгласно уговореното в договора – тоест – въз основа на пазарните цени на съответните насаждения в региона. Възражение относно размера ищецът не е правил в първоинстанционното производство, освен това не сочи какъв, според него, е той. Неотносим е и въпросът за вида култура, доколкото в договора, развалянето на който се иска – в чл. 2 /определящ задължението на арендатора/, е уговорено, че се дължи “равностойността на 100 кг. зърно на декар от добива, добиван от декар”, а чл. 3 уточнява как се определя тази стойност. В заплатените вноски са били включени и суми за овощни насаждения.

Предвид всичко изложено до тук, въззивният съд счита, че искът е неоснователен и следва да се отхвърли

Така, след като правните изводи на двете инстанции съвпадат, атакуваното решение следва да бъде потвърдено, тъй като районният съд е провел надлежно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващите им правни норми, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени. Въззиваемата страна не е претендирала разноски за тази инстанция, и такива не следва да се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                              

Р     Е     Ш     И  :

                                            

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 509/05.07.2011г. по гр.д. № 6982/10г. на СлРС като  ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

                           

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: